Покръстването е цивилизационен избор, а годишнината показва колко древен народ сме
На 2 май Българската православна църква отбелязва 1160 г. от покръстването на българския народ. На тази дата се чества успението на свети цар Борис I Покръстител, за когото проф. Пламен Павлов казва, че е направил цивилизационния избор на България - понятие, днес изхабено от употреба в езика на политиците. И това е вярата, която ни води във векове на подеми и времена на най-тежки изпитания.
Потърсихме известния историк, за да добави нови факти и да развенчае митове около процеса на покръстването и ролята на владетеля. Според задълбочените му изследвания още хановете Кубрат и Тервел са били християни.
На 2 и 3 май в Шумен и Варна ще има събития, отбелязващи две важни дати. Главата на Българската православна църква патриарх Даниил пристига в района за честването на 1160 години от покръстването и 1170 години от създаването на българската азбука и славянската книжовност. В програмата ще участват и вицепрезидентът Илияна Йотова, както и Варненският и Великопреславски митрополит Йоан, домакин на честванията.
- Проф. Павлов, очертайте историческия контекст, в който се извършва покръстването. Само условие за мир с Византия ли е, или добър ход на княз Борис I?
- Това, което прави светият княз или светият цар, както нарича църквата Борис - Михаил, е един изключително далновиден държавнически ход, каквито в нашата история има изключително рядко. Но то не е, защото има необходимост от мир, тъй като върви някаква неуспешна война с Византия.
Знаем, че и преди тази война той има контакти с Немската империя и търси начин да християнизира България. Това е тенденция, която започва много по-рано.
Да не забравяме, че масовата християнизация е извършена по волята на Борис - Михаил, на практика имаме владетели християни и преди него. Още Кубрат в Стара Велика България е християнин. Категорично християнин е и Тервел. И нито Кубрат би могъл да получи титла патриций, а още по-малко Тервел титлата кесар, ако не бяха християни.
Така че християнството има място в Първото българско царство и независимо от отделните случаи на гонения властите в Плиска проявяват толерантност към християнството.
Когато Крум превзема Сердика (днес София) в 809 г., запазва църквата "Св. София" и "Св. Георги", т.е. храмовете не са унищожени и християнската общност е запазена. Освен това сестрата на Крум е женена за византийския изгнаник в България Константин Пацик, т.е. в самото семейство на Крум има християни.
Християнството не е нещо непознато, напротив, има сериозна традиция в България. Борис в крайна сметка е взел много мъдро решение да изостави старите култове и да се насочи към универсална религия.
Това е поантата на реформите, започнати от Крум и Омуртаг, тъй като в IX век България е обект на сериозни реформи и фактически християнството надгражда над тези реформи. То създава модела на първата българска империя, както я нарича британският историк Стивън Рънсиман.
- Имал ли е избор св. княз Борис да се насочи към Константинопол или Рим по отношение на приемане на християнството?
- Църквата тогава е единна, независимо че има сериозни разлики между Константинопол и Рим. Но първо той търси контакт с Немската империя, която е в кръга на западното християнство, а към Рим се насочва, след като с Византия диалогът не върви.
Затова Борис предприема смел ход и се насочва към Рим. Не бива да забравяме, че България тогава е една от трите велики сили в Европа, което ние някак не можем да възприемем. Това са империите - Византийската, Франкската и Българската.
Борис не може да си представи, че той ще бъде подчинен на някого. Затова още в контактите му с Константинопол иска да има свой архиепископ, автономия, респективно автокефалност на църквата.
В контактите с Рим настоява за същото. Даже пита, и това едва ли е от наивност, а по-скоро от дипломатическа тънкост: "Кой може да ми постави патриарх и кой е най-старшият от всички патриарси?". И папата му отговаря: "Това съм аз!".
Така както е в дневния ред на 5-те църкви майки, т.нар. пентархия. Воден е както от външноикономически и дипломатически подбуди, така със сигурност и от това, че е приел новата вяра. В миналото нещата се представяха едва ли не като изцяло политически.
Истината е, че той оценява предимствата на християнството, неслучайно в по-напреднала възраст приема монашеството.
Знаем, че е бил много близък с епископ Формоз Портуенски, един от първите легати в България. Той е много авторитетна фигура и в края на века е папа, макар и за няколко години.
Всъщност една от причините князът да скъса диалога с Рим е, че римските папи отказват да ръкоположат Формоз и му пробутват някаква по-слаба фигура.
- Кога княз Борис приема християнството?
- Има дискусии още от XIX век - 865 г., на която се спира нашата църква в момента, не е може би точната, тъй като акад. Васил Гюзелев, автор на най-сериозното изследване за времето на Борис Михаил, показва, че това става през 864 г.
От друга страна, в Балшенския надпис (днешна Албания) е дадена 866 г. Затова в науката има съгласие, че това е процес, който продължава няколко години. По-коректно би било да бъде отбелязан този юбилей през м.г.
- Защо владетелят е покръстен тайно?
- Това са типични реторични похвати в тогавашната книжнина. Дали е покръстен тайно, не мога да кажа. От това се правеха изводи, че се прави тайно от аристокрацията, която е против. Знаем, че още на следващата 865 г. има антихристиянски метеж.
Част от боилите казват, че това е лош закон и оттам тръгва тази легенда, че е избил 52 боилски рода заедно със семействата им и че това е унищожило българската аристокрация и е навлязла славянската. Пресилено е. Ние съдим за него по житийни данни, които никога не са исторически точни.
Имало е бунт, но е по-скоро на периферията, в унисон с реформите, които засилват централната власт. Виждаме от имената на сътрудниците на Борис - Михаил, че всички са от старата прабългарска знат. Няма логика аристокрацията да подкрепя владетеля в избиването на собствената си среда.
При всяка такава радикална промяна има съпротива. Но тя е по-скоро на периферията, свикнала на по-голяма автономия и самоуправство. Още от времето на Омуртаг князете на някои присъединени славянски общности са прогонени и заменени с български управители.
Върви процес на централизация, започнал от администрацията през армията и накрая завършил и във вярата.
Едно от съображенията на Борис е да се постигне и по-сериозно единство на собствения му народ, който все още не е бил напълно хомогенен. Между българи, славяни и потомци на античното население е имало различия, подсилвани от почитане на различни божества.
- Кога приключва християнизацията и мит ли е, че Борис ослепява сина си Владимир Расате?
- Приключва сравнително бързо. Вижда се от паметниците от времето на Борис и после на Симеон Велики, когато има изключителен растеж. Това показва, че християнството не само не е непознато на народа, но има достатъчно солидно място.
Освен това при включването на Филипопол, на Сердика и градове по Черноморието практически има християнски общности, които увеличават относителната тежест на християните в държавата.
Обичам да казвам, че цивилизационният избор - едно понятие, което доста често се употребява, е направен от Борис - Михаил и от най-близките му съратници. И това е вярата, която ни води във векове на подеми и времена на най-тежки изпитания.
Когато сваля Владимир Расате, той поставя Симеон, като го заплашва със същата съдба, ако измени на държавния курс. При Владимир нещата са комплицирани, но той не се е опитвал да връща държавата към езичеството.
Това е твърде пресилено - дължи се на сведения, дошли от другия край на Европа, дължи се на тогавашни слухове и легенди.
Владимир е водил аморален начин на живот - пирове, пиянство, а в една новопокръстена държава, когато моралните стойности са високо поставени, такова поведение е недопустимо и се тълкува като езичество.
Дали го е ослепил, не сме съвсем сигурни, защото и то се дължи на същия западен монах от другия край на континента, но няма съмнение, че го е свалил от престола. Слага Симеон като най-подготвен и достойно продължаващ делото на баща си. Но върховната власт в държавата е на Борис - Михаил до смъртта му.
- Приема се, че Борис управлява през 852-893 г. и се отказва от престола.
- Това не е така. В последната ми книга "Власт и страст. Дворцовите драми в българската история" има глава за личния живот на Борис - Михаил. Когато се разправя с този антихристиянски бунт, той е имал своите угризения, защото подлага бунтовниците на репресии. Нито е избил аристокрацията, нито мащабите са били големи.
Папа Николай I великодушно му опрощава този грях, но Борис като морална личност е решил да се оттегли в манастир. На практика неговото управление е до 2 май 907 г.
Има един интересен момент - при войната на Симеон с Византия през 894-896 г. маджарите разбиват Симеон и опустошават част от Източна България.
Хората отиват и молят стария княз да поведе армията. Което показва, че той е добър военачалник, макар да е определян като слаб и решавал нещата с дипломация. Става дума за изключителен държавник, който прави чест на цялата европейска история. Да не забравяме, че и първите светци на Киевска Рус - Борис и Глеб, големият брат е кръстен на Борис - Михаил.
Тяхната дата на честване също е на 2 май.
- Какво е значението на този факт в българската история?
- Този цивилизационен избор не е самоцелен и не е воден само от външнополитически съображения - да се приближим до Византия, до останалия християнски свят.
Защото на фона на другите две империи, които са християнски, ние сме езичници. Това, разбира се, е много важен фактор и във вътрешнополитически план, защото води до засилване на държавата, до появата на собствен език и писменост.
Полу на шега обичам да наричам Борис осмия от светите Седмочисленици. Ние почитаме светите братя Кирил и Методий и техните най-близки ученици, но на практика, както в тримата мускетари най-важен може би е Д'Артанян, който не е между тримата, нещо подобно се случва и с Борис - Михаил. Той затова е канонизиран скоро след смъртта си, имало е култ към него.
На 2 май отбелязваме успението на Борис-Михаил. Този ден е празник и на старата столица Плиска. Предложихме преди време 2 май да бъде по-официален празник в националния календар - става дума за владетел, който има непреходно място в нашата история.
Имаме известна деформация, че отбелязваме личности, събития, дати и факти от новата история, а някак забравяме Средновековието, без което всичко впоследствие би било невъзможно. Затова още един път бих апелирал към нашите власти - трябва да се мисли върху националния празничен календар и в него да влязат достатъчно убедителни дати от Средновековието. Денят на св. Борис - Михаил е една от тях.
Има и още един парадокс - Плиска е град в община Каспичан. Неведнъж сме отправяли призив към държавата - административната единица да се казва поне Плиска-Каспичан.
- В този контекст какво се случи с идеята и за специален закон за старите столици?
- Това също беше важно начинание, от което обаче нищо не се получи. Появяват се местни егоизми, наред с Плиска, Велики Преслав, Охрид (макар че не е в днешната ни територия) и Търново, имаше претенции от редица други градове.
Искам да припомня, че Борис - Михаил не е бил кмет на Плиска, а е владеел една държава, която е била от около половин милион квадратни километра, няколко пъти по-голяма от днешната ни територия.
Нашите стари столици заслужават да бъдат обект на по-специално внимание. Ето, отбелязваме една годишнина, която показва колко древен народ сме, и то народ, който има традиции в християнството. Част от усилията на Борис - Михаил и тази държавна подкрепа за културата, и това тя да бъде част от държавната стратегия, е кирилицата.
Тя е създадена като графична система най-вероятно в Плиска.
Обикновено се говори, че тя е създадена по времето на Симеон, но много неща показват, че е създадена още по времето на Борис - Михаил от учениците на Кирил и Методий.
ВИЗИТКА
Роден на 12 юли 1958 г. в с. Пейчиново, област Русе, в семейство на учители
През 1978-1982 г. завършва история във Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий"
От 1984 г. е преподавател по история на Византия и балканските държави във Великотърновския университет, професор, доктор по история
От 1998 до 2002 г. е председател на Държавната агенция за българите в чужбина
Автор или съавтор на повече от 400 статии, студии, книги, учебници, енциклопедии, публицистика, поезия
