- Ако не създавам, няма да оцелея психически. Самолекувам се чрез изкуството си, казва провокативният артист Иво Димчев
- Парис Джаксън ми каза в бар, че в гърлото ми са събрани всички нейни любими гласове от XX век
- Солистът на REM ме заведе на пица след концерт, а Ерика Баду репостна моя песен и написа: "Това е моят хит"
“Гласът на Иво Димчев е възвишен!”, пише Дейвид Фрик, старши редактор на списание Rolling Stone, по повод концертното изпълнение Top Faves, а “Ню Йорк Таймс” казва по адрес на българина: “В един момент животински, в следващия деликатен, той съчетава тъмнина и лекота с вербална и физическа сръчност.”
С всеки свой дързък и провокативен сценичен спектакъл, песен и творба Иво Димчев привлича вниманието и вълнува като многолик артист, който не се побира в рамки и не се насища да създава изкуство. Въпреки че е ХИВ позитивен, Иво прави над 400 безплатни концерта по време на пандемията от COVID-19 в домовете на хората - от София през Истанбул, Ню Йорк и Лос Анджелис. Около тези негови специални срещи се завихря документалният филм “В ада с Иво”, прераствайки в личен портрет на хореографа, певец, композитор, режисьор и куиър артист, който търси свобода за радикалната индивидуалност. Продукцията е режисирана от Кристина Николова, която живее и работи в Ню Йорк, изпълнителен продуцент е номинираният за “Оскар” Дейвид Франс, а продуцент от българска страна - Георги Николов. Филмът получи специалната награда на журито на филмовия фестивал в Сараево и ще има своята софийска премиера на 26 септември и на 1 октомври в Дом на киното.
Но сега цялото внимание на Иво Димчев е насочено към неговия голям празник на 4 октомври, когато в зала 1 на НДК той ще отбележи заедно с почитателите си 20 години на световната експериментална сцена.
- Какви неочаквани изненади сте подготвили за публиката на юбилейния ви концерт-спектакъл “ОФ!20”?
- Фокусът на цялата вечер ще бъдат, разбира се, песните, които ще изпълня с моята банда. Но аз обожавам да превръщам публиката си в произведение на изкуството. Така че всеки в зала 1 ще получи по два златни помпона, за да изразява емоциите си по най-експресивния начин. Всеки ще получи също по една лекуваща Ай Кюр карта, за да може да канализира енергията от сцената в лековита енергия и да самолекува различни аспекти от живота си. Ще има и ленти за художествена гимнастика. Всички тези неща са елементи от различни мои спектакли и нямам търпение да ги включа в “забавната” програма на концерта.
- Като се обърнете назад, какво виждате за тези две десетилетия на сцена? С какво се гордеете най-много? Съжалявате ли за нещо?
- Виждам летища, хотели и театрални сцени из Европа и света. Така минаха тези 20 години, от фестивал на фестивал, от театър в театър. Щастлив съм, че светът на съвременното изкуство оцени работата ми и с непрекъснатия си интерес към мен ме поощряваше да създам толкова много спектакли. Благодарен съм, че въпреки нестандартното си разбиране за сцена и театър възможно най-претенциозната публика по света ме оценява високо.
Не мога да съжалявам за нищо, защото аз съм изключително ирационален и хаотичен човек, но въпреки това някак си съм успял да създам и да оставя толкова изкуство и музика след себе си. Съжалявам единствено, че не срещнах музикален мениджър, който да знае как да управлява таланта ми, за да мога да разгърна целия си потенциал. Но така ми е било писано.
- Много различен ли е Иво Димчев днес от онзи отпреди 20 години?
- Преди 20 години си мислех, че знам много неща. Незнайно защо, имах много високо самочувствие. Сега съм доста по-скромен, по-търпелив, по-мил и към себе си, и към другите. Преди 20 години исках да бъда добър артист, сега искам да бъда добър човек. Харесвам изкуство, създадено от добри хора. Това винаги си личи на сцената. Изкуството на добрите хора не просто впечатлява, то лекува. Искам и моето изкуство да лекува. Нашият съсипан свят има спешна нужда от добри хора.
- Защо няколко пъти спирате и се отказвате от филма “В ада с Иво”?
- Спирал съм проекта, когато съм усещал, че фокусът се е отдалечавал от мен и когато важни аспекти от живота и работата ми са били неглижирани. Най-трудното беше да се постигне баланс между личния ми живот и работата. Между бита и сцената. Между травмата и победата. Предполагам това винаги е казус във всички документални филми за артисти, а нашият случай беше наистина сложен. В крайна сметка това му е най-хубавото на този филм, че има ужасно много пластове и като форма, и като съдържание.
- Държите ли да контролирате всичко до най-малкия детайл във вашата работа, или си позволявате понякога да се доверявате сляпо на другите?
- Първо се доверявам, после се намесвам, опитвам се да променям, търся диалог, ако е нужно, образовам. С годините се научих да му отпускам малко края, но понякога просто наистина няма на кого да се опреш и се налага сам да свършиш много неща. Аз например съм заринат от логистика, свързана с турнетата, със спектаклите, концертите с бандата, записите за албума, шоуто в зала 1, премиерата в Грац през септември, новата книга. Не знам как въобще ми остава време да създавам нова музика. Последната седмица например написах нови две песни. Невероятно, но факт. Едната от тях - Chun Kai, дори вече излезе. Истината е, че ако имах мениджър, който да се занимава с логистиката на всичко, щях да бълвам изкуство и музика 24 часа в денонощието (ха-ха). Може би е по-добре за всички, че нямам токова свободно време за творчество.
- Как режисьорката Кристина Николова ви убеди да създадете “В ада с Иво”?
- Не беше трудно. Знаех от самото начало, че в идеята за домашните концерти има много кино. Това беше и една от основните причини да ги започна, защото вярвах, че имат кинематографична стойност. Когато след 3-тото видео, което постнах в мрежите, Кристина ми писа, аз си казах: “Ето, чудесна възможност тези концерти да се архивират още по-качествено и да се превърнат в истинско кино.” Освен това си мислех, че подобен филм би бил чудесна реклама за музиката ми. По-късно фокусът на филма се отвори доста широко и в един момент се наложи да се примиря с факта, че няма да е за музиката ми само, а за много други неща. Но го приех, защото исках да стане хубав филм, а не просто добре изчеткан пиар на музикален артист.
- Спестявате ли нещо в тази ваша киноизповед?
- И да, и не. Това са 5 години, 300 часа заснет материал и над 100 часа архивен материал. Всичко това е синтезирано в 80 мин. Във финалния вариант е оставено всичко, което сме решили, че е функционално в най-хуманитарния смисъл на тази дума. За мен е много важно филмът да е освен реалистичен портрет на личния живот и работа ми, но също и да вдъхновява, да лекува и да бъде адекватен коментар на света и времето, в които живеем.
- Коя е любимата ви сцена от него?
- Най-любими са ми сцените с хората, с които се срещам по време на домашните ми концерти. Както вече казах, за мен публиката е произведение на изкуството. И за мен е много важно да успея да извадя от нея тази естествена и същевремнно абсолютно уникална стойност и красота. Мисля, че освен музиката ми именно всички тези уж случайни лица, това, което казват, и начинът, по който се държат са най-красивите и ценни находки във филма.
- Когато пандемията от COVID-19 ни връхлетя и “заключи” по домовете ни, как артист като вас, който не търпи ограничения, прие цялата ситуация? Какви бяха първите ви мисли, притеснения?
- Помня, че имах само едни 15 минути, в които бях уплашен за себе си и най-вече за моите родители, но след тези 15 минути много рязко, като някаква защитна реакция, мозъкът ми произведе песента “Корона Къш Къш” и така всъщност излекувах страха си и той повече не се появи.
- Как ви хрумна да изнасяте концерти в домовете на хората на цената на една тениска? Това вашата лична борба с депресията и самотата на хората ли беше?
- Просто реших, че имам нужда от реална публика и че домовете на хората са перфектният визуален и драматургичен контекст за песните ми, и се хвърлих в това, без да мисля. Не съм имал нито депресия, нито самота. Просто неистова потребност да създавам живо изкуство.
- Какво спечелихте вие най-вече от тези “пандемични участия”? Къде ви отведоха те и с какви хора ви срещнаха?
- Спечелих много нови приятели. Едни от най-стойностните хора в живота ми през последните години са такива, които са били първо сред публиката. Моята музика е най-добрият катализатор за нови приятелства. Домашните концерти ме отведоха по всички квартали на София, Истанбул, Ню Йорк и Лос Анджелис.
- Впечатлихте Лили Иванова, докато снимате видеото на песента ви СL|Т in the Sky. Често ли ви се случва ваши творчески проекти да получат благословия от големи звезди?
- Много бях щастлив от случайната среща с Лили Иванова. Първо ми беше неудобно, защото, когато тя се появи, ние изглеждахме доста нелепо в тези булчински рокли, но после си казах, че може би така е най-добре, тя такава банда със сигурност не беше виждала.
Признанието от колеги артисти, които уважаваш, има много сила и никога не се забравя. За мен всяко едно от тях е благословия.
На един от моите първи концерти в Лос Анджелис беше Парис Джаксън, с която станахме приятели. Тя ми е правила един от най-големите комплименти в живота. Една вече пиехме в един бар и ми каза, че в гърлото ми са събрани всички нейни любими гласове от XX век.
На един от първите ми концерти в Ню Йорк пред мен седеше Майкъл Стайп, солистът на REM, който след концерта ме заведе на пица и на бира и ми каза, че някои от моите песни са истински музикални шедьоври.
Ерика Баду тази година на рождения си ден репостна песента ми I cure и написа: “Това е моят хит”. Прати ми 5 сърчица и аз щях да припадна от щастие, защото за мен Ерика Баду е явление в световната музика.
Азис беше веднъж на мой концерт и ми написа: “Ти си гений. Пееш божествено. Толкова различно, толкова чувствено!”
- Ваша почитателка си татуира текста на песента ви LIFE на ръката си. Какви са най-паметните, ексцентрични и ласкателни жестове към вас от фенове?
- Получавал съм всякакви подаръци и предложения, но мисля, че това с татуирането на целия текст на LIFE е засега най-крайното. О, да, помня, че една моя фенка беше дошла от Сибир специално за един мой концерт във Варна. Напи се и крещеше по-улицата от мъка, че не ѝ обръщам лично внимание. Беше потресаващо красива рускиня. Ако беше мъж, може би щях да ѝ обърна внимание! Но това е моята вечна драма, жените ме обожават, а гейовете не ме и забелязват! Което може би е за добро! Иначе със сигурност щях да имам по едно дете във всяка държава!
- От какво е вдъхновена новата ви песен Chun Kai?
- От арията на Кармен, от симпатията ми към модерната трап музика и от страстта ми към китайския език. Chun Kai на китайски означава “пролетно разцъфване” и също “талантлив победител”.
- Каква е тайната на експериментаторския ви размах? Какво ви провокира?
- Няма тайна. Всичко ме провокира и вдъхновява. Имам свойството да синтезирам света около себе си. Светът е много сложно нещо и за да мога да го понеса, аз го коментирам в определена синтезирана форма. Така се раждат спектаклите, песните, картините. Ако не творя, няма да мога да оцелея психически. Аз се самолекувам чрез изкуството си.
- Колко важно е за вас да ви определят като куиър артист? И не ви ли поставя това в рамка?
- Зависи от контекста. Преди 20 години се дразнех, когато ме определяха като куиър артист, защото за мен имаше значение единствено дали съм добър в това, което правя. С годините се примирих с това и разбрах, че аз принадлежа към общност, която има сходни проблеми и се бори със сходни социални догми и предразсъдъци. Сега съм на етап, в който съм горд да се нарека куиър, защото искам моето изкуство и моята откритост да вдъхновяват и да вдъхват смелост на млади киуър артисти, които са репресирани от средата, в която живеят и творят. Аз съм платил много висока цена за свободата си като творец и съм направил нула компромиси. Не съм се съобразявал дори с очакванията и вкуса на собствената си публика, за да отстоявам себе си. Мисля, че личният пример е най-ценната гражданска позиция.
- Изненада ли ви “Икар”-ът, с който бяхте удостоен за соло пърформанса Metch, който създавате в театър “Ла мама” в Ню Йорк? Чувствате ли, че консервативната настройка към изкуството у нас започва да се разчупва?
- Знам много добре стойността на Metch в контекста на българското съвременно сценично изкуство и в контекста на световното такова, защото знам какво се прави в света, знам какво се прави в България. Най-силните страни на Metch са синтезът на изразните средства и политическата позиция. Бях повече от щастлив, че българските ми колеги в комисията оцениха високо тази работа. За мен всяко признание в България има многократно по-голяма стойност от всяко такова по света, защото аз съм израснал в тази среда и това е моята база. Има разчупване! Българската публика е жадна за нови и смели форми и съвременна драматургия.
- Какви са най-ценните уроци, които сте се стремили за предадете на студентите от майсторските класове, които водите в чужбина?
- Моите основни съвети биха били - 1. Правете това, от което се страхувате най-много!; 2. Една болезнена истина е по-красива и от най-перфектната лъжа!
- Като певец, режисьор, хореограф, текстописец, визуален провокатор... се чувствате най-вече себе си?
- Не вярвам в идеята за себе си! Вярвам, че човек е умалено копие на Вселената и съдържа всички нейни характеристики. Като автор на спектакли имам повече свобода, но имам по-отбрана аудитория. Като автор на песни имам много по-широк демографски обхват, което намирам за много ценно и за което съм безкрайно благодарен. В песните си съм много по-уязвим, защото не мога да се скрия зад много думи, концепции и форми. Някой ден, ако си намеря добър мениджър, ще имам повече време за композиране и записи. Засега - колкото толкова, а то може би никак не е малко!
Все пак за “ОФ!20” трябваше да избера 20 песни от цели 120, които съм написал за последните 8 години! Както казваше режисьорката Юлия Огнянова, когато ме гледа за първи път преди 20 години: “Иво, ти си патологичен случай”... Приех го като комплимент! Дали ще пиша песни за любов, смърт, война, проституция, шкембе чорба, клитори в небето или орален секс, за мен е едно също! Все проявления на Човека - това сладко-солено, кисело-горчиво подобие на Вселената!
