Въпросът за мярата трябва да се отнесе не само към пиенето на Сидеров, но и към реакциите спрямо последната случка. Сега моралната дилема в социалните мрежи е - имаме ли право да се шегуваме, или нямаме?
Като класически опортюнист, тоест български политик, Волен е човек, който не издържа́ на собствения си ексцес, на безнаказания си произвол, продължил десетилетия. Въпреки всички основания през годините, законът не го наказа със справедливост, обществото не го наказа с остракизъм, медиите не го наказаха с безразличие... и в крайна сметка той започна системно да се наказва сам. А тялото и душата са чупливи неща, и двете не са създадени да търпят такава разпасаност. Падението, което го споходи, е спохождало много други български управници, които също не издържаха под теглото на всичко, което са взели. То си тежи. Но конкретно при Волен нещата винаги са били публични. И прекалени.
Кога става прекалено? Колко много е твърде много?
Въпросът за мярата трябва да се отнесе не само към пиенето на Волен, не само към проявите му през годините, но и към реакциите спрямо случката сега. Можем да се съгласим, че да снимаш паднал човек, за да го унижиш публично, е жалка работа. Всъщност, много е трудно да се намери мотивацията за такова поведение. В някакъв смисъл то е и ужасно неестествено. Ти виждаш човек да се търкаля на тротоара и имаш два варианта – или да помогнеш, или да отминеш. Усилието, което се изисква, за да направиш третото – да си извадиш телефона и да режисираш видео, ставайки сам жълта медия – е много странно усилие. То моментално те поставя по-долу от този, когото унижаваш.
Живеем във време, в което пасивното съзерцание иска да се издигне до звездно репортерство. Жалко е, но все пак трябва да си бил там, за да я направиш тая тъпотия, трябва да си видял човека на тротоара в реално време. А какво да правим ние, дето не сме били там? Сега моралната дилема в социалните мрежи е – имаме ли право да се шегуваме, или нямаме?
Аз се шегувам с тъпотиите на Волен от много години – и когато е трезвен, и когато е употребил. И докато беше във властта, и след като излезе от нея, но тя не успя да излезе от него (в последното се съдържа и трагедията му). Понякога и аз си задавам същия въпрос – колко много е твърде много? Истината е, че той ми е интересен като персонаж, защото не е безкнижен човек. Литературно изкушен е, на младини е написал своята лоша поезия – кой от нас не е? Като поет Сидеров е точно обратното на Далчев, който пишел само добрите си стихотворения. Но все едно, по-важно е да си го представим в най-тихите му часове. Защото такива има. Когато остава сам със себе си – а на колкото и събития да идеш, колкото и хора да те познават, ти все пак оставаш сам със себе си – този човек със сигурност си казва някакви неща. Със сигурност се изправя пред някакви истини и ги обработва по своя си начин. И, понеже не е глупав, той съзнава, че говори глупости. И че захлебва от тях.
Съзнава, че със своите човеконенавистни брътвежи е създал почвата за всяко следващо патриотарско предприятие в българския парламент. Знае, че е написал безумни книги за световни заговори и конспирации. Знае със сигурност, че търгува омраза и се е изпедепцал в това. Знае, че прекалява. И се опитва да излезе на глава с фактите, затова прекалява още.
Българинът трябва да си създаде нов навик
Не е чудно, че такъв човек – възпитан в разюзданото излишество на българската политика, в този варварски кариеризъм, при който дори не се краде цивилизовано – прекалява.
Но всички словесни стрели сега хвърчат тъкмо защото прекалява български политик, а не просто някакъв човек като нас, който се е напил. Това не е "punching down", обратното е. Не прекалява някой музикант, артист или светски лъв... Прекалява човек, който доскоро вземаше решения за вашия живот. Нека го кажем пак заедно на глас – Волен Сидеров доскоро вземаше решения за живота на всички ни. А той не е в състояние да взема решения за своя. И падането му не е от днес, то започна много отдавна. Във видеото Волен не прави нищо изненадващо или ново, нищо, което да не е правил от години насам – ние го знаем и без видео. И със сигурност не трябва да снимаме падналия, не е нужно да падаме с него, но и не е странно, че говорим и се шегуваме сега. Особено ако сме се шегували преди, докато е бил много, много нависоко. Бих казал дори, че е важно да го правим през цялото време – без да чакаме някой овластен да лъсне на папарашко видео, за да се осмелим. Въпреки исторически тренираните си рефлекси да си опича акъла и да си разказва вицовете тайно, българинът трябва да си създаде нов навик – да се научи да се шегува с властта открито. Защото иначе тя започва да се шегува с него, а това вече е най-дългият виц на света.
