В миналото Коледа не е била празник на количеството и на разхищението, а на очакването
Малко момче седи на пода до огнището. Навън е зима и снегът притиска дървената къща. В ръката си хлапето държи малък войник, изрязан от дърво – груб, без лице, с начертана линия за меч. Направен е с нож от парче стара дъска. Детето не знае имената на царе и битки, но знае какво вижда. Въображението му превръща дървената фигура в закрилник – не на държавата, а на дома. През 1903 г. етнографът Иван Шишманов описва в теренните си записки сцена от българско село, която на пръв поглед изглежда маловажна.
Дете тича из калния двор, влачейки след себе си дървено конче на връв. То не е купено, не е боядисано, не е красиво. Бащата го е издялал от парче дърво, останало след поправка на оградата. В записките си Шишманов си отбелязва интересен нюанс: когато въжето се скъсва, детето не плаче. Бащата чевръсто поправя кончето и играта продължава. За историка това е доказателство, че играчката не е била ценност сама по себе си – ценна е била самата игра.
В средновековна България детството не е отделен свят. Това не е предположение, а извод, който се повтаря в етнографските изследвания на БАН. Децата играят с това, което виждат около себе си. Ако мъжете в селото са воини или пазачи, играта включва дървени мечове. Ако семейството отглежда животни, детските играчки са умалени копия на животните.
Хроникьор от късното средновековие споменава как "момчетата си правят саби от пръчки и се бият, докато не ги повикат за работа". Това не е игра, отделена от живота, а тренировка за него. В средновековните извори рядко се говори за детски играчки, но археолозите ги откриват там, където дори не са ги търсели - в земята. При разкопки около крепостни селища от XIII–XIV век са намирани малки глинени кончета, свирки във формата на птици и миниатюрни съдове, твърде груби, за да са ритуални. Но и твърде миниатюрни, за да са битови. Историците смятат, че това са детски играчки, изваяни от същата глина, от която се правят съдовете за хляб и вода. В един такъв изкоп край Търново е открито конче с отчупено ухо, внимателно загладено с пръсти, сякаш някой е опитал да го "поправи". Този детайл е важен – той подсказва, че играчката не е била еднодневка и че детето я е пазело, за да се забавлява с нея по-дълго. Затова учените са категорични, че в онези далечни времена играчката не е била отделен свят. Тя е била умален образ на реалността – конят, който бащата язди, глиненият съд, който майката използва. Детето не бяга от света чрез играта, а навлиза в него и постепенно се подготвя за предизвикателствата. За разлика от кончетата и мечовете, куклите от парцали имат своя собствена история, която звучи като легенда, но е добре документирана. В теренни интервюта, събирани от етнографи през 50-те и 60-те години на XX век, възрастни жени разказват как майките им са шили кукли без лице. Когато изследователите питат защо, отговорът е един и същ: "За да не оживее". В случая не става дума за страх, а за граница. Куклата трябва да бъде предмет, а не образ на човек. В едно такова интервю жена от Ловешко споделя, че като малка нарисувала лице на куклата си с въглен, баба го изтрила и казала: "Играчката е за игра, не за душа". Това е малък момент, но той показва как играта е била строго вписана в културните представи.
В епохата на Възраждането играчките еволюират и се появяват по панаирите. Христо Вакарелски описва сцена от XIX век, в която дете получава глинена свирка
по време на празник. За негово съжаление тя се чупи още същия ден. Детето плаче, но майката не търси нова. "Ще ти направят пак", казва тя. И наистина – на следващия панаир детето отново получава свирка. Този разказ показва нещо важно: играчката не е постоянна, а моментна радост. Тя идва и си отива, както и самият празник.
След Освобождението в българските градове започва внос на играчки от Европа. В архивите на градските вестници от края на XIX век започват да се публикуват обяви за "немски играчки", описвани като "скъпи, но красиви". Историците отбелязват, че те били показвани на децата, но рядко им се подарявали.
В едно писмо от Русе, запазено в семеен архив, баща пише, че е купил "една играчка от Германия, да я гледат, не да я чупят". Ясен знак, че този феномен започва вече да се възприема като символ на статус, а не само като предмет за игра. Когато играчката става знак за статус. След 1944 г. производството се превръща в бизнес. В архивите на Музея на хумора и сатирата в Габрово е запазен разказ на бивш работник от цех за дървени играчки. В него той споделя, че първите модели колички били твърде леки и се чупели лесно. Децата ги хвърляли, настъпвали, блъскали ги. "Тогава ги направихме по-дебели", пише той.
Това е практичен, почти комичен момент, но показва как детската игра оформя самия дизайн на играчките. Друг разказ от архивите описва как метални камиончета били правени от остатъци от заводите. Те не били планирани като основен продукт, но бързо станали любими, защото били "като истински". Историците отбелязват, че това е характерно за социалистическия период – играчките често са умалени версии на реални машини. Идеята е, че детето играе с бъдещата си работа.
След промените през 1989 г. тази логика се разпада. В интервюта с бивши работници от заводи за играчки, събирани през последните години, се повтаря една и съща фраза: "Нямаше кой да ги купи". Евтиният внос променя детството. Играта става по-цветна, но и по-краткотрайна. Днес старите български играчки се връщат не като предмети за игра, а като истории. Те стоят в музеи, на рафтове и в спомените на хората. Всяко дървено конче, всяка парцалена кукла, всяка метална количка носи следи от ръцете, които са ги създали, от децата, които са ги чупили, поправяли и обичали. Това не са митове, а истории, наситени с търпение. От пода към екрана: когато играчката се премества в таблета. В началото на този век ситуацията вече е доста по-различна. Момче отново седи на пода в хола на панелен апартамент. Телевизорът работи като фон, а до него – купчина пластмасови играчки. Евтин войник от сергията на пазара, китайска количка с отчупено огледало, фигурка от шоколадово яйце. Те не са част от колекция, нито от марка. Те просто са "неговите". Детето ги подрежда, разиграва битки, кара ги да падат, да стават, да побеждават. Играта е шумна, физическа, понякога разрушителна. Когато войникът се счупи, бащата бързо го залепва. Когато се изгуби – няма как да бъде върнат. Тези играчки не изискват пари, за да продължат. Те изискват въображение. Детето не отключва ново ниво – то го измисля. Не купува герой, защото то самото е героят. Две десетилетия по-късно същият апартамент изглежда много по-тих. Детето е на леглото, с таблет в ръце. Играта вече не е на пода, а на екрана.
Няма счупени фигурки, няма лепене, няма загуба. Има бутон - "Купи". Новият герой не се появява след часове фантазия, а след секунди плащане. Играта не спира, когато предметът изчезне – тя просто изисква още. Разликата не е в технологията, а в логиката. В началото на XXI век играчките учат децата как да се справят с ограниченията. Днес дигиталните им аналози често учат как ограниченията могат да бъдат заобиколени – срещу определена цена. Това не е носталгия, а наблюдение. Детството не е изчезнало, но начинът, по който децата играят, вече не зависи само от въображението им, а от система, която знае как да продава.
В етнографските архиви има записан разказ от началото на XX век за момче от Търновско, което получава дървено конче на Коледа. Не го получава сутринта, а вечерта, след като семейството се е събрало около трапезата. Кончето е скрито през целия ден под леглото, защото "подаръкът не трябва да се вижда преди време". Когато бащата го подава, детето не започва веднага да играе. Първо го държи, после го оставя до възглавницата си и заспива. На сутринта кончето вече е "негово".
Историците обичат да акцентират внимание на този детайл, защото той показва как Коледа не е била празник на количеството, а на очакването. Играчката не е предмет, а знак, че детето е било забелязано. Може би затова тези коледни подаръци остават толкова живи в паметта – не защото са били редки, а защото са били чакани.
