- На какво се смее българинът - говорят тримата най-известни актьори от малкия екран
- Христо Пъдев: Образованието ще ни спаси, но то трябва да идва от други места, не от телевизора
- Александър Кадиев: Вкъщи цял живот се е слушала музика, това по естествен начин вдига настроението
- Милица Гладнишка: Сашо е твърде интелигентен, Пъдев вкарва елегантност и баланс
- Тримата сте сред най-обичаните лица от телевизионния екран, но с ваши спектакли пътувате и из цяла България. Какво ви показва опитът - на какво се смее българинът? Вярно ли е, че се смее най-много, когато някой падне или се подхлъзне?
Милица Гладнишка: Първо има един проблем - телевизиите и радиата подценяват българската публика. Мислят си, че тя иска само лесно смилаеми песни или предавания, нещо на първична битова основа, хората да се карат, но не е така и “Кой да знае” е доказателството. Предаване, което се гледа от баба до бебе. Тийнейджърите са най-трудни. Тях всичко ги дразни, но те ни гледат и ги забавляваме не само ние, но и въпросите и изумителният свят, в който живеем. Това показва, че интелектът на нацията никак не е нисък. Също и естетиката и чувството за хумор. Затова на мен мечтата ми е за една истинска новогодишна програма, направена майсторски с фин хумор, красив балет, красиви декори с хубава музика. Може би някой ден ще стане, защото имаме публика за това.
Александър Кадиев: Малко немско е това, въпреки че българите се смеем и на нисък хумор, в смисъл на физически, когато говорим за сексуални преживявания или физиологични нужди. Но се смеем и на малко по-заплетени истории, които носят своя хумор не в директната препратка или споменаване, а по-скоро в сглобката на цялата ситуация и извода от нея. Така че българинът има универсален хумор.
Според мен се смее и на лайно, но и на афоризъм. На Шекспир също би могъл да се смее, което е невероятно, защото ние сме в двете крайности. Аз съм играл няколко пъти Шекспир в театър и публиката се забавлява.
Христо Пъдев: Това важи за целия свят. С развитието на технологиите има всякакви клипове. Най-смешни са, когато някой страда, но не си ти. Българинът има хубаво чувство за хумор. Понякога се напряга, ако се припознае директно. Пътувам много и виждам, че всеки град има различна енергия и реагира различно на едно и също представление. Но като цяло българинът се смее на всичко и най-вече на чуждото нещастие.
- Един любим хумористичен герой - Малкият Иванчо, е част от “24 часа” от първия ден на вестника преди 35 години, които се навършват точно днес - на 18 април. Всеки ден той казва истината с намигване, с хумор и сатира. Какъв е смисълът от това?
Милица: Това е един от най-силните козове на истината - чрез смешка да я кажеш право в очите независимо на кого - на царя, на пъдаря, на приятеля, на врага. Без истина едно общество се срива. Но когато е трудно да я кажеш в очите, намигваш, за да не обидиш. Човекът се сеща, ако е интелигентен. В друг случай, когато има диктатура, пак намигваш, рискуваш живота си. Повечето хора може би ще се усетят и ще разберат какво се случва. Така че хуморът и сатирата са жизненоважни.
Христо: Има полза от карикатури като Малкия Иванчо, особено ако са направени както трябва и не обслужват интереси. Медиите са четвъртата власт и трябва да са критични към всички. Така могат да се кажат много неща. Когато темата е тежка, чрез хумор можеш да кажеш повече, да стигнеш до по-интелигентни хора и да обидиш по-малко хора.
Александър: Ако тази истина се предаде с чувство за хумор, може човек да отключи възможност в себе си да я подобри. През Иванчо, който забавлява, може и да приспи страха, който всички носим в себе си от всяко нещо. Тогава бихме могли да вдигнем глава и да кажем: “Добре, няма да седим сломени тука, ами ще се опитаме да променим нещо, да подобрим тази истина за нас”. Предполагам, че никой не иска нещата да са толкова сурови, колкото са, и затова искаме да ги оцветим през сатирата, хумора, забавата. Разбира се, това не означава сатирата да неглижира абсолютно проблема. Просто трябва да го подпре, за да изглеждат нещата малко по-весели, отколкото са, и за да се продължи напред.
- Колко е важно да бъдеш сериозен, ако цитираме Оскар Уайлд?
Александър: Това вече не мога да го преценя, защото аз, когато говоря за сериозни неща, съм склонен да ги олекотявам през хумор, ирония и сарказъм. Явно не искам да се вземам толкова насериозно, макар че има много теми, по които ми се иска с гняв да крещя за тях сериозно. Политиката в България, това, което ни ограбиха, децата ни, които страдат, възрастните хора, които едва преживяват. Има много сериозни теми, с които човекът не би трябвало да се шегува. Но аз за себе си съм избрал този път - да говоря сериозно за нещо, но все пак да го преиначавам малко на финала. Това е може би, за да спася себе си.
- В Габрово - града на хумора и сатирата, казват, че хуморът лекува и спасява в трудни времена. Така ли е?
Милица: Има такова нещо. Хората постоянно ми пишат: аз съм в дупка, но благодарение на вас прекарвам всеки ден малко по-добре. Разбира се, има болни хора, някои в депресия, това са крайни случаи. Но на другите просто им обръщаш деня, замислят се, изваждаш ги от проблемите им. За момент мозъкът си почива от тревогите. Даже го насочваш към добри идеи да погледне това, да научи онова, да отиде на почивка еди-къде си, да погледне партньора си с други очи дори. И това е магията. Има много психология в шоуто.
Александър: Хуморът действително лекува и олекотява, защото, пак казвам, ние живеем в някакъв парадокс, в който светът наистина е много неприветливо място. Всички ние, независимо дали си чистач или професор, колко пари имаш, какво образование и какви постижения, имаме едни и същи проблеми в семейството, сред приятелите, в работата, в болестите, здравето. А хуморът винаги помага човек да се издигне с една идея отгоре над проблема, да го види отстрани и да му се надсмее. Биеш го като инжекция и се чувстваш по-добре. После, разбира се, пак започват симптомите на действителността и отново някой трябва да те зареди с хумористична доза, за да може да оцелееш.
Христо: Не само при срещи с хората — в моя живот всичко е подчинено на хумора. В тежки моменти той ме спасява. Вкъщи се смеем на всичко. Нямаме друга опция. С Цвети (жена му, актрисата Цветина Петрова - б.а.) сме заедно толкова години, защото имаме сходно чувство за хумор. Хуморът е спасение, особено когато е интелигентен, макар че понякога човек има нужда и от по-елементарен.
- Какво друго може да бъде спасение, когато времената са трудни?
Христо: Образованието. Когато човек е възпитан в ценности и смислени неща, проблемите му в бъдеще са по-малко. Истинското образование обаче трябва да идва от други места, не от телевизора.
- И тримата изглеждате непрекъснато в добро настроение. Как се постига това, вродено ли ви е, или тук е намесен талантът на актьора?
Милица: Зависи къде се намирам. Аз съм човек, който иска да бъде весел, да е щастлив, да се чувства добре. А когато наистина съм болна или имам проблеми, някак си се хващам за косата като барон Мюнхаузен и се изтеглям нагоре. Още повече, ако трябва да съм на сцената или в предаване, никой не трябва да знае, че се чувствам зле, защото това не е задача на публиката. Ти си в ролята си на артист, където се появяваш, когато работиш. Да, случва се да избухна, да се разплача, но гледам да се оправям сама, защото другото - да тъгувам, да се страхувам, ме изморява.
Александър: За доброто настроение има няколко фактора. Първо е средата, в която човек е живял. Аз от малък живея в среда на веселба и на радост и през артисти, през хора на изкуството, през семейните ни приятели музика се е слушала вкъщи цял живот. Това някак си по естествен начин повдига настроението на човека.
Вторият фактор е нагласата на човека и неговият начин на мислене, или както вече се използва от английски - mindset. Действителността, в която живеем, винаги е била ужасяваща сама по себе си - от войни през смърт, през болести, през несправедливост. Ако човек се поддаде на тая реалност, той просто ще се изпари някак си. Може би това, на което и нашите са ме научили, и самият аз винаги съм си подсказвал, са илюзиите, които си създаваме. Това също върши работа за доброто настроение.
И третото, разбира се, са хората, с които работиш. С Милица и с Пъдев в това хубаво предаване “Кой да знае”, с главния редактор Ники Пенчев и целия екип си създаваме страхотно настроение взаимно и се чувстваме като на празник.
Христо: Мисля, че е вродено, въпреки че не съм винаги в добро настроение. Но като цяло съм облагодетелстван. Имам една вродена житейска енергия, която ме движи и ме държи. Имам много ангажименти, много представления и тази енергия ми помага. Осъзнах, че нямаме време да сме в лошо настроение. Не е приятно и няма смисъл.
- Как се случва чисто практически да не показвате емоциите си на сцената? Има ли рецепта или правила за това поведение?
Милица: Рецептата първо е страхотен тренинг, тоест работата, която си положил за представленията. Второ, това е актьорската ти природа да преминаваш в различни състояния, да се преобразяваш в различни личности. Тогава изтриваш своята личност и играеш другия човек. Това до някаква степен е терапия, която помага на твоя организъм да спре да се тревожи за два часа, докато е на сцената. Нещо като това, което докторите предписват, например успокоителни или пък приспивателни, за да може да спиш спокойно, а не да се въртиш с тревоги и да страдаш.
Някаква такава терапия е, когато преминаваш в света на другия, в друга епоха. Разбира се, и страшна воля, защото много често, особено в концерти или дори една реплика в представлението те връщат обратно към това, че майка ти е починала. Възможно е да ти потрепери устната, да хлъцнеш, но веднага трябва да се съвземеш.
Не съм виждала колеги да се разпадат на сцената, вероятно се е случвало. В крайна сметка имаме отговорност към хората, а не да ги травмираме допълнително.
- Кой да знае, че имате превъзходно чувство за хумор? Показвате го във всяко издание на предаването “Кой да знае”, което минава в шеги и закачки. Кой ви събра в него и как си паснахте?
Милица: Събра ни Христо Хаджитанев - човек с много голям усет към шоу, който по онова време работеше в Би Ти Ви. След това Ники Пенчев, който е главният редактор на предаването, правеше кастинга и финално ни одобриха.
Това е изключително хубаво нещо в живота ми, защото аз отказвам много често битови френски пиеси, за хора, които си изневеряват и вдигат високо кръвно. Скучни са ми, а и отказвам предавания, в които не съм силна. Канили са ме в “Дансинг старс” например. Колкото и голямо чувство за хумор да имам, не мога да дам нито едно красиво движение. Но като се появи това и ми казаха, че е брат на “Стани богат”, подскочих от щастие, а още повече, като ме избраха. Неподозирано удоволствие е да работиш със Сашо, който знае много, твърде интелигентен е и има хапливо чувство за хумор, както и с прекрасния Пъдев, който вкарва елегантност и баланс.
Александър: Чувството за хумор се култивира с времето най-вероятно и е някаква заложба. Не мисля, че имам някакво особено чувство за хумор, но очевидно така излиза за хората, защото те действително много се забавляват в студиото или пред екрана.
На кастинга преди две години тримата импровизирахме, след което ни казаха, че сме били страхотна комбинация и ни вземат и тримата. С Пъдев сме колеги и приятели от много години в Малък градски театър “Зад канала”, където сме играли неведнъж в общи представления. Докато с Милица за първи път се срещах работно. Веднага си паснахме, защото тя е страхотен човек, има страхотно чувство за хумор, въображение, ерудиран човек, готина, талантлива. С тях от първия ден всичко се случва много натурално.
Христо: Когато преди години Ники Пенчев ми се обади, не го познавах. Покани ме на среща и ми предложи участие. Известно време се колебаех дали да приема, защото не бях сигурен. Знам телевизията, снимал съм сериали и съм наясно колко може да бъде изразходваща и изчерпваща. Той обаче ме убеди, че проектът ще е различен.
Заснели сме над 220-230 епизода. Между нас се получи особена синергия и си паснахме енергийно. Не е лесно да водиш такава игра - трябва да си бърз, динамичен, да взимаш решения. Когато не разчиташ на партньор, е трудно, но при нас имаме стабилна основа и си подаваме топката много добре.
- Тази близост помежду ви помага ли ви да импровизирате, защото не се вижда много да използвате аутокю?
Александър: В “Кой да знае” няма аутокю на всичко, което приказваме. Разбира се, сценарият - искам да поздравя сценаристите, е страхотен. Той е предимно в анонсите, когато трябва да припомним правилата или да обявим рекламите.
Всичко останало - цялата тази интеракция между нас по време на въпросите, на отговорите, на скечовете, на етюдите, които измисляме, всичко това е плод на импровизация, която се случва в реално време, защото ние нито се виждаме, нито се уговаряме. Така че сценарият е 10%, а останалите 90% са импровизация. Затова веднага става автентично и се получава естествена синергия между нас и между самата публика.
Е, минаваме някой път граници. Като започне импровизацията, трябва бърза мисъл, бърз контрол и мога да изпусна някъде каруцата. Но мисля, че не нарушаваме драстично добрия вкус.
Христо: Хората още не могат да повярват, че нямаме никакъв сценарий. По улиците ме питат дали нещата са нагласени. Няма такова нещо. Не знаем нито въпросите, нито отговорите. Събираме се, пускат камерите и започваме. Играем истински и се състезаваме. Всеки иска да победи.
- Не само рейтингът на предаването е висок, но и спектаклите, в които участвате, защото играете пред пълни зали. Впрочем пълните театрални и концертни зали са факт от доста време. Знак за какво е това - на развита икономика или показва нуждата на обществото от култура?
Милица: Със сигурност на развита икономика, защото си спомням времето на най-големите кризи. Бяхме петима души на сцената и бяхме повече от публиката. В театрите всичко беше празно, защото хората нямаха пари за храна, камо ли за изкуство. И тогава културата страдаше най-много.
Така че икономиката ни сега е добре. Всички направления на изкуствата са в разцвет и хората наистина отделят средства, за да посещават театри, класически и рокконцерти. Общините също се грижат хората да бъдат снабдявани с култура, защото едно дете, ако в семейството му не се слуша музика и я чуе на площада, става друг човек. Не всеки може да си позволи да си купи билет. Ако още малко се погрижим за културата, може да израсне страхотно поколение.
Александър: Нуждата на обществото от култура. Важно е, разбира се, хората да имат възможност да отидат на театър, макар че има билети и от 20-30 лв., и от 50-60 лв., а и по-скъпи, когато гостуват световни звезди за концерт или на сцената. Но необходимостта на човека да получи такова преживяване на живо от своите любими артисти и изпълнители е по-голяма от това да спести тези пари, за да си купи маратонки или нещо друго.
Впрочем навсякъде изкуството по света е много скъпо, тука в България продължава да бъде най-евтино. В Англия например билетите започват от 30-40 паунда, но стигат и до 500 паунда на човек. 90% от хората там също не са богати, всички работят, за да си платят сметките, както и у нас, но въпреки това салоните са пълни догоре.
Христо: Пълните зали показват по-скоро нуждата от култура. Хората имат вътрешна нужда от изкуство.
- Как залите са пълни, а в същото време актьорите, а и изобщо хората на изкуството обясняват, че пари за култура няма, а и заплатите им не са особено високи?
Милица: Да, така е, особено в държавните театри. Но и при нас като самостоятелни артисти също не е лесно. Аз примерно не мога да събирам спонсори, не ме бива в тази работа и всичко финансирам сама - всеки проект, видеоклип, постановка. Не е лесно и да прецениш колко да струва билетът. Реално той е много по-скъп от това, което могат да си позволят хората. И в крайна сметка всичко даваме за наем на сцена, за осветление, озвучаване и за нас остават много малко пари. Случвало се е и да сме на загуба, особено ако искаш да направиш нещо зрелищно и да вложиш декори. Затова много от постановките, ако сте забелязали, са с минимални декори, ако не и без декори. Всичко се случва на гола сцена.
Александър: В Европа, а и по света май е същото положение. Парите, които получават театралните актьори във Франция, Англия, Германия, също са много малко за стандарта там. Само техните звезди получават по-големи хонорари. Всички останали вземат нормални пари и повечето от тях работят на по две-три места. В Америка е по същия начин. Не може само с театъра да се оцелее.
У нас в театрите, особено тези извън София, актьорите едва оцеляват, защото вземат по 500-600 евро заплата пряко сили. Тези, които имаме късмета и шанса да работим и в частния сектор, да пълним салони и да участваме и по телевизия, сме по-добре. Но принципът в цял свят е един и същ.
Христо: Не се отделят достатъчно средства за култура у нас. При частни представления се изкарват повече пари, но с цената на време далеч от семейството. Аз играя по 24–25 представления на месец, което означава, че в тези вечери не съм при моето семейство. Пътувам и играя, връщам се, но не се оплаквам. Аз съм си го избрал. Така се изкарват повече пари, но пак ти казвам, всичко си има цена в този живот. Въпросът е да я платим достойно.
- Има ли решение на този въпрос? Държавата трябва ли да помага, или културата трябва да се финансира на пазарен принцип - който пълни залите, получава повече?
Александър: Аз съм един работник в театъра, не съм икономист или министър, но ми се струва, че държавата помага доста през последните години, като дава субсидии на държавните театри. Те как вече се използват, е отделен въпрос. Иначе частният сектор е на пазарен принцип, както е по света. Имаш продукт, продаваш го. Ако има интерес, печелиш пари от него. Ако няма интерес, не печелиш. Това е класически пазарен принцип на капитализма.
В големите държави в Европа репертоарните театри например са много малко. Може би “Комеди франсез” във Франция е такъв, но всички останали са на пазара. Докато у нас е точно обратното - 90% от театрите са репертоарни. От тази гледна точка ние на пръв поглед сме по-добре от тях, защото държавата все пак ни дава пари, докато там - не.
Христо: Нямам точна рецепта. Трябва да се направи реформа в нашата система, която отдавна не дава добри резултати. Уж се инвестира повече, а някак си изтичат повече пари, отколкото се задържат. Но лека-полека според мен ще узрее нашата културна среда и ще се намери най-добрата формула за нашата държава. Някой може да попита защо не вземем примерно германския модел, но ние не сме Германия. Затова трябва да се намери точната формула за нас.
- Освен на малкия екран какво ви предстои на голямата театрална сцена? Милица Гладнишка например тръгва на турне с концерт-спектакъл със закачливото име “Лисицата и котараците”. Какво представлява той?
Милица: Няма такъв проект досега в България и дори в света - трубадури да обикалят градовете и да пеят песни, писани по велики романи. Това е центърът на програмата, в която ще изпълним шест авторски песни по “Одисей” на Омир, “Гняв” на Стивън Кинг, “Майстора и Маргарита”, “Игра на тронове”, “1984” на Джордж Оруел. Аз обикновено измислям песента, музиката и текста, а Иван Велчев и Николай Воденичаров-Никеца правят аранжимента. В турнето ще се включи Атанас Попов, изключителен майстор на перкусии и барабани, за да може Иван, който е на барабаните, да пее. Никеца сменя две китари и бас китара, а само пея. Даже и с дайре не мога да дрънча, защото не съм ритмична в ръцете.
Иначе влизаме в ролята на лисицата и котараците - герои от книги, които на всеки кръстопът срещат или други герои, или някой световен талант, или публиката, и разказват истории. В един момент изведнъж преминаваме в нещо като стендъп и разказваме какво се случва, когато изгубиш припева си и търсиш някой човек да припяваш неговия припев. Или пък представяме как биха звучали различни песни в различни аранжименти. И след това пак скачаме в романите. Сред стиловете имаме поп, рок, джаз, естрада, фламенко, алтернативна музика.
Александър: Играя в няколко представления. “Горката Франция” например продължава вече 16 календарни години, тя пълни салоните от 2010-а. Така е и със спектакъла “Аз, досадникът” с Мариян Бачев, който играем от 15 години от 2011-а. Вече 3 години показваме и успешното представление “Игра за двама” от Иво Сиромахов, в което участваме със София Бобчева и Стефани Ивайло - те се редуват в ролята. Там се шегуваме с българския манталитет, като влизаме в 16 образа - на псевдополитици, псевдоастроложки, псевдонационалисти, продавачи на коли.
“Недоразбраната цивилизация” на Теди Москов също е от много години - 13-14, в театър “Зад канала”. Тя пък осмива народа ни. Както Теди Москов ни нарича: ние, българите от нашето зараждане през турско робство, през руско робство, през нашия манталитет. Много хубава сатира. И последният ми спектакъл от една година е “Тартюф или Лицемерът” по Молиер с режисурата на Лилия Абаджиева. Играя Оргон със страхотните колеги в “Зад канала” и там вече сме във високата драматургия с прекрасна сценография и костюмография. Класно представление, заслужава да се види.
Христо: Давам си пауза от нови проекти, защото програмата ми е пълна. Имам 12 играещи се заглавия. Предстои лятно турне из България с частните представления “Петък вечер”, “Неделя сутрин” и “И верният отговор е...”. С тях ще обиколим почти всички големи летни театри, така че театралният сезон няма да спре.
- Г-н Пъдев, по повод на скорошната премиера на спектакъла “Трейнспотинг”, в който участвате, казвате, че живеем във време, в което провокациите трябва да бъдат слагани на сцената. Какво означава това?
Христо: Някои трудни теми не са много общоприети за разбиране. Някак си хората не са свикнали да говорят за тях, затова подобни проблеми трябва да бъдат осветявани през сцената. И това е смисълът на изкуството. В “Трейнспотинг” темата е за зависимите от хероин. Тези хора - нашите персонажи в пиесата, са около нас, но ги подминаваме. Едно здраво общество трябва да се грижи за по-слабите.
- Г-жо Гладнишка, завършили сте НАТФИЗ, но сте учили и оперно пеене. Кое е по-сладко, по-хубаво?
Милица: И класическо пиано съм учила девет години. Всичко от това обичам - и актьорската професия, и музикантската професия. Не мога да ги отделя. В клиповете към песните от спектакъла ние играем, освен че сме измислили и музиката. Никога в живота си не съм правила нещо, което не обичам. Правя само това, което обичам, с хора, които харесвам, иначе не се търпи.
- Г-н Кадиев, от всички тези спектакли и предавания кое ви прави най-щастлив?
Александър: Всичко. Разбрах за себе си, че съм работник. Работя непрекъснато, от 30 дни в месеца 25 съм на терен. Ходя, свършвам работата и се прибирам и съм щастлив, защото съм разбрал за себе си, че съм добър работник. Понякога ми идва много, изморен съм, вече 20 години се занимавам с театър и с телевизия. Но какво прави един работник? Две неща: ходи на работа, върши си я добре, след което се прибира, храни си семейството и пак отива на работа.
Така че да поздравя “24 часа” за 35-годишнината му. Пожелавам успех на цялата редакция и много радости.
