Преди няколко месеца получих имейл от ученик. Пишеше: "Здрасти, Крис, в деня, в който ти пиша този мейл, завършвам гимназия и се чувствам изгубен в живота. Не знам какво искам да правя, не знам в какво съм добър. Страхувам се да пробвам нещо, защото мисля, че просто ще си пропилея времето".
А как да не ни е страх? Мисля, че страхът в нашето поколение е нещо, с което всички се сблъскваме - училище или на работното място. Ако човек ме гледа отстрани може би си казва, че правя смели крачки, но истината е, че аз също много често се страхувам. Научих се да не чакам страха да отмине, а да действам, въпреки него, да го погледна в очите и да му кажа: "Мръдни се, имам имам работа за вършене. Имам имам мечти, които да следвам".
Тази вътрешна борба е нещо, през което преминавам във всичко, с което се захващам. Научих се да рискувам - имам ли идея, да скачам директно с главата надолу във водата и да не допускам вариант, в който нещата могат да не се получат. Много често ще срещате хора, които ще ви казват: "Няма как да стане, откажи се." Но не ги слушайте. Никога не губете любопитството си и този вътрешен глас, който ви казва: "Ами ако стане?".
Когато бях в гимназията и започнах моя YouTube канал, бях 10-ти клас. Тогава YouTube тепърва навлизаше в България. Нямаше много хора, които бяха блогъри. Имах идеи, за които ми беше любопитно как биха изглеждали, ако ги снимам, кача и споделя с моите приятели. Тогава си мислех, че най-вероятно моите приятели ще ги гледат, а след това постепенно ще им омръзне и всичко от самосебе си ще умре. Хората започнаха да следят канала и да ми пишат, ставаха все повече и повече. Изведнъж от просто моите приятели станаха стотици, след това хиляди, десетки хиляди.
Моите родители тогава ме питаха: "Защо го правиш? Защо споделяш в интернет?". През цялото време бях воден от това любопитство.
Завърших гимназия. Две седмици преди изпита за кандидатстване в НАТФИЗ реших да кандидатствам. Казах си: "Защо не пробвам?". Всички около мен ми повтаряха: "Не, не, няма как, хората се готвят с години". Наистина е така. Не може просто за две седмици да решиш, че искаш да учиш кинорежисура. Но успях, приеха ме и започнах да се занимавам с кино.
Завърших а кинорежисура. Казах си: "А какво ако създам свое студио заедно с моите приятели и започнем да творим в един професионален и голям мащаб". И просто го направих. Днес там правим едни от най-големите рекламни кампании в България. Отново се водим от същия въпрос: "А какво ако стане?".
Преди 2-3 години приятелите ми, с които аз съм израснал - Крис и Юли, решиха да направят група Молец. Тогава много исках да режисирам музикални клипове. За мен това е много интересен формат. Започнах да пращам мейли и се свързвах с различни артисти. Писал съм толкова много писма, изпращал съм толкова много презентации на кой ли, за да предлагам някакви идеи и да снимаме музикални клипове.
Съвсем логично навсякъде срещах отказ с думите: "Супер идеи, обаче нямаш някакъв опит". Бях в един затворен цикъл, в който хем исках да снимам, да режисирам клипове, но нямах опит, защото не ми даваха шанс. Тогава моите приятели Крис и Юли ми казаха: "Имаме едни песни, ако ги пуснем, май трябва да имат клипове. Искаш ли да ги режисираш?". Приех с удоволствие. Три години и много клипове по-късно те се превърнаха в едни от най-големите изпълнители. Клиповете ни са гледани над 50-60 милиона пъти. Спечелих награда за клип на годината в две поредни години от BG радио. Сега снимам с всички онези хора, на които тогава писах, а те ми казаха, че нямам опит.
Успехът понякога отнема време. Молец започнаха да правят концерти, спектакли, за които имаха нужда от режисьор. Аз не съм учил за това да режисирам неща на сцена, моите инструменти са свързани с киното. Затова отново срещах хора, които ми казваха: "О, не, трябва ни някой, който знае и има опит, ще се провалиш." Вътрешно знаете какво си мислех. Преди няколко месеца направихме огромен концерт-спектакъл в Арена "Армеец". Разпродадохме я.
Екипът ни беше над 300 човека. Беше огромно предизвикателство. Залата беше пълна с хиляди хора, чакащи да ни видят, пътували са откъде ли не. В този момент отново се връща този глас: "Окей, всичко беше супер, но ей сега ще се провалиш." Но от нас зависи дали ще му обръщаме внимание, дали ще го слушаме, или като телевизор с дистанционно да го намалим. Той нека си говори, но нека го заглушим, защото имаме нужда да свършим малко работа.
Концертът мина добре. Имахме много каскади, но нито една не се провали. Имаше падащи коли, завеси, невероятно светлинно шоу. След това, събирайки цялата огромна продукция, имаше няколко млади човека, които бяха останали, за да си поговорим. Те искаха съвет от мен също като момчето с имейла. Питаха за страха. Виждам, че това е една вътрешна тиха борба, която всеки един от нас води особено когато сме млади и всеки се опитва да ни казва какви трябва да бъдем, как да се държим, с какво да се занимаваме, как да се обличаме. Казах им каквото написах и на това момче в имейла: тайната в живота не е да чакаме страхът да отмине, за да творим, за да действаме, за да следваме идеите си, а да го погледнем в очите и да му кажем: "Мръдни се, защото искам да правя неща, защото искам да оставя следа, защото имам идеи, защото вътре в мен гори нещо, което искам да дам на хората!"
Следващия път, когато чуете гласа на страха, мисля, че вече знаете какво да му кажете. Много се гордея с вас. Страхотни сте. Благодаря ви.
*Крис Захариев е влогър, инфлуенсър, автор на видеоклипове, създател на документални филми, режисьор, млад, талантлив и вечно зает. Той беше специален гост на деветата церемония по награждаване на "Отличниците на България".
