Роденият без късмет "Багренороден" цар Иван Шишман
Тези дни приключих разказа си за втория „Златен век" на средновековното Българско царство от епохата на Иван Александър Асен. Старият цар умира на 17 януари 1371 г. и само преди няколко дни се навършиха 655 г. от кончината му. През Средновековието е приета френската максима - Le roi est mort; vive le roi! – „Кралят е мъртъв, да живее кралят!" Без съмнение тя е важала и за голямото Българско царство и затова приемам тази дата като първи ден от управлението на новия владетел – Иван Шишман. В следващите няколко материала ще разкажа за живота на последния търновски цар, наситен с драматизъм и перипетии.
За първите години от живота на Иван Шишман не се знае много. Добре е известно, че той е роден от втория брак на цар Иван Александър Асен с еврейка, приела след покръстването името Теодора. Това се разбира от написания в края на ХІV в. Поменик в Синодика на цар Борил: „Теодора, благочестива царица на великия цар Иван Александър (...) майка на великия цар Иван Шишман".
Най-точните данни за годината на раждане дава разгледания групов портрет на царското семейство в миниатюрата от Лондонското четвероевангелие. Според видимите възрастови белези Иван Шишман трябва да се е появил в края на 40-те години на ХІV в. Другите интересни сведения от тази рисунка са, че той вече е бил обявен за престолонаследник от баща си, което личи от облеклото му. Отдавна е подчертано, че там само той и цар Иван Александър са облечени в пурпурни дрехи и са стъпили върху червени възглавници с червени ботуши, декорирани с двуглави орли. Това е ясният признак за упражняването на самодържавие в царството. Изобразеният в същата миниатюра негов по-малък роден брат, Иван Асен V, има съвсем различно облекло, макар в надписите да е посочен за цар и съвладетел.
Този факт e с изключително съдбоносно значение за българската история. Работата е там, че в една или друга степен тези двамата сина на Иван Александър от покръстената еврейка Теодора се противопоставят на трите мъжки рожби от първата му жена, носела също името Теодора. В различно време Михаил Асен, Иван Асен ІV и Иван Срацимир са получили царски титли. Първоначално за престолонаследник бил обявен Михаил Асен, изобразяван заедно с баща си върху монетите, но той и Иван Асен ІV починали сравнително рано.
Третият син от първия брак, Иван Срацимир, е бил видимо пренебрегнат като наследник на трона, след като Иван Александър се оженил повторно. Това се случва след 1352 г., защото дотогава той носел титлите „млад цар" и „багренороден", т. е. престолонаследник. Според Иван Божилов лишаването от нея е станало под влияние на втората съпруга, а като повод се изтъкнало раждането на Иван Срацимир преди ловешкият деспот да стане цар. Компенсацията на сина от първия брак с наследствените земи на Шишмановци край Видин явно се оказало недостатъчно, за да изтрие унижението и той създал полунезависимо от Търновград царство. Незачитането от страна на бащата породило завинаги в него недоволство и сложило началото на разцеплението в българската държава.
Веднага след това в една приписка Иван Шишман е споменат като „млад цар". В документите до смъртта на баща му през 1371 г. е отбелязан един-единствен път заедно с малкия си брат Иван Асен V при провеждането на антиеретическия събор в Търновград през 1360 г. През тези години бъдещето му се очертавало съвсем безметежно. Всичко коренно се променило със смъртта на Иван Александър Асен на 17 февруари 1371 г. Вместо спокойствие и мирен живот той веднага се изправил пред безчислените османски орди.
За днешните учени е трудно да разкрият последователността и точните дати на османското завоевание. То е описано доста време след събитията главно от османски хронисти като Мехмед Нешри, Ходжа Хюсеин, Урудж, Сеадедин, чиито данни се отличават с хронологическа неточност, пренебрегване или изкуствено „сгъстяване" на някои факти. Сведенията на християнските автори пък са малко и съвсем лаконични. Новите проучвания на историци като И. Тютюнджиев и П. Павлов изменят коренно представата за началния етап на турското завоевание на България. Според тях липсват данни за сериозни сблъсъци между българи и османци до 1369 г., когато е превзет Одрин и започва голяво настъпление на турците. За по-малко от две години турците завладяват Пловдив, Ямбол и Подбалканските полета – „земята Загра", както нарича тази територия Мехмед Нешри. Завоеванията се извършвали по нареждане на султан Мурад І от двама видни военачалници – Лала Шахин и Тимурташ бей.
През 1369-1371 г. са елиминирани последователно ромеите и сърбите, а българската армия остава сама срещу нашествениците. Междувременно са превзети и последните български крепости на юг от Стара планина между Сливен и Ямбол. Тази задача е била поверена на Тимурташ бей и той я изпълнява без колебание. Хронистът Сеадедин описва подробно една от най-героичните страници от нашата история - обсадата на Ямбол. През 1356/1357 г. тази ключова твърдина е била допълнително укрепена под ръководството на Шишман, племенник на самия цар Иван Александър Асен, за което свидетелства случайно запазен надпис.
От разказа на турския хронист става ясно, че „нейният злобен и знатен владетел тръгнал по пътя на съпротивата и разкола и се затворил в крепостта си." Обсадата продължава цялата зима, а през пролетта газиите започват последен щурм на крепостта: „Вестоносци им били изпращаните нагоре стрели и гранитни гюллета, а посланието им – грохотът на мечовете. Ревът на бойните им барабани отеквал сред скалистите зъбери и огласявал величието на исляма, а вопълът на тръбите им се извивал, за да прикани безпомощния ветрогонец към пропастта на гибелта..."
Талазите от нападащите османлии продължили да се блъскат безпомощно в яките стени на Ямбол до началото на лятото. Чак когато идват жегите и вътрешността на крепостта става като пещ за стотиците приютили се там бегълци от околността, нещата се променят. Настъпилите горещини развалят храната и водата и това принуждава най-сетне бранителите да се предадат.
Така към пролетта на 1371 г. България вече не притежавала територии на юг от Стара планина в Тракия и Подбалканските полета. Няколко месеца по-късно през есента на същата година бил предприет злополучен поход на крал Вълкашин и деспот Углеша, завършил на 17 септември с пълен разгром при селището Черномен в долното течение на река Марица. Всички хронисти са единодушни, че последвало мащабно настъпление на османците срещу България с направление към София.