Умира в чужбина, след като надига възмутен глас в Народния театър и пише "Не се живее в опозорена страна"
“Великите хора, синове на малки народи, получават късно лавровия венец: едни подир смъртта си, а други много по-късно – след няколко поколения - казва на 18 декември 1932 г. Николай Райнов на тържествено паметно утро в Народния театър - Ако делото на Константина Величкова не е още преценено както трябва, то се дължи на нашата политическа субективност.”
Такава оценка Константин Величков не е получил и до ден днешен, а времето все повече затлачва създаденото от него. До 1944 г. за твореца и политика се говори рядко, не са издавани неговите книги, нито играни неговите драми.
Роден е преди 170 години - през 1855 г., в Татар Пазарджик. По време на Априлското въстание е член на революционния комитет, а след краха му е арестуван с още 700 души от Южна България. Освободен е от европейската комисия, разследвала турските зверства. През 1884 г. е директор на народното просвещение в Източна Румелия. А през 1886 г. е депутат от Народната партия и решава да замине за Унгария. В Будапеща го сварва вестта за преврата срещу княз Батенберг. Той не симпатизира никак на Стефан Стамболов и
знае, че за русофил като него настъпват тежки времена
Прекарва няколко месеца в Унгария, разчитайки на спестените си пари. От Будапеща заминава за Флоренция. Две години учи живопис в Художествената академия. Под ръководството на проф. Чиаранфи изучава майсторите на Италианския ренесанс. Живее в недоимък, здравето му се разклаща и заминава да се лекува в Кастел маре. След това прекарва месец в галериите и сред старините на Рим. Там написва по-голямата част от “Писма от Рим”, която е определяна за най-добрата негова книга. В 22 писма Величков представя величието на древния и папски Рим.
Парите свършват и като не намира никакво препитание, престоят му в Рим и Флоренция става невъзможен. През 1889-а се мести в Цариград, а скоро след това от Екзархията го назначават за учител в Солунската гимназия. Когато се завръща пак в Цариград , пише до своите близки:
“Боря се с двама неприятели – болестта и мизерията”
Тогава се вдъхновява за написването на “Цариградски сонети”, завършва “Писма от Рим” и спомените си “В тъмница”. Превежда голяма част от Дантевия “Ад”.
През юни 1894 г., след като Стамболов е паднал от власт, Константин Величков се завръща в Българи и е избран за народен представител от Пазарджик и Харманли в VIII народно събрание. Жени се на 5 октомври същата година, а дни след сватбата става министър на общите сгради и съобщенията в правителството на Константин Стоилов.
Княз Фердинанд е в Евксиноград и Величков му праща телеграма, че ще положи всичките си сили, за да оправдае височайшето доверие.
Величков обяснявал пред приятели, емигранти по време на Стамболовото управление, които често канел на гости на скромна трапеза, че трябва да положат всички усилия за изваждане на родината им от ненормалното положение, в което е изпаднала. Зад тези думи се подразбира желанието му за възстановяване на отношенията с Русия, които са прекъснати след преврата срещу Батенберг.
После Величков става министър на народното просвещение - от 9 декември 1894 до 26 август 1897 г. Веднага след като заема поста, обявява конкурс за театрално обучение в чужбина. Явяват се 60 души, но печелят Кръстьо Сарафов, Адриана Будевска, Гено Киров и Вера Игнатиева. Създава и Рисувално училище като резултат от любовта му към изящните изкуства, появила се във Флоренция. Това обаче го прави прицел на опозицията в Народното събрание.
Предварително е заявил на Константин Стоилов, че ако законопроектът за създаване на училище по изкуствата не бъде приет, ще подаде оставка.
Против проекта се обявява Петко Каравелов: “Какво ще излезе от създаването на това училище? Само след няколко години ще видим тия художници да подават прошения за служби. Ще излязат от това училище нещастници, които ще съставляват
жалък полуинтелигентен пролетариат,
защото други науки няма да знаят, следователно за нищо няма да бъдат годни”.
Константин Величков му отговаря с тънка ирония: “Не можех да мисля, че един шеф на партия, който на всяка минута говори, че всичко знае, ще въстане и ще каже: “Не, на България не е позволено да помисли и тя един ден да внесе своя дял в общочовешката култура”. Законопроектът е приет.
Като министър Константин Величков предприема и първите по-радикални промени в българското образование. Създават се Постоянен учебен кабинет и Висш учебен съвет към Министерството на народното просвещение. После отстъпва поста с предложение да го заеме Иван Вазов.
С него те са в дългогодишни приятелски и творчески отношения. Двамата са се запознали през 1877 г. в Свищов в началото на Освободителната война, когато са преводачи към щаба на руските войски. След като заминава за Париж, Величков
оставя списването на в. “Народний глас” на Вазов
Двамата водят редовна кореспонденция по материалите, които да се публикуват, както и за политическите новини. Величков се връща в България през 1883 г. Двамата с Вазов започват да издават сп. “Зора” и “Българска христоматия”. Константин Величков напуска министерския си пост омерзен от родните политически нрави. Отново остава без пари и припечелва от литературен труд.
Заминава на лечение в Южна Франция. Негови приятели лекари са му дали съвет да напусне България, с чието политическо управление не можел да се примири и това допълнително усложнявало здравето му.
Малко преди да отпътува, пише във в. “Ден”: “Живее се в поробена страна. Не се живее в опозорена страна, особено когато си се родил и си носил вериги за нея”.
След връщането си от Франция отива на премиерата на пиесата на Островски “Доходно място” в Народния театър. Какво е станало, разказва проф. Асен Златаров. Салонът е препълнен основно със студенти, но има и министри. На финала след бурните аплодисменти погледите се насочват към тях и започват бурни освирквания. В ложата на директора на театъра се изправя един зрител и процепва въздуха със силен глас: “Ето ги същинските герои! Ето ги тия, които позорят страната ни! Браво на младежта, която ги изобличава! Не сме загубени, докато имаме сърцата на такива младежи”. Градоначалникът, който е в същата ложа, посяга към зрителя и го придърпва да седне. Той извиква: “Долу нечестивите ти ръце!
Не ме докосвай!”, след което припада
Този зрител е Константин Величков. Дни след тази сцена, на 30 октомври 1907 г., Константин Величков напуска родината си. Заедно със съпругата и дъщеря им Софийка се отправят за Гренобъл. Преди това е разпродал покъщнината и семейните ценности. На 2 ноември пристигат във френския град, а през нощта Величков получава инсулт и умира. Погребан е в гренобълските гробища.
На 14 ноември Симеон Радев пише некролог за него във в. “Вечерна поща”: “Величков умря немил-недраг, далеч от своята родна земя и аз мисля безспирно за тая страшна съдба, в която смъртта не е – уви! – най-голямо нещастие. Страшен край на един живот, в който пропаднаха толкова дарби, толкова пориви, толкова надежди”.
Любопитно е, че от "Масонска ложа Бъдеще”, когато го оплакват, казват: “Той беше горд, че е влязъл в нашето Свободно зидарство, и усърдието му към него не е било никога подложено на съмнение”. През 1909 г. тленните останки на Константин Величков са пренесени в София и препогребани.
Булевардът в София първо се казвал "Окръжен"
Сегашният столичен булевард “Константин Величков” всъщност се е казвал “Окръжен”. Смяната на името му се случва след демократичните промени у нас. Днес булевардът е една от основните пътни артерии на столицата и се простира между бул. “Сливница” и Владайската река. Намира се в западната част на града и преминава през няколко квартала - “Света Троица”, “Илинден” и “Разсадник - Коньовица”.
Няма точна дата на изграждането му, тъй като е съвпадал с част от т.нар. околовръстен път на стара София. В годините булевардът е претърпявал различни реконструкции и промени, особено след построяването на едноименната метростанция. Първата копка е направена още през 1985 г., а трасето, включващо метростанцията, е открито през 1998 г.
Сред по-известните обекти в близост до булеварда са два храма - “Света Троица”, построен през 1928 г. и едноименната градина, както и “Св. св. Петър и Павел”. В близост са факултетът по Пожарна безопасност и защита на населението към Академията на МВР, както и самата главна дирекция, Националният дворец на децата, детски градини, училища.
Навремето булевардът е преминавал през старите квартали “Ючбунар” и “Коньовица”, които са се смятали за едни от най-бедните части на града. Твърди се, че съдбата на “Коньовица” се променя след посещение на Никита Хрушчов, който попаднал случайно там. Височайшата визита станала причина за изселването на няколко ромски махали към периферията на града, след което там започнало изграждането на жилищни блокове.
В един от годишниците на Регионалния исторически музей - София, пък са публикувани детските спомени на софиянка за някогашния булевард “Окръжен”, която е живяла на него от ранното си детство до 70-те години на ХХ в. В едно от писмата тя разказва, че през 1910 г. заради заболяване от малария и по съвет на лекарите със семейството си се мести да живее в “Коньовица”.
“Нашата улица – тогава “Окръжен булевард”, а сега “Константин Величков” – ми се видя просторна, светла поради ниските постройчици, сгушени от двете страни. Нямаше още тротоари, паваж и никаква зеленина, само по средата на улицата течеше широка вада с дървени мостчета на пресечките, много бистра и топличка вода, която зиме не замръзваше, а се забелязваше пара над нея. Само в най-силните студове замръзваше и си правехме големи хубави пързалки", пише Мара Бояджиева. И разказва, че макар съседи да са им били цигани, са ги посрещнали “много добре и заживяхме отлично”.
Западно от улицата, където сега е църквата “Св. св. Петър и Павел” имало ливада с “голяма буйна трева. Рано пролет цъфтяха кукуряк, кокичета, минзухар, виолетки, иглики и много други пролетни цветя, а през лятото в буйната трева, която стигаше до раменете ми, цъфтяха големи маргарити, метличина и алени макове”. През 1911 г. по заповед на общината били засадени дръвчета в ливадата, а за да не изсъхнат, всяко семейство можело да разкопае по стотина кв. м земя и да си посади зеленчуци, като полива и фиданките. След това през 1912 г., по време на Първата Балканска война, всичко помръкнало, мизерията се настанила в квартала, а отгледаните дървета били отсечени, за да топлят деца и възрастни в махалата. През 1914 г. булевардът бил разкопан, за да се изгради канализация. Бояджиева разказва как при изкопните работи била намерена бяла мраморна статуя, останки от римски бани и зидове.
“Нашата улица е свидетел и на престрелката, която води до залавянето и убийството на Боримечков”, споделя Бояджиева. Става дума за Александър Боримечков (1883–1925 г.) – участник в Илинденското въстание, член на военното ръководство на БКП.
“Така минаха повече от 50 г., а нашата улица е вече голям булевард от международно значение с хубаво осветление и горд със своята история. Големи десететажни сгради отвисоко поглеждат останалите малки къщурки, доживяващи последните си години – не е далеч денят, когато и ние, старите махленци, останали вече малцина, ще влезем в нови светли апартаменти и ще си спомняме с тъга и умиление за някогашната наша улица. Това са моите спомени. Родена съм на 28.VII.1900 г., а живея на бул. “Константин Величков” № 133 от 8.XI.1910 г.”, пише Бояджиева.
Театърът в Пазарджик е кръстен на него, там са играли Кръстьо Сарафов, Катя Паскалева, Милен Пенев, Гец
На най-хубавото място в Пазарджик, на върха на “Тортата”, както знаят местните централния площад “Константин Величков”, е кацнала сградата на Драматично-кукления театър, който също носи това име.
Величков е председател на читалището през 1874-1875 г. След това поставя пиесите “Иванку, убиецът на Асеня” от Васил Друмев и “Разбойници” на Шилер. През 1892 г. е закупен павилион от Първото българско земеделско промишлено изложение в Пловдив, а от следващата 1893 г. представленията се играят в него. В 1904 г. е построена новата сграда на читалище “Виделина”.
В периода 1930-37 г. на сцената на театъра гостуват Кръстьо Сарафов, Владимир Трендафилов, Елена Снежина, Теодорина Стойчева.
От 1963 г. става Държавен народен театър към Министерство на просветата и културата. През 1964 г. е закрит, а през 1969 г. е възстановен като Държавен драматичен театър. Новата сграда на театъра е открита през 1969 г.
Директор на театралната трупа е Васил Спасов. На сцената играят Катя Паскалева, Северина Тенева, Адриана Палюшева, Стефан Германов, Илка Зафирова, Милен Пенев. Режисьори са Крикор Азарян, с постановките “Албена”, “Януари” и Леон Даниел, с постановките “Одисей пътува за Итака”, “Господин Пунтила и неговият слуга Мати”, “Пейка” и др. Директор е Георги Делев.
През 1997 г. сградата на театъра претърпява унищожителен пожар, но година по-късно отваря врати възстановеният салон на голямата зала на театъра.
От 28 август 2018 г. директор на театъра е Григор Антонов, а от юни 2025 г. ръководството пое актьорът Димитър Баненкин.
2 месеца Паргов пуска брада, за да влезе в образа на младия политик
В необичайна роля влиза преди 16 г. настоящият зам.-шеф на БСП и председател на СИНПИ Калоян Паргов. Той става актьор, за да изиграе младия Константин Величков в биографичен филм за политика. В онези години Паргов е общински съветник, но е забелязан от продуцентката на филма Татяна Пандурска, която му предлага ролята. За възрастния Величков избира актьора от Пловдивския театър Стефан Попов.
Два месеца Паргов пуска брада и мустаци, за да влезе в образа. Допадна ми да се превъплътя в Константин Величков - мечтаещ, вълнуващ се от новите идеи, пътуващ с жажда за нови знания и свят, но и болеещ от проблемите на родината и дълбоко разочарован от предателството и подлизурството, разказва днес зам.-шефът на БСП.
