Тя управлява в смутното време на въстанието на Ивайло
Близо 750 г. България не е имала жена – държавен глава, до клетвата на Илияна Йотова като президент. Фактът, че в момента сме свидетели на подобен исторически прецедент, е повод да разкажем необичайната история на царица Мария Кантакузина – Палеологина, застанала начело в един изпъстрен с тежки обрати период между 1277 и 1278 г. след смъртта на съпруга си Константин Тих – Асен.
Мария Кантакузина - Палеологина е племенница на византийския император Михаил VIIIІІІ Палеолог (1259 – 1282), дъщеря на неговата сестра Евлогия и видния благородник Йоан Кантакузин. Родена е най-вероятно около 1245 – 1250 г. Преди идването си в Търново Мария е била омъжена за кратко за великия доместик (командващия сухопътните сили) Алексий Фил, който умира през 1260 г. По време на този брак бъдещата българска царица е била твърде млада, може би дори малолетна, така че от него тя няма деца.
Бракът на Мария с цар Константин Асен, която е негова трета съпруга, е сключен през 1269 г.
Заедно с ръката на Мария на българския цар е обещано Южното Черноморие
като нейна “зестра”. Михаил Палеолог протака връщането на областта, което буди раздразнение, последвано от силно негодувание в българската столица. Императорът твърди, че не можел да даде тези “ромейски” градове на владетел, който не е “ромей”, обещавайки да изпълни обещанията след раждането на син в царското семейство. Именно той като „ромей“ по майка трябва да оправдае отстъпването на територията…
Когато обаче се ражда Михаил, синът на Константин и Мария, императорът отново не изпълнява тази клауза от договора! Най-засегната от неизпълнението на обещанията, естествено, е самата Мария – отказът на вуйчо й я компрометира в очите на българския управляващ елит, а и в много по-широк обществен план. Вярна на своя властен нрав, тя подбужда колебливия Константин Асен да отговори с война.
При болестта на цар Константин (още преди 1264 г. при инцидент той чупи крак, може би дори двата си крака, а състоянието му с течение на времето се влошава) бремето на властта пада върху Мария. Факт е, че царицата проявява забележителна енергия. Нейни пратеничества посещават Неапол и дори Египет, търсейки съюзници срещу Византия. При болестта на царя в България започват да се ширят интриги, кипи задкулисна борба за власт.
Царицата взема твърди мерки:
“Близките от хората на Константин – разказва Георги Пахимер – бяха унищожени (...) от Мария, а колкото от тях останаха живи, едни бяха заподозрени в заговорничене, а други наистина заговорничеха...”.
Растящото недоволство, особено от безсилието пред татарските набези, възпламенява въстанието на Ивайло (1277 – 1280). Цар Константин загива още в първата битка на царската армия със силите на бунтовника. Същевременно в България нахлуват византийски войски, които водят претендент за престола – Иван АсенІІІ III. И все пак за Византия и лично за Михаил Палеолог “враг номер едно” не е Ивайло, а... Мария! “Императорът желаел да плени Мария, за да не би тя да уреди добре своите дела и да осуети намеренията му... Страшни безпокойства смущавали душата на изплашената за себе си и за детето си царица...” Тя брани сина си “...както лъвица малкото си лъвче”, решена да се справи с многото си врагове.
Мария постига компромис с обсадилия Търново Ивайло, а “варваринът” се жени за царицата! Така Мария “... подготвила достоен враг на императора...”. Ивайло “важничел”, казвал, че “... дава, а не получава милост”, но е факт, че
Мария съхранява властта си
Император Михаил (същият, който малко по-рано предлага ръката на дъщеря си Ирина на Ивайло) “... се срамувал от недостойното падение на онази, която е посрамила рода си (...), като се е свързала с един недостоен човек...”
През 1278 – 1279 г. знатната ромейска дама съжителства с доскорошния “свинепас” – човека, който се е бунтувал срещу нейното управление.
Отношенията далеч не са идеални – “... варваринът скоро намразил нежностите на жена си (...), често се карал с нея и дори я биел...”. Нещо повече, доскорошният селски вожд “... хитро привличал към себе си околните...”, вкл. опозиционни доскоро спрямо Мария и Константин български боляри… Не се знае как би приключила тази драма, тъй като Ивайло потегля срещу нахлулите в страната татари и ромеи. Той повече не се завръща в столицата, а през 1280 г. е убит в двора на Ногай при Исакча в Северна Добруджа. В Търново влиза Иван Асен IIIІІІ, който изпраща пленената царица в Константинопол. Мария “... била бременна от варварина...”.
В Константинопол Мария отначало е под арест, но при Андроник II (1282 – 1328) отново е в дворцовия елит. През 1294 г. именно тя при “очна ставка” разобличава самозванеца Псевдо-Лахана/Лъже-Ивайло. Изключително интересно е, че след цели двадесет години бившата царица е продължавала да има привърженици в Търново! Те искат да поставят на престола нейния син, “багренородният” Михаил, който обаче не постига успех срещу енергичния Теодор Светослав (1300 – 1321) и е принуден да се завърне безславно назад.
Царица Мария е най-обвинявана във “византийщина”, коварство, егоистични цели – упреци, в които има истина. От друга страна обаче, повечето от действията на Мария
отговарят на интересите на държавата!
Репресиите срещу болярството са насочени към укрепването на централната власт. Непримиримостта на царицата към нейната родина Византия е израз както на лични и фамилни интереси, така и на суверенитета на България. Крайно време е да се признае, че Мария Кантакузина е една от най-забележителните жени в българската история.
Мария е имала две деца – Михаил, син от брака й с Константин Асен, и неизвестна по име дъщеря от Ивайло. Какво е станало с тази дъщеря, какъв е бил нейният живот и евентуално потомство, нямаме абсолютно никаква представа… Изненадващо е обаче, че един византийски аристократ от ХV в. е известен с династичните имена Палеолог, но и… Лахана! Това ни кара да мислим, че потомците на тази дъщеря на Ивайло и Мария са държали не само на Палеологовата фамилия, но са се гордеели и със своя прадядо – един от най-смелите хора през онази епоха.
