Бяха славни времена. Имаше и весели, и тъжни, и рискови моменти
Седяхме в кафето на Боката на току-що прекръстената улица от “9-ти септември” на “Фердинандова”, точно срещу Профсъюзния дом, когато Мариян изтърси: “На Емил борците му гепили колата, ще трябва да я забрави”. Беше по-скоро изтървана реплика, но пък бележеше ново време. Емо беше наш приятел пархутчия (моряк в “Океански риболов”) и наскоро си беше купил БМВ, масленозелен металик - красива кола.
Бях кореспондент на “24 часа” в Бургас, но почти бях забравил за тази реплика, когато година по-късно бригадата на борците нападна казиното в хотел “Космос” - едно от първите след идването на демокрация. Това беше на 3 януари 1993 година.
19 мутри влязоха в заведението и изпочупиха всичко вътре
заради неуредени финансови сметки между съдружниците. Всички те бяха арестувани от Специализирания отряд за борба с масовите безредици на бургаската полиция, създадена от тогавашния ѝ шеф Тонко Фотев. Сред полицаите бяха Георги Николов – Мечката, Найден Милков и Рали Пенков. Предното лято беше станало сбиване в дискотеката на Пламен Тимев- Ганди в “Дюни”. Охранител се бе барикадирал в стаята си и стрелял по полицаите. След това нещата се успокоиха, запознах се с охранителя и неговата версия - Стоил Славов. В репортажа си го бях описал “як като бик и почти толкова умен”. По-късно разбрах, че прякорът му е Телето. (Не беше се обидил, обади ми се две години по-късно да ме кани на откриването на негова автомивка на 4-и километър в столицата.)
Започнах с тези случки, защото някак си естествено, като се преместих в София, поех този ресор. На улицата беше доста интересно. Зараждаше се организираната престъпност, кражбите на коли бяха ежедневие, палежи, взривявания, маскирани като охранителните фирми, рекетьорите тормозеха всичко живо, което се беше захванало с дребен и среден бизнес, пребиваха се хора заради невърнати дългове, вървяха битки за надмощие.
Една приятелка, собственичка на охранителна фирма, ми даде една радиостанция - скенер, с която подслушвах полицейските честоти. В началото всички, докато ги ограничихме до тази на тежките престъпления и охранителната полиция. Радиостанцията работеше буквално денонощно, вечер я държах до възглавницата си. Тогава нямаше още джиесеми, честотите не бяха криптирани и се получаваше доста важна информация. А служебният ми мобифон “Нокиа” беше един куфар буквално. Та благодарение на този скенер понякога се озовавахме на поредното убийство или взрив преди полицията.
Поради различни обстоятелства познавах голяма част от хората в тези структури. Има една “митична банда” от борци, която е върната през 1991 година от Чехия за кражби на коли - между тях са
Карамански, Бретона, Руснака и други покойници. Има и още живи
Повечето от тях бяха (без Димата) възпитаници на училището “Олимпийски надежди” и приятелствата им датираха от това време на състезания, спортни лагери и интернати и далавери по времето на соца.
Те се наложиха като доминиращи в подземния свят на столицата и Черноморието в началото на деветдесетте. Оформиха се няколко основни групи, които продаваха защита, т.е. рекет, занимаваха се с кражби на автомобили, съответно връщането им срещу заплащане, връщаха кредити, контролираха проституция, но и охрана срещу конвенционални престъпници.
През 93-а година т.нар. бригада на борците се раздели на три - Васил Илиев беше създал вече охранителната фирма ВИС-1 и поел охраната на “Илиянци”,
групата около Маргина, Маджо и Димата Руснака се наричаше “Аякс”
заради седалището им в една сграда на едноименна строителна фирма в квартал “Витоша”, а Карамански (всъщност той е гребец) беше изградил структура в казино “Севастопол” на “Раковски”, където бе съдружник с две бивши ченгета. Офисът на Васил Илиев пък беше в кв. “Иван Вазов” на първия етаж на един блок. След това се премести в края на “Витошка”. Слави Бинев обитаваше “Дескрим”, база на ЦСКА в “Дружба 1”. Бившите барети, които създадоха “Аполо и Болкан”, пък бяха съвсем до редакцията – в една къща на ул. “Гогол”, но седалището на Алексей Петров си бе на басейна “Спартак”. Помня ги, защото се налагаше да си контактуваме с тях. Те със сигурност имаха повече информация от полицията, а и обикновено бяха замесени в нещата, които се случваха.
Кражбите на коли тогава бяха национален спорт и всички тези структури се занимаваха с това или тяхното връщане след плащане на откуп. Престъпността растеше в геометрична прогресия.
Полицията отсъстваше или работеше с бандитите, съда го нямаше изобщо,
а половината прокурори, които СДС изгони от правосъдната система, защото били комунисти, станаха адвокати на бандитите. Към онзи момент МВР преброи над 6000 души, които са включени в борческите охранителни структури.
Бригадите на борците диктуваха цените на селскостопанските продукти, избираха кметове по селата, налагаха данък “рекет” с правото на бухалката. Проф. Георги Петрунов от УНСС в докторската си дисертация дава обяснението на този възход на борците. През 1985 г. в България има 67 137 състезатели по борба, за сравнение щангистите са около 5000, боксьорите са по-малко от 2500, гребците - и те там някъде, според статистическия справочник на НРБ. Благодарение на това те изградиха “клонова мрежа”, т.е. структури из цялата страна и овладяха държавата.
В една своя статия в “Капитал” от 2004 г. доц. Красен Станчев нарича този процес “промишлено “предлагане на защита”. Той цитира изследване на Института за пазарна икономика от 1996 г., според което “35% от частните фирми в големите градове имат неформален договор за закрила.
В този период почти нямаше частна банка, която да няма член на управителния орган със спортно минало или минало в социалистическото МВР и, както изглежда, само някои банки не прибягват до услугите на такива фирми за гарантиране на изпълнението на договори”. Всъщност охранителните фирми се делят на две - банките и големите държавни предприятия
се охраняват от фирми на бивши ченгета, малките и средни са рекетирани от мутрите
Имаше една инфарктна среща, на която се бяха разбрали в столицата.
Така наречената гангстерска война в края на 1993 и началото на 1994 г., която започна с отвличането на шефа на “Дескрим” Слави Бинев, беляза разделението и развитието на т.нар. бригада на борците. Бинев тогава беше учредител на асоциация “Защита” - сдружение, в което участваха прокурори и общественици с идеята уж така да се ограничат, но всъщност конкурират охранителните фирми на борците. Слави го познавах от средата на 80-те години на миналия век, беше европейски шампион по таекуондо. Бях в “Дескрим” буквално минути след като го бяха отвлекли. Тогава МВР обяви за издирване Маргина, Джамов, Димата и Пело Стоев за въоръжен грабеж.
Иво Карамански, който вече се беше конфронтирал с борците, застана на страната на Слави Бинев и нещата ескалираха, започнаха стрелби и убийства по улиците. Двама борци от пазарджишката охранителна фирма “Гардения” бяха застреляни след спречкване в “Дружба”, където бяха отишли да отвличат един бодигард на Карамански. От хората на Кръстника беше ранено едно момче - каратист, което почина в болницата. Маджо беше ранен пред казино “Севастопол”, когато стреля по входа. МВР реши да прибере Карамански, за да успокои бригадите по улиците.
Точно тогава го чаках за интервю в къпалнята “Мария Луиза”, тогава тя се държеше от един дупнишки бизнесмен - Венци Прокопов. Румен Рачев – Пъпката, който по-късно стана представител на ГЕРБ в Шумен и беше убит през 2010 г., ме взе отнякъде и ме караше натам, когато ни спряха полицаи с автомати. Вместо да претърсят него, сторих им се съмнителен, претърсиха ме и отскочиха назад, като заредиха автоматите, защото бяха напипали репортерския ми касетофон във вътрешния джоб на дънковото ми яке и помислили, че е пистолет. (За малко да разбера откъде излиза адреналинът). Пъпката ги успокои, пуснаха ни и той ми каза, че
под шофьорската седалка има калашник със сгъваем приклад Шегички!
Та, Карамански не дойде на интервю, хората му се обадиха да кажат, че е отишъл в МВР. Там го арестуваха. За да тушира напрежението по улиците. Било е на 14 януари 1994 г. Същата вечер стана касапницата в “Белите брези”, когато полицаи от безредиците застреляха двете барети. Те охраняваха Ботьо Ботев, който бе отишъл да успокоява гардовете на Карамански в дома на съдружника му в казино “Севастопол” Иван Иванов. “Безредиците” охранявали блока на Иван Иванов. Видели, че във входа влизат въоръжени хора, качили се на етажа, някой щракнал със затвора на автомата и се започнало.
На 14-и сутринта бяхме пред апартамента на Иван Иванов, където се беше случила престрелката, заедно с Краси Добрев от “Стандарт”. Всичко беше в кръв - подът, стълбите, стените, някой беше забърсал всичко с парцал само за да стане още по-зловещо. Изобщо не очаквахме някой да ни отвори, когато бившето ченге открехна вратата, бяхме повече от стъписани. Интервюто продължи повече от два часа с всички детайли. Накрая, естествено, никой не излезе виновен. (Полицаите отишли при Иванов да успокоят структурите на Карамански да не вземели да нападнат министерството. Страшни глупости!)
Карамански влезе в затвора за година и половина. Междувременно мощта на борците нарастваше. МВР прие Наредба №14 за охранителните фирми след гангстерската война и едно убийство в “Илиянци” и тогава на Васил Илиев му хрумна гениалната мисъл да ги превърне в застрахователи. Лепенките “Охранявано от ВИС 1” се смениха със “Застраховано във ВИС 2”. Румен Пъпката си промени показанията и свалиха обвиненията на Маргина и Руснака и те създадоха СИК с Маджо, Пашата и Венци Стефанов.
Парите на борците продължаваха да се трупат – те навлязоха в приватизацията
на хотелите по Черноморието, в леката промишленост, започнаха да изпитват нужда от банки. Тогава сикаджии приватизираха Кремиковската банка и я прекръстиха на Първа източна международна банка. Често казвам, че тя е еманация на прехода – сред групата, която я купи тогава, имаше номенклатурни дейци на бившата БКП и Комсомола, борци и бивши ченгета от Държавна сигурност. Висаджии се опитаха да вземат лиценз за банка “Национал”, оглавявана от Емил Хърсев, заедно с видни спортисти. Не им дадоха.
Сред охранителите вече се бяха включили и около 40 бивши барети, които в края на 1993 г. бяха напуснали със скандал Специализирания отряд за борба с тероризма, тъй като част от тях бяха арестувани за рекет на паркинга на “Изворът на Белоногата” край Харманли. Направиха охранителна фирма “Аполо и Болкан”, а след това и застрахователно дружество. Гръбнакът на техните структури бяха Пламен Иванов - Кимбата (убиха го през 1995 г. в блока му в “Дружба”), Алексей Петров - Трактора, Златомир Иванов - Златко Баретата, Румен Николов - Пашата и др.
Както обичам да се шегувам - силовите структури рязко повишиха застрахователната култура на българина.
Ако правилно си спомням, след убийството на 25 април 1995 г. на Васил Илиев спряхме машините в печатницата, за да направим мутация и да вкараме новината в софийския тираж. Стоях между мутрите, на 20 метра от надупчения мерцедес, но нямах потвърждение, че той е убитият, въпреки че по дупките на предното стъкло можеше да се заключи, че едва ли е останал жив. Тогава шефът на тежките престъпления от СДВР се отдели от групата ченгета встрани, приближих го и успях само да го попитам: “Васил ли е?”, и той само кимна. Мутрите тогава се раздвижиха и Борето Разаклиев, който вече беше направил една казваща всичко снимка отгоре на местопрестъплението, дори отнесе няколко ритника, когато борците разбраха, че сме журналисти.
Между другото, една от най-популярните снимки на Васил Илиев, която се търкаля открадната из блогове и ютуб канали сега, също е дело на Разаклиев. Направи я, когато взех последното интервю на Васил Илиев, няколко седмици преди да го убият. След смъртта му направих и първото голямо разследване за бизнеса на мутрите, казваше се “Обезглавената империя” и излезе като съботен очерк.
Имаше и куриозни моменти. Бригадата на олимпийския шампион Атанас Комшев беше
дошла да иска опровержение, защото бях написал, че е имало сблъсък с други борци за контрол на прохода Хаинбоаз и той е бил ранен. Имаха точна информация, че трябва да се върна със самолета от Бургас, където правех репортаж за изпращането на българските военни в Камбоджа.
Аз обаче бях пропуснал полета заради още срещи и бях хванал следващия. Та случката, която се е разиграла в отдел “Политика” (точно срещу входната врата на редакцията на 5-ия етаж на Полиграфическия комбинат), е следната: след разменени реплики и искане за опровержение Мария Стойкова попитала Комшев: “Добре, господин Комшев, а вие къде сте ранен?”.
И един от бригадата на Комшев бе изрекъл култовата реплика: “Душата му е ранена, госпожо, душата му е ранена от нещата, които пишете за него”. Все пак показал раната на гърба си, както бях написал. Имаше и друг случай след убийството на един друг герой Иван Кудев. На сутрешната планьорка нахлу охраната и каза: “Отпред има едни мутри, които искат да се видят с ръководството”. Предния ден бях написал, че Кудев е влязъл в конфликт с Карамански и това е една от версиите за смъртта му. С Гочева тогава се спогледахме и излязохме отвън. Там стояха десетина здравеняци и Венелина с престорена веселост ги посрещна: “С какво можем да сме полезни, момчета?”. И тогава единият каза: “Ние сме от страната на покойника.”
Едно друго посещение помня - беше от бригадата на Поли Пантев, водеше ги Кирил Щерев - Турука, един от най-близките му. Доста агресивен. Искаха опровержение, защото бях цитирал Васил Илиев, че Пантев му дължи 300 000 долара и го нарече свой бивш “лейтенант”. Та Кирил Щерев твърдеше, че Поли бил генерал, а не лейтенант на висаджии. Такива посещения изобщо не липсваха в редакцията, придружени със заплахи, естествено. Един, вече покойник, два пъти ми се е заканвал, че ще ме ко̀па под басейна (“Спартак”), друг щеше да ме взривява, трети ме предупреждаваха да внимавам какво пиша... Не е като да не съм се страхувал.
“Кръстникът от улица “Раковски” , както бях нарекъл Карамански в един очерк, излезе от затвора и веднага влезе в конфликт с най-верния си бодигард - Георги Янков - Жоро Черния.
Карамански го обвиняваше, че е откраднал 4 БМВ-та
от паркинга на “Дару кар”, а те бяха застраховани при него в “Корона инс”. Бях взел интервю от Карамански и намерих Жоро, за да имам и ответната страна. Той ми прати двама роми с лада, които ме взеха от спирката пред Полиграфическия, и тръгна една обиколка “Опознай София”, явно за да не ги проследи никой. Та след това ме закараха във “Факултето”, където се криеше Жоро Черния. Той имаше доста колоритен език. Пуснахме ги едно към едно и едно до друго. След публикацията Георги Янков, който сега е някакъв ромски лидер, ми се обади обиден: “Иво си го направил да изглежда умен и културен, а мен такъв един недодялан!”. Всъщност и двете интервюта бяха много малко редактирани. Истината е, че Карамански наистина беше доста интелигентен. Като казах “цветист език”, и се сетих за друг герой, встрани от мутри, убийства и престрелки – Евтим Корабокрушенеца, както го нарекохме по-късно в текста.
Връщах се от някакво събитие, когато на входа на Полиграфическия комбинат почти се сблъсках с овъртолен с бинтове като мумия човек и с видими следи от изгарания по лицето. Качих се в редакцията и разказвам за странната среща, и мисля, Петьо Бойчев каза: “Абе това е тоя, дето беше чело на вестника преди няколко дни.” Това е един несретник, който откраднал водно колело от плажа в Обзор, преди да си тръгне от почивка, и течението го завлякло в открито море.
След 4 дни жаден, гладен и препечен, го беше спасил ливански кораб. Бях описал целия случай в 35-45 реда, колкото бяха челата на вестника тогава. Беше дошъл да си иска хонорара, за това, че сме писали за него. Охраната го изгонила. Скочих надолу по стълбите и успях да го хвана буквално преди да се качи на тролея. Историята беше покъртителна – след като откраднал колелото от плажа и тръгнал към изгрева - и неусетно загубил брега от погледа си.
В открито море се кандилкал 4 дни без сянка, без храна
и вода, ливанският кораб го открил полумъртъв. Оставил го на Гранична полиция във Варна. Там го били, за да си признае, че е искал да бяга в Турция.
След като осъзнали тъпотата на това обвинение 4 г. след идването на демокрацията в България, го пуснали и отишъл до Обзор да си прибере багажа от плажа. Там го хванали мутрите, които давали водните колела под наем, и искали да си плати колелото. И те го бяха пребили. И естествено, му бяха взели всички пари, та затова дошъл за хонорар. Пълният разказ на неговите приключения се разнасяше из редакцията седмици на ония надиплени като акордеон перфорирани отстрани принтирани страници, защото не всичко успя да влезе във вестника с цялата си прелест. Платихме му добър хонорар. Оттогава в речника ми е влязло неговото самосъжалително: “Тъп, тъп, та вдлъбнат”.
Имаше и още много други истории – и весели, и тъжни, и напрегнати, и рискови, но стана дълго. Бяха славни времена, а ние бяхме млади.
*Авторът е отговорен редактор на “Капитал”
