Макар да е инспирирана политически, в инициативата има бизнес логика, казва главният изпълнителен директор на Американската търговска камара за България
- Господин Иванов, защо нарекохте инвестиционния фонд по инициативата “Три морета” “Втори план “Маршал”? Тук не става дума за следвоенно възстановяване на Европа с американски и канадски пари.
- Има все пак обещани 300 млн. евро от Development Finance Corporation на САЩ. Но понеже инвестициите ще са извън територията на САЩ, се очаква одобрение от администрацията и това е причината малко да се забавят. Приликата с плана “Маршал” е и в подкрепата за тази инициатива от страна на Държавния департамент.
През 1948 г. САЩ и Канада решават, че Европа трябва да бъде възстановена, тъй като цялата ѝ инфраструктура от пътища, мостове, предприятия е почти напълно разрушена от войната. САЩ и Канада не са засегнати, още повече че land-lease споразумението с Великобритания и СССР е дръпнало напред икономиките им.
- Имате предвид споразумението, по силата на което САЩ снабдяват СССР със стомана и други материали и с огромни количества военна техника, за да улеснят победата във Втората световна война, нали?
- Да, любопитна подробност е, че основната финансова тежест тогава е понесена от Великобритания. Затова и 28% от парите по плана “Маршал” отиват във Великобритания, за да компенсират нейните разходи. СССР е нетен получател на грантове. Целият план е за 17 млрд. долара в тогавашни пари, което днес прави към 120 млрд. долара.
Този план цели да възстанови икономиките на Стария континент, като част от парите са били предназначени и за страните от Източна Европа, в които са водени сериозни бойни действия. Но, за съжаление, Сталин не разрешава това и страните от нашия регион не получават и стотинка.
18% получава Франция, Германия – само 11%, Гърция и Турция – по 5%, и остатъкът е за скандинавските страни и другите по-малки западноевропейски.
Колкото и да смятаме плана “Маршал” за политическо начинание, той е и добре премерен бизнес план. Защото, давайки тези грантове, САЩ и Канада имат голяма изгода, тъй като условието е всички материали и суровини за възстановяването да бъдат доставени от тези две държави, което допълнително стимулира техните икономики.
Ето ви и приликите. Източна Европа не само че не си възстанови инфраструктурата навремето, но Съветският съюз умишлено не я развиваше по оста север-юг, защото не се е интересувал от това – той е гледал да развива търговията между себе си и останалите страни от Източна Европа, които са на запад от него.
За съжаление, дори след като падна желязната завеса, инфраструктурата по това направление не се разви целенасочено.
Опитайте се да пътувате сега от София до Талин. Ще ви отнеме дни с кола или с влак.
- А вероятно ще трябва и да сменя три самолета.
- Не е само това. Пратете стока от България до някоя от балтийските държави и ще видите, че тя първо ще отиде до Амстердам и чак тогава - за Рига и Талин.
Инициативата “Три морета” е подкрепена от САЩ, защото там виждат, че тези 12 страни учредителки, между които е и България, имат нужда от още икономически стимули. И е хубаво в тях да се инвестира и да бъдат интегрирани като инфраструктура и качество на живота с ЕС. Европейските фондове не са в състояние да свършат изцяло тази работа, тяхното основно внимание и приоритет е да развиват свързаността в посока запад-изток.
- Питам се защо тогава бюджетът ни се кани да финансира със собствени сили магистралата Русе - Велико Търново и тунела под Шипка? Не е ли по-разумно да поиска помощ за такива проекти по инициативата “Три морета”?
- Всяка инфраструктура е скъпо начинание, трябва да имаш огромна икономика с много работна ръка, например като Турция, за да си позволиш да я градиш сам. Дори Полша – най-голямата икономика сред страните в “Три морета”, не може да си позволи сама такива начинания.
България преди всичко трябва да има добри проекти и те да са обсъдени със съседите. Лом например е голямо пристанище, разраснало се през социализма, защото там е стоварвана рудата за “Кремиковци”. Ако се направи тунелът под Петрохан и се разшири пристанището или дори се направи там мост над Дунав, това ще е много успешен инфраструктурен проект, особено ако се съгласува с румънската страна. Защото ние построихме моста при Видин, но, за съжаление, това не стимулира нищо. Никой не може да успее сам – нужни са публично-частно партньорство и дялов капитал.
Инициативата “Три морета” има всички предпоставки да бъде успешно начинание, защото и държавите от този регион имат по-голям ръст на икономиките си, сравнено със Западна Европа, а и възвръщаемостта на средствата е доста висока. Ако държавите се научим да работим съвместно и банките за развитие инвестират в инфраструктурата, това ще доведе до успех.
- Всичко това обаче върви заедно с постпандемичното възстановяване. Предполагам, че сте чели последните варианти на българския план за възстановяване и устойчивост, какво мислите за него?
- Като цяло не е нещо впечатляващо, но аз разбирам, че на всички страни членки им се наложи да изготвят тези планове някак набързо. Това са сериозни пари, а и в България идва ново правителство и приоритетите могат да бъдат съвсем различни.
Според мен няма проблем парите от плана за възстановяване да следват парите от “Три морета”. Защото проектите в инициативата ще бъдат проверявани от инвестиционен посредник, който има огромен опит в такива начинания. Тези хора на практика искат от пари да изкарат пари, те с това се занимават – да инвестират в инфраструктура.
Макар да е политически инспирирана инициативата, в нея има бизнес логика. А политиците, за съжаление, често вземат лесните решения. Те не разбират как да свържат технологиите с проектите, въображението им стига само до това да финансират очевидните неща. Това не се отнася само за България, всеобщо правило е.
Санирането например има ефект върху “Зеления преход”, не го отричам, защото намалява енергийното потребление и енергийната зависимост. Но ние трябва да търсим ефекти, които да задвижат цялата икономика и цели региони.
- Дайте пример за такъв проект все едно в коя сфера.
- За конкретен проект не се сещам, но по време на последната конференция за инициативата президентът Румен Радев даде идеята Гърция да се включи като гост. Това е възможно, защото правилата допускат да се финансират проекти в страна извън 12-те, ако положителният ефект се разпростира и върху държава членка на инициативата.
За България е изключително важно да има достъп до Егейско море, което е част от Средиземно море.
- Без да се налага да превземаме Солун, нали?
- Точно така, даже няма нужда да стигаме до Солун. Има идея да се изгради пристанище в Ксанти, където сега няма нищо, и тъй като оттам до прохода Маказа са само 50 километра, ако се направи и прословутият тунел под Шипка, мине се през Дунав и се тръгне по Виа Карпатия, оттам се стига лесно до Словакия и Полша. Ако всичко това съчетае шосеен и железен път, на практика осигуряваме пряк достъп от Балтийско море до Суецкия канал. Това не съществува сега и стоките от Полша до Егейско море пътуват по заобиколни пътища и изключително бавно.
От такава инфраструктура ще имат полза всички държави. Само че ние засега си мислим така: къде е моята полза, кой е моят главен град, колко близо до града ми да мине магистралата и т.н.
В търговията и в транспорта едни спестени 100 километра са много пари, това предполага поевтиняване на стоките и ползите са за цялото общество.
- Вие дълги години работихте за световни IT фирми, не знам защо така заобикаляте въпроса за дигитализацията?
- В случая говоря за сектори, които са извън тясната ми специалност. Но по същество изграждането на която и да е пътна инфраструктура в съвременния свят е пряко свързано с дигитализацията. Не трябва да правим неща, както по времето на плана “Маршал” са правени в Западна Европа – просто да изградим един хубав път. Няма смисъл от такова нещо. В ЕС почти всички коли след едно десетилетие ще бъдат електрически, голяма част от тях – автономни или поне с такива функции. За да може такава кола да се кара, по пътищата трябва да има сензори.
Така че във всеки инфраструктурен проект трябва да има дигитализация – неизбежно е, ако искаме да ползваме тези пътища в следващите 40-50 години.
- Основните икономически прогнози за България гласят, че догодина ще имаме към 3,5% ръст. Но това май не е достатъчно, защото с такъв ръст ще продължим да бъдем на опашката по много показатели. Какво да правим?
- Когато една държава е с малка икономика като нашата, тя не може да развива стандартни, класически индустрии, защото никога няма да може да ги направи достатъчно големи. Страни като Китай или Индия с тяхното огромно население могат да си позволят това. Дори вътрешното им потребление да не е достатъчно, за да стимулира такива бизнеси, пак имат шанса да направят някоя такава компания световна.
Малките нации трябва да се научат да правят продукти, които се използват по цял свят, а това днес е постижимо само в областта на IT. Всички индустрии се трансформират в тази посока, иновациите движат света. Ако се научим да подкрепяме такива индустрии – стартъпи, научни изследвания, финтек компании, каквото се сетите, единствено тогава можем да предложим нещо, което ще се търси навсякъде. А ние имаме предпоставки за това.
Пример за подобна държава е Израел. В момента те вече привличат 30% от световния рисков капитал, който инвестира в техни разработки. И имат държавна политика да стимулират компании, които да отидат да работят в САЩ, всяка такава фирма получава кредит от 1 млн. долара за тази цел.
- Подкрепата на стартъпите не е ли малко рискова? Практиката, и то световната, сочи, че от 10 стартъпа 9 не успяват да доживеят дори година и половина и на практика са неуспешни. Как да разбереш кого точно да подкрепиш?
- Моделът е направен така, че въпреки че 9 от 10 фалират, постиженията на десетия компенсират дадената подкрепа. Условието в Израел например, е когато фирмата излезе на борсата и набере капитал, всичко над определена граница се връща. Така че с това се покриват загубите, такъв е принципът изобщо на рисковото финансиране. За да се случи обаче всичко това, ние трябва да учим децата от малки на предприемчивост. Това е една думичка, която бе изчезнала от българския речник в продължение на над 70 години.
Това е една нагласа на човешката същност – да рискува, да опитва различни неща. Успехът на един стартъп зависи от това дали младите хора, които го създават, имат нагласата да поемат този риск, или по-скоро биха желали да получават някъде заплата.
Но това се учи и се възпитава. А у нас нито в средното училище, нито в университетите се учи и култивира това качество.
