Защо почитаме Ботев и героите със стряскащ вой на сирени вместо с окриляващ звън на камбани?
Дано догодина, за 125 години от отбелязване на този ден на памет да узреем за по-човешки ритуал
Признавам, това винаги ми се е струвало болезнено и странно: да почетеш героите на народната свобода с вой на сирени за въздушна опасност... Все едно няма църкви и камбани в тази страна.
Все едно населението е от някакви инфантили, които не могат да запомнят важната дата и трябва да им се бие тревога. Като на мързеливите ученици – да им се бие напомнящ звънец.
Сирените са нещо страшно, защото се асоциират с нападение и смърт. По аналогия и събитието, което се отбелязва с помощта на виещи сирени, бива обвито в същата аура. И тя не е непременно аура на празник, на почест, на поклон.
Има нещо насилствено “държавно”, нещо светско в лошия смисъл на думата, в този вой. Опит да се направи нещо задушевно, човешко – но с апарата на сухата техника и наличните държавни ресурси.
Не става така. И има някакъв сериозен “соц” отпечатък
в използването на сирените за напомняне на подвига на националните революционери и народомъченици.
Това е същото, което е подменило човешкото, традиционно познато и дълбоко съкровено прощаване с хората (с опело и в храм, с подходящи песни, с думи, с извисена музика) – насилствено измествано десетилетия наред от неясния ритуал: събиране на опечалените в “обреден дом за тъжни поводи”, в някакви странни зали, лишени от всякаква образност.
Нито с кръст (понеже трябва да е “светско”); а сега вече няма и петолъчка, понеже комунистическото безсмъртие се доказа като абсурдно. И затова там няма нищо, освен някакви траурни елементи, черни цветове, сивота и съответните драперии – т.е. почита се самата СМЪРТ. И така трудно се прикрива какво представляват тези зали – не предмостие към някаква (нека е илюзорна!) вечност и вечна памет, а просто преддверие към крематориума.
С това искам да кажа, че проблемът за използването на сирените за почитане на паметта на революционерите, на жертвите във въстанията за свобода, е елемент от по-голям проблем.
Това е лутане в опита да измислим нещо, което вече е не просто “измислено”, а родено от опита и културата на самия народ и неговите духовни водачи. Повтарям –
все едно камбаните са останали без езици
Както сирените карат кожата ни да настръхне, така и виенето им на 2 юни не може да отиде далеч отвъд един шоков за психиката и сърцето ни ефект.
Сирените нямат празнично звучене, а само едно – тревожно и навяващо на смърт и разрушение. Не виждам как ще осветят и окрилят душите ни. В сирените има само опасност, това им е работата. В сирените няма надежда.
Този ден, 2 юни, обаче не е напомняне за жертви на катастрофа, а почит към саможертва. За такава почит се изисква нещо повече от това “да се стреснеш” и да си спомниш, че много хора са дали живота си, за да си жив ти днес. И да си свободен.
Въпросът е какво правим със свободата си. И отговорът трябва да бъде още в звука, в сигнала, чрез който си припомняме и с който почитаме паметта на жертвоготовните хора. В сирените няма тембър на свобода, на надежда, на светлина. Сирените са просто сирени – една извадена от контекста информация за опасност, цитирана като друг код. В тях има някаква мъчителна катастрофичност. И тя отнема романтическия ореол. Виж, камбаната е нещо различно...
Дано догодина, поне на 125-ата годишнина от отбелязването на този ден на памет,
да узреем за някакъв по-одухотворен,
по-дълбок и човешки ритуал. Мисля, че поет като Ботев пръв би оценил това: ако сменим зловещото виене с някаква “песен” – на камбани, на човешки гласове? Нещо заедно, което не е от инструментите за сръчкване на масите. “Колективно” невинаги означава възприемане на хората като човешко море, което се атакува с шокови сигнали, нали?
И пак казвам – все едно камбаните са останали без езици.
На нас ни трябват не две минути вой на сирени – трябва ни звук, който да остане много по-дълго в душите ни, за да действа там. И да ни накара и ние да действаме. Има работа за свършване и тя е в нас.