От Кубратовата степ до космическите лаборатории - държавност и мащаб, измерени не в бетон, а в памет
Когато България отбелязваше 1300 години през 1981 г., духът на времето диктуваше друго мислене. Монументите трябваше да бъдат големи, бетонът - вечен, а тържествата - грандиозни. Но бетонът няма памет за историята, той се пука и рони, руши се под тежестта на времето и забравата.
И някои от онези монументи наистина рухнаха - буквално и символично. Други бяха демонтирани, защото бяха създадени, за да демонстрират величието не на нацията и нейния дух, а на наложена идеология, която се оказа куха и безплодна.
Ако след 7 г. трябва да отбелязваме 1400 г. държавност (датирани вече от 632 г., когато хан Кубрат обедини племената и постави основите на държавна традиция, която носим и до днес), тогава начинът да разкажем тази история ще трябва да е различен.
Да издигнеш паметник, е бърз акт. Камък се поставя, лента се реже, реч се произнася. Но памет не се строи за ден. Памет се създава - внимателно, компетентно и отговорно.
Затова ако 2032-а ще е година, в която отбелязваме 14-вековна история, то тя не бива да е акт на помпозност, а консолидация на национални ресурси - дигитални архиви, достъпни за целия свят, нови
виртуални пространства,
до които всеки българин
в чужбина може да
достъпи от телефона си,
модерни музеи, които не остаряват, а се обновяват...
Светът вече не строи, за да помни. Светът дигитализира, за да съхрани. В ерата на изкуствения интелект, виртуалната реалност и глобалното знание монументът не е купчина камъни, издигнати към небето, а преживяване. Монументът е идея, достъп до знание, което може да бъде споделено, запазено и предадено на следващите поколения. Но не като някаква древна руина, а като жива история.
И точно затова 1400 години българска история трябва да бъдат отбелязани мащабно, но не със строежи, а със създаването на нещо по-голямо - национална дигитална памет.
От Кубратовата степ до космическите лаборатории - това е път, който може да бъде разказан само дигитално. Няма как да се обеме 14 века история с един паметник, колкото и да е грандиозен той, или с конвенционален музей. Това по-скоро трябва да е платформа, която да преминава през епохите така, както българският народ е преминал през тях - свободно, динамично, достойно.
Да си представим виртуалната степ на хан Кубрат, където децата ще могат да видят как боилите обсъждат бъдещето на племето.
После дългият път на Аспарух през Дунава, преживян като интерактивно пътешествие - гимназисти, студенти и туристи ще могат да "вървят" редом с тях.
Сиянието на Преславския Златен век, пресъздадено в 360-градусови средища,
където буквите оживяват
Средновековният Търновград, възстановен дигитално до последния камък, но не като мъртъв град, а като жив организъм с гласове, занаяти, пазари, църкви.
После пътят към модерността, в който България от Освобождението насам се издига, пада, преосмисля себе си, бори се, строи, мечтае...
И накрая - космическите лаборатории, които показват как потомците на степните ездачи си сътрудничат в международни космически проекти, създават технологии и гледат към звезди, за които старият хан Кубрат не би могъл и да подозира.
И това няма да е просто дигитален музей, а една цифрова България, която ще надживее всяко физическо съоръжение.
Какво и как да създадем и покажем? Ще потърсим умни и интересни визионери. Ако вие имате свежи и иновативни идеи, пишете ни на [email protected]
