С всенародно допитване нацистите отменят демокрацията и дават еднолична власт на Хитлер; оттогава Германия нито веднъж не си е позволила този „лукс"
Много често „гласът на народа" е перфектният инструмент в ръцете на опитни манипулатори, а щетите се плащат десетилетия наред от обикновените хора
Идеята за референдума "за или против еврото" на президента предизвика един от най-свирепите дебати, който едва ли ще заглъхне скоро. Особено след като Румен Радев обяви, че ще сезира Конституционния съд заради „безпрецедентното нарушение на законността" по повод разпореждането на председателя на Народното събрание Наталия Киселова да не допусне искането му.
По принцип тези допитвания често се асоциират с крилатата фраза „глас народен - глас Божий", но уроците от миналото до наши дни са изпъстрени с грандиозни и страховити провали.
От началото на миналия век досега у нас са проведени 6 референдума. Според изданието „Светът на референдумите" на Центъра за изследване на демокрацията (ZDA) в Аарау към университета в Цюрих, общият им брой по света от 1790 г. досега е 18 200, като 3000 от тях са национални и 15 000 местни. Пикът е около 90-те години на XX век, когато са проведени около 500 референдума. Означава ли това, че светът се стреми все повече да упражнява демокрацията пряко, или пропагандните стратегии на политическите партии и лидерите им все по-умело включват референдумите като начин за манипулация? И случайно ли украинският поет Юрий Андрухович пише полуиронично: „Цялата мистерия на света се крие в нашето нежелание да приемем нещата такива, каквито са. Но всъщност има само един ред на нещата... Ще дадем на всеки мечтаната независимост. Ще ги научим да печелят референдуми. Защото референдумът е идеален начин да манипулирате хората, оставяйки ги с илюзията, че сами решават съдбата си."
Факт е, че през последните години бяха проведени няколко референдума в Европа, които се превърнаха в чудовищни провали, а сметките бяха платени после от обикновените хора.
Катастрофата Брекзит
Когато през 2016 година британският министър-председател Дейвид Камерън насрочва референдум с въпроса дали Великобритания да остане член на Европейския съюз, или не, той на пръв поглед изпълнява предизборно обещание на консерваторите. На 23 юни същата година 33,5 млн. британци пускат гласа си в урните, а в ранните зори на следващия ден резултатът изненадва и самите тях. 51,9 % са гласували за излизане от Европейския съюз (ЕС) или т.нар. Брекзит, а 49,1 % - за оставане в Съюза. Заслугата за това е основно на движението на Найджъл Фараж, известен дотогава като популистки аутсайдер, а след референдума наричан мистър Брекзит. Лидерът, който през миналата година успя да влезе с новата си партия в британския парламент при осмия си опит, спечели привърженици за Брекзит с антиемигрантската си реторика, загрижеността за благосъстоянието на масовия британец, възможността Обединеното кралство да следва свои закони и правила, а не тези на ЕС.
Фараж като умел манипулатор подведе британците, че с Брекзит вноската им от 350 млн. паунда в ЕС ще отива директно за здравеопазването и освен това ще прекратят нестихващия приток от мигранти. Благодарение на тази „атрактивна" риторика, на 31 януари 2020 г. след тежки преговори с ЕС Великобритания напусна окончателно Съюза.
Днес, пет години по-късно, политиците й, включително Фараж, признават провала на Брекзит, а сегашният премиер Киър Стармър иска да преговаря с Европейската комисия, за да постигнат по-добра сделка. И в това няма нищо изненадващо. Според данни на London School of Economics, през 2021 и 2022 г. оборотът на британските фирми с Европа е намалял с 32,5 млрд. евро. Нещо повече, според службата за бюджетна отговорност дългосрочният ефект от Брекзит ще доведе до спад на износа и вноса на стоки и услуги с 15 на сто, което ще отслаби икономиката на Великобритания с около 4%. Тоест ще ощети британците с приблизително 100 млрд. британски лири.
Фараж бе прав за едно - миграцията от ЕС към Острова намалява, но за сметка на увеличение на броя на бежанците от трети страни. Повечето европейски закони си останаха част от законодателството на Великобритания, а плащанията към бюджета на ЕС ще продължат още години напред, макар и в по-малки размери... Разликата е, че част от тези вноски вече не се връщат в страната под формата на различни европейски програми. Все по-често витае горчивото усещане, че референдумът е обслужил нечии интереси, но те нямат нищо общо с тези на мнозинството обикновени британци. Или както казва популярният актьор Хю Грант, „Брекзит е фантастичен пример за нация, която се гръмна в лицето".
Днес, пет години по-късно, политиците, включително Фараж, признават провала на Брекзит, а сегашният премиер Киър Стармър започна енергични преговори с председателя на ЕК Урсула фон дер Лайен за възстановяване на отношенията със съюза. Нещо повече, Киър Стармър обеща да остави Брекзит в миналото и да постави ново начало с постигнатото споразумение за студентите и риболовците, въпреки притесненията за сериозните отстъпки. Освен това британският министър-председател анонсира, че ще излезе от безсмислената война за Брекзит, сключвайки споразумение за нулиране. Сагата тепърва ще се развива, но тя е само един пример до какви сериозни последици и разходи могат да доведат манипулации от типа "разделяй и владей".
Гръцкият „спасителен" референдум
Година преди Брекзит, през лятото на 2015 година гръцкият премиер Алексис Ципрас се изправя пред насъбралото се множество на атинския площад „Синтагма" и призовава хората да кажат „не" на ултиматумите и изнудването и да обърнат гръб на тези, които ги тероризират. Повод за изказването му е предложеният трети спасителния пакет от мерки, който трябва да извади Гърция от дълговата криза, обхванала страната след 5-годишен спад на икономиката. Мерките включват увеличаване на данъците; намаление на заплатите в публичния сектор; пенсионна реформа и по-късно пенсиониране; фонд, който трябва да се попълни от приватизация на предприятия. Планът е предложен от т.нар. „Тройка" – това са кредиторите Европейски съюз, Европейската централна банка и Международният валутен фонд, които през 2010 г. дават на Гърция заем от 240 млрд. евро. През 2015 година страната все още дължи 215 млрд. евро, което се равнява на 175% от брутния вътрешен продукт.
След като управляващата партия „Сириза" се противопоставя публично на мерките, тя организира референдум с въпроса дали гръцките граждани да подкрепят спасителния план. 61% гласуват с „не", а последващите социологически изследвания показват, че голяма част от участвалите не познават т.нар. спасителен план и вярват, че са гласували за излизане на Гърция от еврозоната. Но с това парадоксите около референдума, описван като среднощен кошмар за лидерите на еврозоната, не свършват.
Точно седмица е нужна на премиера Ципрас да обърне позицията си на 180 градуса и да подпише третия спасителния план с непопулярните мерки, въпреки че народът не го иска. В свое оправдание пред парламента той описва преговорите с кредиторите като „война, в която гръцкият народ трябва да оживее и да остане част от еврозоната". Гърците затягат коланите и заживяват на принципа „спасението на давещите се е дело на самите давещи се".
Благодарение на това днес южната ни съседка се радва на процъфтяваща икономика и туризъм и според Ройтерс ще изплати заемите по първата спасителна програма 10 години предсрочно – до 2031 г.
Така го правят испанците
Не по-малко интересна е съдбата на референдума за независимост на испанската провинция Каталуния. На 1 октомври 2017 година каталунците отговарят на въпроса: „Искате ли Каталуния да стане независима държава под формата на република?". Участват 43 % от гласоподавателите, а резултатът е почти единодушен. 92% от хората се обявяват за независимост на Каталуния. Референдумът е обявен за незаконен от Испанския конституционен съд. Въпреки това премиерът на провинцията Карлес Пучдемон обявява, че резултатът му дава право да представи едностранна декларация за независимост, но той все пак предпочита да говори с властите в Мадрид.
Аргументите са както исторически, така и икономически. Каталуния е един от най-богатите региони на Испания, като дава 19 % от брутния вътрешен продукт на страната. Ако провинцията обяви независимост, тя ще бъде 34-тата икономика в света, според данни на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. Затова и въпросът за отделянето й периодично изниква от 2010 година насам. Първият референдум за независимост е през 2014 година, като 80 процента от хората подкрепят идеята за независима държава.
Референдумът през 2017 година завършва със затвор на няколко лидери, подкрепящи независимостта, както и с пряко управление на региона от централното правителство на Испания. Пучдемон напуска страната, впоследствие е арестуван, а на изборите в началото на 2021 г. двете сепаратистки партии печелят пълно мнозинство в каталунския парламент. Според проучванията гражданите на Каталуния продължават да бъдат разделени в нагласите си да имат или не независима държава.
За мнозина това е цъкаща бомба, тъй като яростното разделение може да се използва във всеки момент за настройването на едни испанци срещу други испанци.
Обратната страна на швейцарския медал
Темата за пряката демокрация не може да мине без Швейцария – страната, която държи първо място по брой проведени референдуми по всякакви въпроси или, т.нар. политически проекти. Местните правителства правят допитвания до хората за какво ли не – за цената на книгите, за продължителността на почивките, за защита на пчелите и замяната на военната служба на младежите с общественополезен труд за всички... и така близо 650 референдума досега.
През миналата година обаче и гласът на швейцарците също не бе подминат от манипулации. Журналистическо разследване разкри груби нарушения при организацията на десетина допитвания – голяма част от подписите, необходими за провеждането им, се оказаха фалшиви. Вместо да бъде улеснение, практиката фирми да предлагат услугата „събиране на подписи" се оказа зловещ капан. Установени бяха подписи на недействителни лица, на непълнолетни или използване на напълно погрешни данни. Неслучайно швейцарският „Тагесанцайгер" написа: „Пряката демокрация, нашата гордост и радост, има дефект", а множество организации се мобилизираха да предложат решение и практиката да бъде изкоренена.
Горчивият урок на Германия
Назад в историята най-горчивият опит с референдум принадлежи на германците. През 1934 година 90% от населението гласува за обединяването на постовете на райхспрезидента и райхсканцлера, което бетонира едноличната власт на Хитлер. Макар формално да изглежда като израз на народната воля, референдумът е недемократичен по същността си - по този начин опозиционните гласове са елиминирани, а изборният процес е контролиран изцяло от нацистката партия. Така резултатът легитимира пълната концентрация на власт в ръцете на Хитлер и слага край на Ваймарската република. Фюрера се превръща в абсолютен диктатор, избран от народа, а последствията след идването му на власт са ужасяващи: в лагери загиват 6 млн. евреи и още между 3 и 5 млн. представители на други етноси. Заради безумната милитаристична политика на нацистите жертвите в най-кръвопролитния конфликт в историята - Втората световна война, са между 70 и 85 млн. души.
Раните все още са отворени и затова Германия е една от малкото демократични държави в света, които след Хитлер не са провели нито едно национално допитване.
Очакванията на Франция
Преди ден френският президент Еманюел Макрон заяви по телевизията, че подкрепя провеждането на референдум в един ден по няколко важни социални и икономически реформи. Така той се опита да спази обещание отпреди 8 години, когато каза, че ще прибягва до национално допитване по важни за хората теми.
В изявата си тази седмица Макрон посочи въпроси като намаляването на френския дълг, достъпа до социалните медии на лица под 15 години, евтаназията – все теми, които се разминават с очакванията на французите. Според допитване, направено по поръчка на телевизия BFM, 83% от гражданите искат референдумът да е по въпроси за миграцията, пенсиите или икономиката.
Ще се състои ли планираното допитване до народа във Франция и дали президентът и гражданите ще се срещнат в разбирането кои са най-важните и належащи теми, предстои да разберем.
Предстои и за пореден път да проверим дали политиците възприемат народния глас като глас Божий или просто като възможност да прибегнат до зловещи манипулации, преследвайки своите интереси.
