Тази година има две важни годишнини, отбелязващи героичната епоха на Второто българско царство. Една от тях е 3 юни 1395 г., когато се навършиха 630 години от мъченическата смърт на Иван Шишман, последния цар на Търновското царство, убит от турците пред вратите на последния му град Никопол. Другата е 26 октомври 1185 г., денят, на който избухва освободителното въстание на братята Петър и Асен срещу византийската власт, откогато този месец се навършат 840 години. В следващите седмици ще продължа с прекъснатия заради големите археологически открития на Перперикон разказ за „златния век" на България през ХІV в.
В повествованието си за епохата на великия цар Иван Александър Асен стигнах до възкачването му на престола през 1331 г. Тогава след бунта на българските боляри, от Търновград са прогонени цар Иван Стефан и майка му Анна-Неда, наложени от сърбите след тежкия разгром на българската армия при Велбъжд от 1330 г. В родовата крепост на Шишмановци Видин обаче остава чичото на Иван Александър, Белаур, който при междуособицата е подкрепял сръбските протежета. Според византийския автор Йоан Кантакузин той „въстанал срещу него и като отнел [от Иван Александър] част от царството, бил безпощаден и жестоко опустошавал страната".
Допреди четвърт век, поради липса на сведения, се смяташе, че войната между двамата продължава цели пет години. Нова светлина върху този епизод от средновековната история на България хвърли едно важно откритие на сръбските учени при Станичене – неголямо село край магистралата между Пирот и Ниш. Стана така, че в края на миналия век и аз взех участие в разтълкуването на уникалната находка. Това се случи, след като в 1997 г. научих за малкия храм край Пирот и откритите по-рано при реставрационни дейности чудни фрески от ХІV в. Но най-неочаквано се оказва съдържанието на лошо запазения ктиторски надпис. От оцелялото става ясно, че храмът е издигнат и изписан по повеля на видните български боляри Арсений, Ефимия и Константин при управлението на благоверния цар Иван Александър и неговия чичо и наместник в областта, господин Белаур. Годината на изграждане е видна, но е изличена необходимата за точно датиране цифра на индиктиона –15-годишния цикъл на византийската календарна година. Тъй като тя започва на 1 септември, се приема, че църквата при Станичене е съградена между 1 септември 1331 и 31 август 1332 г.
Край храма археолозите попадат и на зидан гроб, в който неочаквано намират прекрасни златовезани одежди с монограми на българския цар Иван Александър Асен. Ето защо през октомври 1998 г. аз вече пътувах за разкъсваната от войни Югославия, която изживяваше последните си месеци. Моята главна цел бе тайнствената църквица край Станичене и фондохранилищата на музея в Белград. Никога няма да забравя образите на десетимата горди средновековни аристократи – мъже и жени, нарисувани в църквата „Св. Никола". В централната част на храма са ктиторите-монаси Арсений и Ефимия, главният дарител Константин и неговата съпруга, синът им Крубан, както и множество техни роднини. С изключение на духовните лица всички останали са облечени в разкошни извезани със злато одежди и отрупани със скъпоценни накити.
Вече бях виждал нещо подобно отново в българските Западни покрайнини на Югославия. Църквата в с. Долна Каменица е на около 30 км от Станичене и е построена също през ХІV в. Нейните стенописи представят изображенията пак на десетима български боляри от епохата. Това са ктиторът, жена му, братя и роднини, всички облечени във великолепни аристократични костюми. До тях са показани назначеният от Търновград управител на областта, деспот Михаил, и неговата съпруга. Най-разпространеното мнение, че той е син на цар Михаил ІІІ Шишман Асен и управлявал обширната област между Видин и Ниш във второто десетилетие на ХІV в.
Дрехите на Константин и жена му в Станичене са покрити с извезани със златна сърма двуглави орли. В българския царски двор такива костюми можели да носят само представители на трите най-висши болярски степени – кесар, севастократор и деспот. Така се показва връзката със самодържеца, който единствен можел да носи двуглави орли върху пурпурните си ботуши и да стъпва върху червени възглавнички с подобни изображения. Според учените Константин имал ранг на кесар или севастократор и упражнявал властта от името на българския цар в Нишко-Пиротския район.
Информацията се допълва от находката в споменатия гроб, където археолозите събират парчетата от пребогатата златоткана дреха, декорирана със сребърни позлатени копчета. По одеждите са запазени уникални изображения на двуглави орли, птици, елени и декоративни орнаменти, както и златовезани подписи, в който се чете името на цар Иван Александър. Знаейки това, след посещението в Станичене заминах за Белград, където реставраторката Александра Нитич бе любезна да позволи да видя текстилните останки. Бях възхитен от прекрасните изображенията, а златните монограми на цар Иван Александър се оказаха цели шест. По-късно успях да ги публикувам и те се оказаха безценен извор за българската история. Монограмите се развързват като подписи на царя с текст: „Иван Александър, цар на българи и на гърци". Знае се, че владетелят приема тази титла след победата над ромеите при Русокастро в 1332 г.
През ХІV в. монограмите по златовезаните костюми са белег за собственост и без съмнение дрехата от Станичене е била притежание на самия цар Иван Александър. Ясно е, че той няма как да е погребан в околностите на Пирот и затова разковничето на загадката се крие в един интересен средновековен обичай. Във Византия императорите дарявали свои лични дрехи на видни аристократи в знак на особено разположение, а тези нрави се пренесли в българския и сръбския владетелски двор. Обичаят е описан добре в разказа на ромейския дипломат Теодор Метохит за визитата му при сръбския крал Стефан Урош ІІ Милутин през 1299 г. В края на посещението монархът подарил на Теодор Метохит най-хубавата дреха, който е носил само веднъж, и го опасва с позлатен болярски колан, който пък е слагал най-много пъти.
След като разполагаме с тази информация, може да се опитаме да идентифицираме погребания в гроба български аристократ. Цветът на плата и наличието на двуглави орли насочват към най-високите степени в държавната йерархия – севастократор, кесар или деспот. Първите изследователи на Станичене предполагат, че покойникът е изобразеният в стенописите главен ктитор на храма Константин. Като български управител на Нишко-Пиротския район той е бил кесар или севастократор. Напоследък се утвърждава становището, че погребаният е порасналият син Крубан, направил отлична кариера по време на дългото царуване на Иван Александър Асен.
Находките от църквата „Св. Никола" край Станичене позволяват да се направят важни исторически изводи. Според ктиторския надпис царят се помирил с чичо си Белаур още преди 31 август 1332 г. и го назначил да управлява от негово име района между Видин и Ниш. Не е ясно дали това се е случило със сила или чрез средствата на дипломацията. Така отбелязаният в текста „господин Белаур" наследява деспот Михаил, чиито лик е изписан в църквата в с. Долна Каменица. Пряката власт в най-западната част на голямата област, в която са се намирали важни български градове като Ниш, Свърлиг и Пирот, пък била упражнявана от болярската фамилия, чиито представители са показани в стенописите на храма „Св. Никола". Със сигурност тази картина се запазила по време на цялото царуване на Иван Александър Асен.
