Час по “Добродетели и религия” е всъщност разказ за възможностите на доброто
Колкото по-скоро се предложи на учениците във всяко училище възможност да изучават предмет, свързан с вярата – толкова по-добре. Защото когато и да стане това, все ще бъде късно. И все ще бъде прекалено рано. Късно – защото е пропуснато толкова време... На толкова млади хора не е дадена възможност да са по-просветени за една много деликатна тъкан, която не се побира нито (само) в историята, нито в художественото слово и книжнината, нито в традициите, в музиката. Една материя, от която е съставена самата култура, от нея е покълнала и нацията ни. Каквото е нивото на културата, а и нивото в цялост на нацията – това е показателят за състоянието на традициите на вярата.
А защо ще бъде рано? Рано – понеже на този етап на особено, стресово, “бързо-бавно” развитие, на това ниво на разделение на социалните слоеве и културните групи ние сме разклатени. При глобализирания ни космическо-селски хаос, в който сме всичко (и нищо), в който сме навсякъде (и никъде) – в тази ситуация нищо у нас не е готово и никой не е подготвен за най-важното. Така че няма от какво да се плашим, както и няма на кой знае какво да се надяваме. Едно обучение по религиозна култура ще внесе известно объркване, както и вълнение - подобно на всичко ново и предизвикателно. Едно преподаване на принципите на вярата (християнска или свързана с други изповедания, конфесии и църковни деноминации) ще бъде колкото деликатна и “страшна” работа, толкова и важна. И смислена. И съкровена. Нищо важно, смислено и съкровено не е просто, не е невинно занимание, нещо “между другото”. И отнякъде все пак трябва да се започне.
Нямаме ли най-сетне тази свобода: да вземем някакви решения в името на невидими неща?
И тъй – ВЕРОУЧЕНИЕ ли?
Със свободата си ние правим малко, освен когато не правим нищо.
Най-честа е свободата да се разпадаме. Да ерозираме като общност. И ако на фона на очевидната ерозия съществува някаква духовна аристокрация, няма да е силно, ако кажем, че нейни представители са децата. Когато говорим за възпитание, за образование – и напоследък особено разгорещено за духовна култура, за преподаване на предмет “Религия” в училище – ние говорим за нуждите и вниманието към тази възвишена общност, детската и младежката. По-добрата част от нас.
И веднага идват съмненията. Как така “Религия”? Или “Вероучение”? И кой ще преподаде това? И ще има ли на кого да го преподава? И какво всъщност ще преподаде?... Уви, техническите, академичните, педагогическите въпроси (част от тях почти неразрешими в кратко време), всичките те се побират в една голяма скоба на съмнение. И това съмнение е в сърцата ни, ако те не са наивни.
Ние (май никак) не се надяваме, че българската държавност има силите да вземе адекватни решения за християнското възпитание и образование. Съмненията идват поради едно просто обстоятелство: българската държавност май не е съвсем християнска в настоящия си вид. И този извод е очевиден, защото християнството като религия - а дори да се възприема просто като морално учение - то е учение на личния пример. Настоящата държавност е практика на негативния личен пример. Докато е такава,
тя трудно може да бъде инструмент или глас в проповедта на едно обществено добро
Просто защото е пример за политическо зло. Зло са: грабежът; потъпкването на бедните; ограничаването на правата и замазването на очите на хората за образованието, което може да ги просвети, да направи гражданите свободни и самостоятелни. В този смисъл всеки загрижен за духовното възпитание на своя род и своите наследници в по-широк план е редно да бъде нащрек. Необходимо е такъв човек да бъде не непременно отчаян, но да се превърне в обективен реалист.
Има една характеристика, по която политическото зло може да бъде разпознато. Тя е валидна за всяка форма на зло. И това е, че когато се е разюздало, то никога не може да бъде “от само себе си” овладяно. Веднъж разпуснало се, злото няма как да се събере, само себе си да ограничи. Няма как. То докрай руши, преяжда, прояжда, корумпира, докато се саморазруши. И ако някой попита какво е зло - защото не е сред мерните категории, на които учим младите (къде - в час по “Вероучение” ли?) - то нека приемем, че злото е това действие, което има за крайна цел увреждането на човека.
Затова има и различни видове зло. Едно зло в битов план, вредящо на добрата уредба на общността и на тялото на отделния ? член. Друг вид зло, което вкарва в робството на лъжливи цели и тичане след кухи идоли. То е покланяне пред висши образи и идеи, които накрая се оказват неспособни да предпазят човека от основните му врагове - смъртта, самотата, нещастието, чувството за непълноценност. Там човекът, макар да се е надявал на някакви “стойности”, “блага” и “ценности”, в последна сметка изпитва не пълнота, а празнота. Той вкусва горчивината от загубата на даровете на живота и младостта.
Там са и лошото национално самочувствие, мракът на тлеещата и смаляваща се общност. Общност всъщност няма, а само единици, които враждуват помежду си – под знамената на същото това зло. Има и “правене на добро”, както си мисли някой, което всъщност постига отрицанието на доброто, защото навлича отново вреда за човека.
В този смисъл успехът в провеждането на една доктрина за духовно образование, за образованост в духа на доброто, което е противоположно на злото, би бил не просто успех за българската държавност. Това би било доказателство, че
тази държавност напуска поне малко настоящия си нехристиянски вид
Което ще рече – ориентира се към някакви стойности, “важни неща”, които не се измерват с килограм, лев, евро, долар, рубла и мегаватчас. Към някаква топлина, която е извън калориите.
Ето и едно тъжно сравнение: комунистическо-социалистическата държавност беше par excellence държавност на личния пример. Примерите на саможертвата или поне претенциите за морална висота винаги са били в основата на проповядваната от комунизма ценностна система. Тя пазеше, обговаряше и разказваше исторически свои герои и мъченици. Друг въпрос е за
високия процент скрита корист, за културата на лъжата,
която по свой си начин (една друга форма на същото зло) ерозира тази секта държава. Но трябва да се отбележи опитът да се върви начело с духа на определен просперитет. С вдъхновението за свобода и споделена общност. Включително икономическата сполука на държавата – като единствен, тотален и всепоглъщащ организъм, според комунизма – винаги е идвала на второ място.
Поне на думи, “коремът” никога не е поемал председателското място, не и пред ума, не и пред сърцето (за душа в онези времена се е избягвало да се говори). А за телесната долница и нейните нагони е било направо срамно да се мисли. Говоренето за тях е било табуизирано. Идеологическата матрица на социализма не би разбрала днешната ехидна и отровна реторика, би сметнала за психично отклонение речника с вулгарни термини, който се обогатява най-официално, споделен от “държавници”, през медии, непознаващи стилистическа цензура.
Водещо място в соцдокрината е била винаги справедливостта, поне идеята за справедливост. Соцдържавата и нейните ритуали изобилстваха от клетви, заричания, поемане на трудови и морални обети. И от т.н. работнически обещания. Там дори съществуваше едно забавено вече словосъчетание – “самокритика”. Куха или не,
системата имаше претенция за дух
За духовни измерения. Бидейки по същността си атеистична и антиатеистична, тя винаги е правила фундаментални опити да замени морал с комунистическа идеология, която е сектантско и култово учение по природата си.
В определена степен трябва да признаем дори такава зле зачената и изкривена в хоризонта на перспективите си доктрина все пак можеше да даде резултати. Да възпитава деца, които поне до един момент не са пълни циници. И друг резултат от това беше поддържането на едно (оцеляващо поради консерватизма и патриархалността на последните векове) чувство за социален срам. Нещо напълно непознато днес. С консерватизма и патриархалността се е свършило. Дали не и за векове напред?
Ако изводите от тези сравнения не са ни достатъчни, можем да опитаме да предложим нещо... И какво да е то – на мястото на християнското възпитание, на мястото на духовното образование?
Дали не е твърде удобно да се твърди, че вероучение означава “въвеждане в религия”, вместо да се проумее, че “вероучение” е възпитание на първо място –
споделяне на разказ за възможностите на доброто?
Явно това не се разбира. Не и от всички нива и крила и ангажирани сили около българската държавност. В съвкупността на своите действия (и независимо от политическите прокламации) те дават по-скоро пример за социално фалирали претенции, със страничен продукт – корупция, чиновнически мързел, отвратена маса хора. Социално зло.
На традиционното, вековно учение (каквото е утвърденото в България християнство) институциите и сдруженията, синдикатите и “групите по интереси” противопоставят или поне предлагат като алтернатива “програми”. На моралния закон те изваждат насреща юридически становища и анкетни комисии. На “Не кради!” и “Не убивай!” се смеят, защото тези неписани закони не са минали през санкция на прокурор или може да паднат в Конституционния съд поради недобра правна обосновка.
И все пак връзката с вековното духовно учение съществува – толкова трудна и отговорна, колкото и връзката с духа на младите, на децата и юношите. Те искат от възрастните, изпитват ги. Подлагат ги на критика, с чист поглед. Те не са обременени от компромисите и навиците на възрастните, от примирението. Тази истина, която децата-благородници носят, може да се култивира в едно премерено и предложено с усет образование по висш морал, духовност, религия или поне – по религиозна култура, “запознатост”. Ако има кой да го предложи.
Разговорът за това дали една инициатива в училищата днес би била ранна, късна, закъсняла, подранила, куха, истинна, формална, погрешна или вредна даже – това е тема безкрайна. Също като бистренето на “за” и “против” всяка голяма промяна.
Свидетели сме, че има и учители, има и отворени очи и уши на ученици. Има примери. Има дори изключителни примери – нищо, че на фона на общото са изключение. Всяко нещо отнякъде се започва, от нещо потегля. Има и вдъхновени хора. Съществува цяла академия (богословски факултети има в няколко български университета, все пак), и академичното знание може да помогне на основното и средното образование.
Но всичко това е част от въпроса “как”. Въпросът на въпросите е друг. И ние всички го знаем. Човек, който твърди, че този въпрос не е свързан с нещо високо, невидимо, с нещо недостижимо на езика на материализма и прагматизма, той или (се) лъже, или пропуска нещо важно за произхода на цялата ни култура. Тя е култура, основана върху вярата.
