Какво им става на тия деца, че нападат, някои на глутници
Искат да ги забележат, защото явно родителите им не го правят. А вие знаете ли къде и с кого е в момента детето ви?
Какво им става на тия деца? Аз самата се улових да възклицавам - наистина какво им става? Откъде е тази агресия и по-важното - накъде отива? Ние накъде отиваме? Към “портокал с часовников механизъм”?
Към шпицкоманди?
Към закона на джунглата? Или просто по някакъв нов път, който е наклонена плоскост, водеща до... незнайно точно къде, защото май никога досега не сме били там.
Да, буйни младежки глави е имало винаги. Да, изкривена представа за мястото в обществото е имало, и организирани идеологически стройни отряди е имало, а законът на джунглата си съществува и досега. В джунглата.
Но тук някак е обратно на джунглата. По-малките сами се пречкат, сами се налагат, сами нападат от спортна злоба и в несъответствие с никакви закони - нито природни, нито юридически.
Преди тези трима побойници във виден столичен мол, все пак задържани и съответно попаднали под ударите на закона, а не на някои трима като тях, е имало доста други подобни. На същото място, на други места, в други градове. Но тук, в България.
Сърдитите млади хора?
На кого сърдити?
На училището, на обществото, на хорицата, щъкащи по улиците и по ескалаторите, на пазаруващите в лъскавите магазини, на сервитьора, който си върши работата, а те имат пари за по една кола и пакетче ядки, та ги хваща яд и плюят наоколо и пръскат хората, които са си поръчали, каквото им е угодно?
Ако стане в Милано например това нещо, как си представяте и можете ли изобщо да си го представите, че се случва? Нали карабинерите просто ще ме отнесат мълниеносно, където ми е мястото - да давам обяснения и да плащам глоби, преди да ме настанят в съответното заведение за изпълнение на наказанията. Зад решетките. И то без много церемонии. Но преди това щъкащите по своите си работи и покупки хора и най-вече мъжката им половина ще ме озапти подобаващо.
Защо тук момчешките (още
не се е чуло за момичешки, ама сто на сто ще се чуе,
предвид изминалите години) побойнически образувания минават някак незабелязано. Наритат ти детето и му вземат левчетата за закуска по-големите батковци, превържеш му раните и го съветваш да не им се навира в погледа.
Ступат някого пред блесналите витрини на голям търговски център, гражданите (гражданите!) се свиват в яките си, отвръщат погледи и бързат да отминат на принципа: абе щом го бият, значи има защо и абе не е моя работа да се навирам между шамарите.
Знаете ли, писнало ми е вече от това овчедушие. Преди известно време някакви хъшлаци бяха издевателствали над ученик, защото е с фланелка на отбор, който те не харесват. В автобуса. Пред погледите на пътуващите граждани. В кротката тишина на безхаберието. Една учителка се беше намесила в защита на малтретирания.
Не помните този случай, нали? Така утре няма да помните и онези трима юнаци, вкарали в болница сервитьора, дето им направил забележка да не издевателстват над мирните граждани, сведени овчедушно над консумациите си. И ненамесили се в инцидента! Такива като тях възпитават децата си с трай си, мама, да не стане по-лошо. И всички си траем.
Сега този случай шуми в медиите. Утре или вдругиден ще е друг. Виновните? Децата? (Всички тези млади хора са наши деца, уважаеми, нечии персонално, но наши като общество, а ако някои от тях гледат небето на квадратчета в следващите две години, ще е само за такъв срок именно защото не могат да бъдат държани под отговорност възрастово.)
На четиринайсетгодишния юнак, съпричастен с деянието, но освободен от отговорност,
защо не се търси сметка от родителите?
Те са го възпитали или не възпитали, те не са се интересували къде ходи и какви ги върши, те са махвали с ръка да си троши главата.
Не ми казвайте, че съм крайна. Всички сме родители, всички са наши деца. Агресията у тези деца акумулира от нашето отношение към тях.
Ние се борим с живота, работим по на две места или нямаме работа, на нас светът ни е крив, как искате техният да е изправен? “Колко мило, колко сладко е при мама и при татко”, отдавна не е актуално. Ни е мило, ни е сладко, когато имаш само мама или само татко, а когато са и двамата, или не се понасят видимо, или са претрупани с важна работа поотделно и заедно, вариантите не са неизброими.
Но са неизбродни като резултат, отнасящ се пряко до детето. Детето по принцип иска внимание. И когато е неглижирано от семейството, от училището и от обществото, то го търси отчаяно. Най-лесното е чрез агресията. Ще удариш, ще спънеш, ще дразниш, ще се държиш неприлично и неправомерно и... ЩЕ ТЕ ЗАБЕЛЕЖАТ.
Ще ти обърнат внимание, ще те видят, ще се ангажират с теб и поведението ти. Когато не получаваш този ангажимент, агресията ти нараства. Докато не го получи. Елементарно?
Ето тук е проблемът. И нямаме време да го неглижираме, защото часовниковият механизъм не е в портокалите, които предновогодишно са отрупали витрините и фруктиерите във всяка кухня, а тиктака все по-бързо, по-тревожно, по-настойчиво и къде ще изгърми, никой не знае. Знаете ли къде и с кого е в този момент детето ви?