Аз си говоря доста често пред огледалото, за да мога да се гледам в очите. Задавам си доста въпроси и понасям доста критики
Юлиан Вергов завършва актьорско майсторство при проф. Цветана Манева през 2001 г. в театрален колеж "Любен Гройс". Първите му театрални роли са в спектаклите "Чайка" от Чехов и "Хамлет" по Шекспир в Нов драматичен театър "Сълза и смях", а дебютът му на сцената на Народния театър "Иван Вазов" е в "Ромео и Жулиета". Той е едно от знаковите лица на новото българско кино и най-популярните телевизионни сериали. През 2019 г. е номиниран за наградата "Аскеер" за ролята на Сергей Василиевич Басов в спектакъла "Nеодачници", а през 2022 г. печели "Аскеер" за поддържаща мъжка роля за образа на Иван Вазов в "Народът на Вазов".
Актьорът е поредният гост в подкаста "24 часа от живота", в който любими лица и по-малко разпознаваеми публично българи говорят за важните неща - любов, семейство, здраве, кариера, предателства, приятели. Анатолий Попов преди 4 години създаде този нов канал с марката "24 часа" - "24 часа podcast". Обичайно историите от хартиения вестник са ценната добавена стойност на сайта ни. Но вече се случва и обратното - историите от сайта влизат във вестника. Правим го, защото най-важното от тези едночасови разговори си заслужава да бъде прочетено и чуто.
- Участвате в най-новата пиеса на Яна Борисова – “Наполетано”, и си партнирате с Петър Антонов. Какво според вас прави този текст на Борисова толкова силен и въздействащ?
- Тя е много различна пиеса от всичко, което е писала досега Яна Борисова. Няма нещо, което да не съм чел от нея като драматургия. Много по-различна е, много по-дълбока. Не, че другите са плитки, но тази е особено дълбока по един много лек начин. Това, което няма в никоя друга пиеса, е жаждата за живот и желанието да се празнува този живот. Разбира се, има любов, приятелство, различен поглед към света и най-вече за едни отхвърлени от обществото хора. Става въпрос за двама клошари, които са се появили на улицата по независещи от тях причини.
- Какво е да се работи с Петър Антонов?
- Не мога да намеря точната дума, но най-общо казано – един разкош. Ние се връзваме на акъла на режисьора Димитър Коцев – Шошо, който, дори да ни поведе в грешна посока, което е рядко срещано, все пак се правят репетиции, опити. Стремглаво се впускаме и двамата във въпросната грешна посока. После- стремглаво в друга. И така, докато напипаме вярната пътека. Това е едно от най-важните неща за актьорското майсторство освен въображението и мисленето.
- Как приемате критиката?
- Критиката е нещо много хубаво, ако някой застане и ти направи един стойностен анализ. Под “стойностен” разбирам да каже: “Това тук, това там, това еди-кое си...” – това го разбирам. Доста често съм се вслушвал и
продължавам да се вслушвам в критика,
защото наистина, когато човек гледа отстрани, вижда неща, които ние не можем да видим. Винаги може да вземеш от критиката. Далеч съм от това да използвам клишето “градивна критика”, но от критиката, каквато и да е тя, може да вземеш много неща. Иначе обиди и подмятания – всеки от нас си ги носи и това не е нещо, което много ни впечатлява.
- Може би социалните мрежи много ни промениха…
- Смятам, че социалните мрежи влияят много зле на хората – не говоря само за България. Разбира се, че е една платформа, в която може да изразиш мнение и то е задължително, когато имаш потребност да го направиш. Но обидите и нападките срещу някакви хора, които не познаваш, срещу някакъв случай, в който ти не си добре запознат… Дори някой да е сгрешил, това ли е начинът да го сринеш със земята?
Има страшно много лабилни хора, които понасят много тежко това нещо. Да мразиш популярни хора само защото са известни или защото са се появили по телевизора, както казваше баба ми – не знам какво носи на човека, който извършва такъв род дейност. Мисля, че има много по-добри неща, които могат да се направят – много по-светли, много по-вдъхновяващи, колкото и да не обичам тази дума. Неща, които ни носят само усмивка и радост.
- Лошо ли е в България да си известен?
- Аз не деля България от останалия свят. Навсякъде по света си има своите последствия от това да си известен, било то добри или лоши. А и не мога да обобщя и да кажа: “Българите са такива” или “Българите са онакива”. Има различни хора, които, разбира се, искат да се изявяват по един или друг начин, и други хора, които търсят чудесата. В спектакъла “Наполитано” един от героите не харесва мобилни телефони. Другият го пита: “Защо?”, а героят отговаря: “Защото,
докато над нас прелитат ангели, ние не ги забелязваме, понеже сме се забили в телефоните си,
чакайки да ни се случи чудо”. Много точно казано.
- Изпускаме хубавите моменти.
- Да! Не ги забелязваме. Животът е толкова пъстър за мен. Моят мироглед е много отворен към заобикалящата среда. Дори, ако вземем един малък пример – град като София. Той страшно много се променя, много ходя пеш и наблюдавам, понеже ми е интересно как се развива моят любим град. Има толкова нови неща, толкова възхитителни. Не мога да разбера защо се гледа само лошото и това, което не се е случило или не е направено като хората, то винаги може да се поправи. Аз обичам този град и ми доставя удоволствие да се разхождам из него и да го разглеждам.
- Кои са любимите ви места в София?
- На първо място – театрите. Имам любими улици, музикални клубове и много обичам Националната ни библиотека, която малко се промени в последно време. Доста често влизам в разни сгради, които ми носят едно друго усещане.
- Седем години сте играли хокей. Защо точно хокей – какво ви привлече в този спорт?
- Така се случи. Бях в първи клас. Бяхме на гости с майка ми и баща ми в приятелско семейство. Там беше, светла му памет, Валентин Калев, треньор по хокей, техен съсед и каза: “А, тия двамата са... я ги дай при мен”. И така започна всичко. Не е било някакво неистово желание – просто така се случи. Когато се върна във времето назад- а и сега доста често- си давам сметка, че нещата при мен се случват просто ей така.
- Завършили сте в класа на проф. Цветана Манева. Какъв учител беше тя?
- Впечатляващо беше, че тя винаги изразяваше своята гражданска позиция по наболели проблеми. Когато направехме нещо на сцената – етюд или опит, тя не казваше: “Това не е правилно”, а задаваше въпроси: “Защо направи това? Къде отиде твоят герой? Той как стигна дотам?”. Караше те сам да стигнеш до това, в което си сгрешил. Чрез диалог и чрез възпитаване на начин на мислене.
- Колко са важни наградите за вас – признание или стимул са те?
- Зависи какви са и от кого са. Вземали сме много награди с наши проекти, които не са особено стойностни. Давам си сметка как ще прозвучи, но за мен е важно финансовото изражение на наградите. От много години съм решил, че всички награди, които получавам – финансовото им изражение го дарявам на хора в нужда. Много по-важно от самите награди е да дойде човек и да ти каже не просто: “Много ми хареса”, а да ти каже: “Това ми хареса там, онова беше добро, там еди-какво си...”. За “Наполетано” ме срещат много хора и си говорим по тази тема. Аз ходя пеша и си говоря с хора по улицата. Нямам охрана, нямам луксозни коли. (Смее се.)
- Какво научавате от хората на улицата?
- Страшно много неща! Освен какво става в комшулука, както се казва, къде има ремонт, къде е спрян токът, кой какъв проблем е имал. Това е много хубаво, когато в квартала срещаш съседи и си говорите. От съвсем странични хора можеш да разбереш много. Хора, които, харесвайки или не твоята работа, ти споделят, че цял ден са били на работа и сега идват и мен да гледат.
Особено когато някъде ходим на турне или снимаме нещо, има страшно много хора, с които се запознавам и научавам впечатляващи неща. Мисля, че беше в Кеймбридж, запознах се с едни роми. Много интересни хора, страшно симпатични и изключително доволни от живота. Единият от тях се занимаваше с реставрация и препродажба на мебели. От него разбрах, че във Великобритания има класификация на мебелите – има мебели тип “Ферари” и по-обикновени. Когато види обява, че някой изхвърля мебели или се мести, той отива, взема ги, реставрира ги и след това ги продава. Беше много доволен и щастлив от това, което прави. Това е страшно зареждащо за мен. Пак казвам – хора роми, които доста често една част от обществото отхвърля, а аз съм изключително впечатлен от тях.
- Има хора и хора.
- Да, затова казвам, че не трябва да се говори просто ей така, когато не познаваш човека. Наскоро се случи водният ад, който заля Черноморието ни. Имаше един случай в Царево, където потопът отнесе една каса, тя се разбила в морето, разхвърчали се пари и т.н. Появиха се спекулации за това колко пари са и имаше хора, които казаха: “Хак да им е, те имат пари в каса, богати са”. Аз познавам този човек. Не ми е приятел, но го познавам, защото летувам там. Яни е изключително трудолюбив човек. Той имаше автосервиз, след това закупи техника, започна да строи към общината пътища. Все едно, но аз този човек съм го виждал, докато летувам, всеки божи ден, независимо каква е температурата навън – всички работят, цялата му фирма. Сигурен съм, че тези пари са изкарани с честен труд пред очите ми. Не може да се говори “кой какъв е и как”. Давам обикновен пример. А и малко повече като че ли трябва да се обичаме.
- Защо все по-малко се обичаме?
- Пак се връщаме към дигиталния век. Има една алиенация, която е неизбежна при наличието на такава дигитализация. И когато има тази отчужденост,
все повече имаш нужда да не комуникираш с някого,
а с изкуствения интелект или телефона си. Аз имам нужда да общувам с хората. Това ме зарежда и ме прави щастлив.
- Веднъж си говорихме с Цветана Манева, че имаме най-хубавата дума – “обич”, а въобще не я използваме.
- Всеки човек я използва, когато има потребност. Аз се опитвам, надявам се и хората да опитат да я казват, без да имат потребност. Правило ми е впечатление, че когато я кажеш на човек в нужда, това страшно много му помага. Да знае, че не е сам, че някой мисли за него, че някой го обича. И това го вдига по един или друг начин.
- Известно е, че сте човек, който казва това, което мисли. По-лесно ли се живее така – или напротив?
- Нанасям си доста щети. Вечер и сутрин се гледам в огледалото не само за да видя как изглеждам, а за да мога да се погледна спокойно. За мен това е изключително важно. Хората идват и си отиват, но ти трябва да се помириш със себе си. Да бъдеш ти, да бъдеш това, което смяташ, че трябва да бъдеш. Всичко останало е доста по-различно и по-неистинско.
- Спорите ли със себе си?
- Доста често.
- За какво?
- За доста неща. Най-вече за нещо, което трябва да свърша, а аз съм жестоко изморен и невероятно ме мързи. Но вътрешният ми глас казва: “Не, не, това трябва да стане, това трябва да стане...”. Имам чувството, че все по-често започвам да се раздвоявам и разтроявам, но пък никога не скучая. Това носи своите позитиви. Една от приказките, които знам и е абсолютно вярна, е: “Всяко зло за добро”. Ако се случи нещо, ти започваш да работиш на други честоти – “работиш” имам предвид най-общо казано, не конкретно в професионален аспект- и нещата се случват най-неочаквано дори за самия теб.
- Колкото и клиширано да звучи, след бурята винаги идва слънце…
- Да! Щеше да бъде скучно, ако е само слънце.
- Ако трябва да избирате – фестивално или комерсиално кино?
- Това е един много щекотлив въпрос, защото има доста филми, които как могат да бъдат определени – дали са фестивални или комерсиални, артхаус, инди муувис и тия модерни наименования, модерни за нас, в България. Например филмът, който взе “Оскар” – “Паразит”. Той фестивален ли е, или комерсиален? Това е много интересен въпрос. Задавал съм го на доста режисьори, които не намериха отговор на въпроса, както и самият аз не намирам. За мен просто е хубав филм, той ме е накарал да се замисля, да почувствам нещо, да се изненадам, да науча нещо ново, да видя друга гледна точка за нещо, което вече отдавна знам. Много са причините, но филмът е или хубав, или не. Актьорът добър ли е? Сценарият? Режисьорът вдъхновяващ ли е?
- Кои са нещата, които не ви харесват в киното и театъра в България?
- Няма нещо, което да не ми харесва. Винаги може в творческия процес да се промени нещо, разбира се, когато филмът е заснет и вече е монтиран, няма как да се поправи. Но докато го правиш, в творческия процес, там могат да се оправят разни неща. Нещо, което не ми харесва, с диалог и дискусии се коригира винаги.
- Някога имали ли сте страх от провал?
- Не! Провалът е част от професията. Не може да мислиш за това. Не е правилно. Не ми е минавало през ума. Страх имам от други неща. Слава богу, аз не работя като доктор, не е толкова страшно.
Ще ми се посмеят, ще ме попсуват и дотам
Затова е творческият процес, за да си направиш така нещата, че да не се проваляш и въобще да не мислиш за това.
- Колко е важно човек да има самоирония?
- О, това е най-важното, защото ти дава възможност да си седиш там, където си, независимо дали си горе, или долу. Дава ти реално усещане. Аз знам, че трябва да се шегуваш с всичко, най-вече със себе си, защото така е по-лесно. И съм забелязал, че не само за теб, а и за всички останали. Когато се шегуваш, по друг начин се случват нещата.
- До каква степен е важно човек да оставя егото си настрана в определени ситуации?
- За човек, който се занимава с такава професия, това е едно от най-важните неща - да загърбиш егото. Ти ако не можеш да се изложиш по брутален начин в един репетиционен театрален процес... Много е важно да можеш да се излагаш, за да провериш докъде можеш да стигнеш, твоят герой къде можеш да го пратиш. Няма значение кой си, какъв си. Влизаш в театъра и си съвсем друг човек. И правиш всичко това, което се изисква от теб или което ти смяташ за правилно. Затова се казват “опити”, непрекъснато правиш опити и работиш. И в киното, и в телевизията – навсякъде. Загърбваш егото и си кооперативен с колегите. И тогава много бързо вървят нещата и се случват. Иначе започват спънки, проблеми, забавя се процесът, губи се енергията,
цялото желание за работа започва да спихва
и това не е добре. Трябва да се намери начин, по който всеки да остане превъзбуден от това, което прави, и нещата да се случват по най-добрия начин.
- На какво ви научиха болките в живота?
- С повече желание и мъдрост се преодоляват много по-лесно. Болката като усещане и в нашите очи е много по-голяма от това, което е всъщност. Имам може би склонност не знам как е при другите хора, но в първия момент си казвам, че не мога да преодолея това, че е непреодолимо, било то чисто физическа или душевна болка. Оказва се, че се преодолява, просто трябват постоянство, силна мисъл, приятели и любов.
- Кой е въпросът, който бихте задали на Юлиан Вергов?
- Не мога да кажа. Както стана дума в началото на нашия разговор, аз си говоря доста често и още по-лошо – пред огледалото, за да мога да се гледам в очите. Там си задавам доста въпроси и понасям доста критики. Всеки има за какво да се критикува. Въпросът е да можеш да застанеш и да си кажеш честно: “Добре, кажи сега, как ти щукна?”.
- Открихте ли отговорите на някои от въпросите, които си задавате?
- Да. Давам си съвсем откровени отговори и разговорът си върви. Най-хубавото е, че след такъв разговор той остава дълго в теб и ти знаеш, че не трябва да ходиш повече в това дере, трябва да вървиш в друга посока. Само не и в това дере.
