- Колкото повече наближава 7 октомври, толкова повече тя потъва в скръб, разказва пред "24 часа" Орли Гилбоа
- Преди два месеца я оперираха - извадиха шрапнели от крака й, но има още
- Пак пише песни, прави записи, както преди да я отвлекат
- Много сме благодарни на г-жа Мария Габриел и посланик Славена Гергова за тяхната помощ, грижа и подкрепа
- За дядо й, който е роден в Пловдив, да види, че през 2023 г. България отново се притече на помощ на него, както през 1940-те и на внучката му, беше особено трогателно
- Надяваме се скоро да дойдем в България
Даниела Гилбоа бе отвлечена на 7 октомври 2023 г. от "Хамас" от базата Нахал Оз на границата с Газа, където е карала редовната си военна служба в израелската армия. Макар и ранена, тя оцелява, а над 60 нейни колеги са убити. Тя бе заложник 477 дни. В плен навърши 20 години. През това време получи българско гражданство, тъй като дядо й е роден в Пловдив. Баща и Ран също е български гражданин. В началото на годината бе освободена след преговори със съдействието на емира на Катар, помолен за помощ от българското правителство (на Денков). Не е ясно в какво точно се е изразявало то, но Външно министерство официално му благодари.
Днес разговаряме с майка й Орли, която за пръв път споделя пред "24 часа" много откровени преживявания - свои и на дъщеря си.
- Г-жо Гилбоа, благодаря ви, че се съгласихте на интервю, знам, че ви е тежко да говорите за това. Как е Даниела?
- Като цяло Даниела е добре. Вкъщи е и това е най-важното. Тя е в процес на рехабилитация и този процес е дълъг, но е поела по правилния път към възстановяване. В ежедневието си се опитва да прави нещата, които обича, такива, които обичаше и преди да бъде отвлечена – музиката. Тя пише песни, започнала е и да прави записи и възприема музиката като нещо много лековито за нея. Като част от рехабилитационния процес се среща с приятели и се опитва да бъде едно нормално 21-годишно момиче като всяко друго. Разбира се, това, което й се случи, не е нещо обикновено, но тя определено е поела в правилната посока.
- Доколкото знам, тя беше ранена, но в Газа не са я лекували и се върна с шрапнели в крака, оперираха ли я вече?
- Да, била е ранена в крака и в главата. В главата – от голямо парче шрапнел, което е било извадено още докато е била в Газа. В крака нараняването беше по-сериозно, от фрагмент от граната. Поради тази причина преди два месеца претърпя операция за отстраняването му, но все още има шрапнели в крака. Когато се завърна от плен, този фрагмент все още бе в нея. Беше болезнено, но нямаше спешна необходимост да се премахне веднага. Тя предпочете първо да се възстанови психически от цялата травма. Не искаше веднага след като се прибра да влезе в операция, затова живя няколко месеца така – с болка, но все пак можеше да използва крака си. Сега, след като фрагментът е премахнат, всичко е наред – няма ограничения в движението.
- Още една добра новина, прочетох в израелски медии, че се е сгодила..
- Всъщност, не официално. Това се случи, докато тя все още беше в плен. По време на религиозна церемония в нашия дом – много емоционално събитие – нейният приятел извика към небесата, с надеждата тя да го чуе: „Ще се омъжиш ли за мен?" Не беше официално предложение, но истината е, че нямаше и нужда – за двамата е ясно, че това е посоката, към която са се устремили. На 14 октомври ще отпразнуват девет години заедно. Познават се от 12-годишни, на една и съща възраст са и учиха заедно. Ясно е, че това в крайна сметка ще доведе до сватба, но официално предложение все още не е имало и ще мине още малко време. Приятелят на Даниела Рой също се занимава с музика като хоби и през годините – дори по време на военната си служба – са записвали някои от нейните песни. Част от тях вече са готови за издаване, но тя все още прави корекции. Тази споделена любов винаги ги е съпътствала.
- Чух Даниела да изпълнява своята песен „Може би вратата ще се отвори" по израелското радио. Песента беше посветена на приятели, които не оцеляха на 7 октомври. Помните ли този ден? Бихте ли разказали малко повече? Тя сподели ли с Вас какво се е случило тогава?
- Опитвам се да потисна спомена за този ужасен ден. Преди няколко дни по-малката ми дъщеря ми напомни, че всъщност е спала у приятелка и че съм отишла да я взема. Пътувала съм напред-назад – а аз дори не го помня. Имам бели петна в паметта. Самия ден обаче си го спомням и никога няма да го забравя. Чувствата, напрежението – широк спектър от емоции и усещания. Всичко започна около 6:30 сутринта, когато влязохме в убежището, защото и в централната част на страната имаше сирени. Когато излизахме оттам, си разменях съобщения с Даниела – а впоследствие разбрах, че още по това време терористите вече са били вътре в самата база, а аз не съм разбирала. Цял час пишех съобщения по WhatsApp, убедена, че тя само чува шумове отвън, че е на сигурно място, че има войници с нея. Тя не ми отговаряше много и аз бях сигурна, че всичко е наред. Едва около 07:30 сутринта ми написа: „Тук стрелят, аз съм в базата, молете се за мен." Опитах се да й се обадя, но вече не отговаряше. Впоследствие разбрахме, че по това време тя вече е била в ръцете на терористите, които са проникнали в базата. И все пак през целия ден ние и другите родители бяхме убедени, че момичетата са били преместени в друга база, че са в бункер и затова не можем да се свържем с тях. Докато не започнаха да пристигат снимки от случващото се в базата – войници, вързани в бомбоубежищата – тогава разбрахме, че става дума за много по-сериозен инцидент. Едва следобед, когато нашите сили за сигурност си върнаха контрола над тази база, картината се изясни: момичетата, които не се бяха свързали с близките си бяха или ранени, отвлечени или убити. На следващия ден по обяд приятелят ѝ Рой видя видео от отвличането, пусна го на забавен каданс и тогава разпозна главата ѝ. Така разбрахме, че това е тя. От друго видео, което самата тя бе заснела вътре в укритието пък видяхме, че няма друго момиче със същата коса като нейната, така че, когато прегледахме видеото от отвличането и осъзнахме, че това е тя – разбрахме, че е жива. Не знаехме в какво състояние е, но видяхме, че седи изправена. Това за нас беше миг на светлина – тъй като вече мислехме, че я няма, че сме я загубили.
- Даниела говорила ли е с Вас за този ден – за преживяното?
- Да. Този ден е най-травмиращият за нея от всичките 477 дни в плен, защото тогава загуби 18 свои приятели. Пред очите ѝ терористите са превзели бомбоубежището. Седяли са два часа вързани, притиснати до стената, гледайки телата на мъртвите си другари. За нея това е било най-тежкото преживяване през целия този период. Разберете, те бяха като сестри. С някои от тях беше заедно още от първия ден в армията. Живееха заедно ден и нощ. И до днес ѝ е трудно да го приеме. Колкото повече наближава 7 октомври, толкова повече тя потъва в скръб. В началото не е осъзнавала напълно мащаба на събитията, едва по време на периода, в който е била в плен е разбрала, че някои от войничките от базата са били убити – когато е видяла телевизионен анонс, в който са показали изгорената база.
- Поддържа ли Даниела връзка с родителите на убитите войници?
- Да, основно с близките на Авив Хаджадж, която беше най-добрата ѝ приятелка. С останалите родители – по-малко, защото това е част от трудността да се справи с мъката. Тя не се върна у дома в „нормална" реалност, а с целия товар на заложничеството. Много ѝ е тежко да осъществява такъв контакт в момента – може би по-нататък. Тя има усещане за мисия да почете паметта на приятелките си. Първо започна инициатива за тениски в памет на Авив, а после и за всички 53-ма загинали в базата. Това е изключително важно за нея. Помага на Асоциацията на наблюдателите, публикува снимки на своите приятелки, участва в подкаст, посветен на тях. Тя иска да бъде гласът на тези момичета, които бяха убити, за да не бъдат забравени нито техните истории, нито случилото се в базата.
- Да се върнем към песента – Даниела я е написала с приятели, преди да бъде отвлечена. За какво се пее в нея?
- Песента е написана от Даниела, Авив Хаджадж и Ям Глас – и двете момичета, Авив и Ям, бяха убити. В навечерието на 7 октомври миналата година имаше проект, в рамките на който известни изпълнители записваха песни, написани от загинали войници. Преди време Даниела и Авив бяха направили запис, изпълнявайки тази песен. Тематиката бе много значима за тях. Песента изразява благодарност за всичко, което човек притежава, и копнеж за повече. Даниела я написа и искаше това да бъде песен, в която всеки може да се включи – певецът пее, а някой му отговаря, без да е необходимо да си професионален изпълнител. След 7 октомври известната израелска певица Еден Бен Закен изпълни песента и тя беше приета с голямо вълнение. Когато Даниела беше в плен, думите „Може би вратата ще се отвори" придобиха нов смисъл – може би вратата ще се отвори и тя ще се върне у дома. След завръщането си Даниела изпя песента по радиото заедно с Карина, която също беше държана в плен с нея. Те посветиха песента на убитите си приятели, както и на онези, които все още са държани за заложници в Газа.
- 477 дни в плен – къде са били държани, как са успяли да оцелеят? Кое е било най-трудното?
- Няколко неща. Първо – физическите трудности. Тя е била ранена от шрапнел и е имала фрагмент от граната в крака. Лекували са я единствено с йод и превръзки. Изпитвала е болка и дълго време не е могла да стъпва на крака си. Истинска медицинска помощ не й е била оказана, дори и когато в Газа е имало възможност за такава. Психическата травма е била не по-малко тежка. Отнасяли са се към тях с пълно презрение – „Ти не си човек, ти си заложник. Нямаш чувства, нямаш желания." Не им е било позволено да плачат, да говорят без разрешение. Трябвало е единствено да изпълняват каквото им кажат. В началото това е било шок за Даниела, но тя бързо е разбрала, че ако на всичко казва „да" и мълчи – ще оцелее. В някои моменти с Карина са се опитвали да си говорят тихо и да си припомнят за нормалните си дни. Пред похитителите те са се опитвали да бъдат невидими, тъй като всеки опит за възражение или някаква дързост е завършвал с наказание. Освен това е имало моменти, в които животът ѝ е бил застрашен – два пъти едва не е загинала при бомбардировки от наша страна. Санитарните условия са били тежки. В един момент тя е хванала някаква бактериална инфекция и е била с висока температура и болки в стомаха – заради водата, която са пиели от яма в тунела, идваща подпочвено или от морето. Получавали са по половин питка хляб на ден. За сметка на това, обаче самите терористи от нищо не са се лишавали – имали са достатъчно храна и добри условия. Понякога са ги държали в домовете на семейства в Газа, дори в къщи, в които е имало деца. За тези семействата всичко е продължавало нормално, докато момичетата са били заключени в някоя стая. Когато семействата са излизали, на тях също им е било позволено да излизат от стаята, но ако са идвали гости не им било позволено да излизат изобщо. Държали са ги по цял ден без достъп до тоалетна или вода. Само по себе си това е насилие, особено тежко за жените. През последната половин година от отвличането са били напълно откъснати от света. Слушали са единствено онова, което терористите са им казвали – „Никога няма да излезете оттук."
След първата сделка за освобождаване на заложници те са преживяли тежък емоционален срив, осъзнавайки, че може да минат години преди да бъдат освободени.
- "Хамас" инсценира смъртта на Даниела и изпраща видео. В медиите беше писано, че вие не сте повярвали. Как запазихте вярата си тогава?
- В първия момент светът ми се срина. Дотогава всичко, което "Хамас" публикуваше за заложниците, които са умрели, се оказваше вярно. Въпреки че армията ни каза, че това вероятно е психологическа атака, те не можеха да потвърдят със сигурност. Бях съкрушена. Но на следващия ден си казах – нещо тук не е наред. Свързах се дори с ясновидка, чрез майката на едно от момичетата, които бяха убити. Тя веднага ми каза, че видеото е фалшиво. Аз повярвах на това. Постепенно и в разузнаването започнаха да се засилват съмненията, че кадрите не са истински. Две седмици по-късно вече ни дадоха официално потвърждение, че Даниела все още е жива. Съпругът ми, който е много вярващ човек, през цялото време вярваше, че тя ще се върне у дома. Той беше опората на семейството.
- Разкажете ми нещо повече за българската връзка на семейството. Знаем, че дядо ѝ е роден в България, но нищо повече.
- Дядото на Даниела по бащина линия е роден в Пловдив през 1940 г. По време на Втората световна война баща му е бил в трудов лагер, а той заедно с майка си и двамата си братя се е преместил в близко село. Съседите им християни ги защитавали и се грижели за тях. Сестрата на дядото помни, че евреите били събрани в училището, за да бъдат депортирани в лагери, но това е било предотвратено. Благодарение на решението на България да спаси своите евреи, те са оцелели. За дядото, да види, че през 2023 г. България отново се притече на помощ на него и на внучката му, беше особено трогателно. Това показва дълбоката и много специална връзка между нашите народи.
- Как българските власти помогнаха за освобождаването на Даниела - знаете ли някакви подробности?
- Още в първите седмици след 7 октомври установихме контакт с българския посланик в Израел, Славена Гергова. Тя се ангажира много с нас и искаше да направи всичко възможно, за да помогне. През ноември 2023 г., когато премиерът Денков и вицепремиерът, външният министър Мария Габриел, посетиха страната се срещнахме с тях. От тази среща нататък бяхме в директен контакт с Мария Габриел и със Славена Гергова. Проведохме доста разговори и заедно обсъждахме какво може да се направи. Зная, че българското правителство оказа влияние главно по отношение на Катар, за да поиска освобождаването на заложниците с българско гражданство, да се погрижи за тях и да упражни натиск. Много съм благодарна на Мария Габриел и на посланик Гергова за тяхната помощ, грижа и подкрепа през целия период. Това беше много значимо, а Даниела е напълно наясно с всички тези усилия. Надявам се скоро да можем да се срещнем с посланика и да посетим България.
- Как мислите, че ще завърши тази война?
- Ако се върнем в началото на нашия разговор – за това как е Даниела днес и дали сме се върнали към рутината си – то нашето ежедневие няма да се върне в нормалното си състояние, докато всички заложници не се завърнат. За мен войната ще свърши едва когато всички те се приберат у дома. Не съм политик или държавник, не знам как трябва да се направи – знам само, че те трябва да се върнат и то сега. Много добре знаех, че времето е критично в дните, когато Даниела беше в плен, а днес – месеци по-късно – то е от още по-голямо значение. Трябва да се направи всичко възможно, за да бъдат върнати. Доверявам се на тези, които трябва да вземат решенията – те трябва да действат. За мен това ще сложи край на войната. От това зависи и нашето възстановяване. Семействата не могат да дишат, докато заложниците все още са там. Самата аз загубих братовчед – Йоси Шараби – който беше отвлечен жив, но убит в плен. Той трябва да бъде върнат поне за достойно погребение. Матан Ангрест, другият заложник с български корени, е като син за мен, Евиатар, Ром и много други – мисля за тях всеки ден. Всеки ден плача за тревогата и болката, която преживяват семействата им. Невъзможно е да се живее нормално, знаейки, че те са още там. Това тежи на всеки един от нас в страната. Дори освободените заложници изпитват разочарование и вина – това, което наричаме „синдром на оцелелия". Те се питат защо аз се върнах, а другите все още са там. Всеки разбира – това трябва да приключи със завръщането на заложниците, и за това се моля и аз.
