Имениците на "24 часа" Георги Банов и Георги Милков: Запушим ли си ушите за пропагандните нимфи, ще се съхраним
Днес празнуваме Гергьовден - честваме църковния празник на свети Георги Победоносец, възприеман като покровител на различни военни съсловия. Неслучайно днес честваме и Деня на храбростта и празник на Българската армия. Попитахме за празника, политиката и живота двама емблематични журналисти на “24 часа”, които, освен че празнуват имен ден заедно, са и астрални близнаци - спортния журналист Георги Банов и специалния кореспондент Георги Милков.
Акценти от интервюто:
- Вътрешните ни змейове са ни победили
- Направо да се обявим за първа Фейсбук република и да решаваме всичко в социалните мрежи
- Добрият човек не парадира - ако се самоопределиш като добър, значи не си. Когато другите те определят като такъв - това е истинската история
- У нас не се отива до урните, за да подкрепиш своите, а да натриеш носа на другите
- Късогледи политици правят конфигурации само за плячкаджийство
- Нито една класация няма особен смисъл, ако журналистите не се завърнат към азбучните стандарти на професията. Посредствеността не е простила никому
- България е в златната среда. И тия, дето повтарят, че сме малки и бедни, и другите с мантрата за илюзорно свръхвеличие, служат на някакви интереси и господари
- Честит имен ден и на двамата. Какво е да си Георги в днешно време?
Георги Банов: Да си Георги, е великолепно по всяко едно време. Вчера, днес, утре, вдругиден. Името ни е титла, това го знаят и малките деца. Особено след като съборихме Иван от първото място в класацията преди години. И трудно ще бъдем задминати, въпреки супермодерните имена. Всеки иска Гошко.
Георги Милков: Каквото винаги е било - чест, отговорност, воински дух, готовност в решителния момент да застанеш на страната на правдата дори когато това не е угодно за важните на деня...
- Ако може да тълкуваме битката между св. Георги и Змея като олицетворението на битката между доброто и злото, според вас има ли добро в България - и победило ли е то?
Г. Б.: Добро в България винаги е имало. Това се вижда почти всеки ден. Дори “24 часа” има една инициатива “Достойните българи”, която е посветена на доброто. Но то е далеч от победата. Много далеч. Сега приоритетите са други и добрите стават повече обект на подигравки, отколкото на благодарност.
Вътрешните ни змейове отдавна са ни победили. Завистта е национален спорт. Давам пример с футбола. Когато един сърбин тръгне да се продава в чужбина, всеки негов съотборник ще гарантира, че е по-добър от Марадона. Първото нещо, което се случва, като се разбере за трансфер на българин, е да се обадят на клуба, че този за нищо не става.
Г. М.: Св. Георги е преди всичко велик мъченик за вярата, който в себеотрицанието си следва примера на Христос. Това, в случай че на първо място четем житието му, а не го възприемаме само чрез популярния иконописен образ - воин, възседнал бял кон, убиващ рептилоподобно чудовище. Но в крайна сметка, дали ще погледнем през агиографската призма, или чрез фолклорните предания, всичко може да бъде сведено наистина до битката между доброто и злото.
И разбира се, че има добро в България. Както и зло. Навсякъде има. В този наш грешен свят е невъзможно да пребиваваме само в едното или в другото.
- А злото може ли да се победи изцяло? Или трябва да живеем и да се договаряме с него?
Г. Б.: Няма как злото да победи изцяло. Никога. В един момент ще се случи катаклизъм и всичко ще тръгне в правилна посока. Като във филма “След утрешния ден”, когато Земята замръзна. И след това въздухът се прочисти. В България това не искаме да разберем. Нас ни обединяват трагедиите. Винаги чакаме нещо да се случи и тогава действаме. В другите държави, които уж преследваме, е точно обратното. Те се опитват да предовратяват трагедии. Вярно, невинаги успяват, но поне се опитват. У нас се обединяваме единствено от нещастието. Това ни мобилизира. Това обаче показва, че има огромен потенциал за добро. Просто трябва да се отпуши. Един човек да излезе на Орлов мост и да извика - аз съм номер 2! Няма как всички да сме номер 1.
Г. М.: Ако говорим за окончателната победа на доброто, това вече е абсолютно есхатологичен въпрос. Най-добрият отговор по темата може да се намери в книга “Откровение”, където можем отново да видим и образите на ездача на белия кон и древната змия... “звяра и земните царе и войските им събрани да воюват против яздещия на коня и против Неговото войнство”.
- Последният въпрос беше свързан с изминалия предсрочен парламентарен вот, когато едните се самообявиха за силите на доброто, а надпреварата - като ултимативната битка срещу злото. В крайна сметка видяхме как и двете сядат на една маса за разговори. Това как го тълкувате?
Г. М.: А, ясно. Не говорим за Съдния ден и второто пришествие, а за времето, в което живеем. Но вие така умозрително и някак си драматично задавате въпросите, че ме подтиквате към по-дълбоки размишления. Как може да се тълкуват едни парламентарни боричкания? Като страсти човешки. Но страсти не в страдалческия смисъл на думата, а в онзи най-банален и възприет в ежедневието смисъл - емоции.
Понякога тъй временни, нестабилни, мимолетни, друг път силни, чак пагубни, подхранвани от най-лошия възможен съветник - егото. Тази наша земя е видяла през годините толкова самозабравили се и презаблудени в собствената си правота политикани, които след това са изпадали най-безславно, опровергани за своето жалко интригантство, че със сигурност може да понесе и още.
Г. Б.: Типично българска история. Вторачени сме в миналото. А то е объркващо. И никога нееднозначно. Самоопределяме се. Кой бил добър, кой бил лош. Кой реално е определил добрите сили и злите сили? И след това се опитваме да изгладим нещата. Е, как да се оправят, след като тези хора си ги плюл в продължение на години? Дори сядането на една маса няма как да оправи нещата. Просто няма как. Е, някои ще кажат, че има как, ама то няма.
Най-малкото добрият човек не парадира с това. Да се самоопределиш като добър, означава, че не си. Точка. Толкова е елементарно. Когато другите те определят като такъв, е истинската история.
Докато си играем на добри и лоши, някои хора, на които въобще не им пука, си правят това, което искат. И нещата не вървят.
- Гледайки политическите крамоли за пети пореден път, смятате ли, че сега може да се намери изход от политическата криза, поне в рамките на 49-ото НС? И какви биха били възможните конфигурации за тази цел?
Г. Б.: В 49-ия, 50-ия и 51-ия парламент трудно ще се намери работеща конфигурация. Особено докато българинът гласува винаги “против”, а не “за”. У нас не се отива до урните, за да подкрепиш своите, а да натриеш носа на другите. Това е движещата сила. И след като това е движещата сила, то тя се съсредоточава в свирката на локомотива. А той стои на едно място. И ако му изпуснат спирачките, тръгва назад.
Така в крайна сметка или “Възраждане” ще спечели пълно мнозинство и ще си тръгнем към Евразия под свирката на Путин, или пък отново ще се хванем за нов месия с поредния политически проект. Не е за пренебрегване и носталгията към “силната ръка” на другаря Тодор Живков. Тя пък ни тласка към президентска република. Или към възстановяването на монархията.
Защото уж силите, които трябва да ни водят към Европа, не могат да се разберат. Циркът е пълен. Някакви ротации за шеф на парламента, комисии без ръководство. Кому са нужни тези циркове? Омръзват дори на най-верните фенове на партиите.
Г. М.: Би могло да се намери изход, ако избраните за тази работа имаха визионерски поглед, а не бяха толкова политически късогледи, та да виждат само до предстоящите през есента местни избори. Всички сякаш са се вторачили с някаква болна фиксация в измамния блясък на тлъстите общински бюджети и правят сметки само как да ги прилапат, вместо да се опитат да провидят какво има на хоризонта отвъд този бордюр. А там може да има нещо, което да ги отнесе барабар с всичките бордюри, които те смятат, че могат да преподредят с цел поредното усвояване на средства.
На карта е поставена цялата ни житейска архитектура, начинът по който искаме да изглежда светът ни, а не кой ще превари да отклони парите за общинския плочник. За съжаление, тук се правят само и единствено конфигурации за евентуално плячкаджийство.
А зад бордюра на това късогледство - там, на хоризонта на голямата картина, може да се задават предизвикателства, които правят нуждата от лидери и визионери в политиката критично важна.
Историята вече ни е давала безброй уроци. Защо ги забравяме, преди да са минали дори и 100 години? Ако се върнем малко назад, ще видим същото - широко отвращение от демокрацията, гръмогласен национализъм, икономическа криза, придружена с триумф на демагогията и колапс на държавността.
Този коктейл, звучащ така актуално, създава навремето политически чудовища, довели Европа и света до опустошение. Защото и тогава политическият елит е бил зает с дребни сметки и вторачен в безсмислени конфигурации.
- И двамата сте имали възможността да пътувате доста и да имате поглед за случващото се по света. Ако трябва да се сравняваме с останалите, къде бихте ни поставили.
Г. М.: Мястото на България е в така наречената златна среда. Тия, които ни втълпяват до втръсване, че сме малка и бедна страна, или пък другите, които подгласят на илюзорната мантра за някакво загубено свръхвеличие, служат на някакви интереси и господари, но със сигурност не на българския народ.
Защото всеки път, когато българите са запушвали ушите си за отровните песньовки на тия пропагандни нимфи, те винаги са успявали да се съхранят чрез реалната си и здрава самооценка. Знаейки и цената на своя труд, и богатствата на земята си, и възможностите да градят сами своето бъдеще.
Г. Б.: България си е точно там, където ѝ е мястото. И е най-красивото място на света. Проблемът е, че всички сме най-добрите. Не останаха лоши. Добри са ни крадците, добри са ни политиците, абе всичко ни е добро.
България е пълна с митове и легенди. Като например колко сме работливи. Дрън-дрън. Ако може да прецакаме шефа, се чувстваме най-добре. Да врътнем далаверка, да гепим нещо.
Заради това ние сме си уникални в света. И не може да бъдем сравнявани с никого и никъде. Само в България може да видиш уникални неща, като например да се прави нарушение пред очите на полицай, но той да е от охранителна полиция и да не му пука. Или пък да е пратен по някаква друга задача. Едва ли има друга държава по света, където аварийките да означават, че може да паркираш навсякъде. И след това да те няма няколко часа. Или да минаваш на червено.
България в XXI век е единствената държава в Европа, където ти трябва мокър печат и да висиш за една справка с часове. И да ти прибират парите за това. Така че няма как да бъдем сравнени с нито една държава и на петте континента. Бил съм на всичките без Антарктида.
- България изкачи нови 20 места в класацията за медийна свобода в индекса на “Репортери без граници” - вече сме на 71-о място. Какво е усещането да си журналист в днешно време и какви са съвременните предизвикателства пред професията ни - цензурата, нежеланието на хората да се занимават с журналистика, превземането на професията от изкуствения интелект?
Г. Б.: Дойдохме до любимата ми тема. В крайна сметка кой ги прави тези класации? Аз лично работя като журналист над 30 г. И нито един път не ми е звъннал телефонът и някой да ме пита точно какво мисля за професията. Къде ни поставям и прочее. Прилича ми малко на социологическа анкета преди избори. Или пък като рейтинг на телевизия. Аз лично познавам 1 (един!) човек, който е отговарял на социологическа анкета по телефона, и нито един, който е бил по метода “лице в лице”, както казват социолозите. И нито един, който има устройство, което да следи каналите, които гледаш. Значи хващаш, правиш екстраполация и хоп - готово. Проценти със статистическа грешка от 3 на сто. И след това всички са познали резултата от изборите, но тази гадна статистическа грешка.
И се получава нещо като добрия стар виц, когато американец и руснак си говорят по време на социализма. Американецът е категоричен, че там свободата на словото е най-голяма, защото можеш да отидеш пред Белия дом и да псуваш президента Роналд Рейгън. И руснакът му отвръща, че в Москва е същото. Отиваш пред Кремъл и псуваш Рейгън колкото искаш.
А последните промени в CNN и Fox, където свалиха популярни лица, говорят, че по цял свят е едно и също. Децата във Великобритания знаят кое издание е с консерваторите и кое - с лейбъристите. Примери колкото искаш.
Колкото до опасностите, най-опасни не са изкуственият интелект или цензурата, а социалните мрежи. Там всичко може да се манипулира и да се скалъпват какви ли не лъжи. Толкова сме затънали, че си мисля да се обявим за първа фейсбук република. И да решаваме всичко в социалните мрежи. Няма да ни трябва парламент, прокурори, полицаи.
Г. М.: Класациите невинаги са най-правдивата оценка, особено когато няма толкова прецизен инструмент или методика за измерване на човешкото усещане. Конкурсите за красота са най-баналният пример, който мога да приведа като аргумент за неефикасността на подобни начинания.
В тази същата класация сме били и на 112-о, и на 91-о място, сега сме на 71-о. Това уж са много позиции напред, но едва ли нещо толкова осезаемо се е променило в медийната среда в България между нашето 112-о и нашето 71-о място. Нали? Или може би аз съм пропуснал нещо драматично? Нито една класация няма да има особен смисъл, ако журналистите не само в България, но и навсякъде в демократичния и свободен свят, към който принадлежим, не се завърнат към азбучните стандарти на професията. Но това важи и за всяка друга професия - от лекарите до строителите и автомобилните монтьори. Включително и за програмистите. Защото посредствеността не е простила никому. Няма да прости и на така наречения изкуствен интелект.
CV
Георги Банов е роден на 8 март 1964 г. в София
Завършил е висшето си образование във ВМЕИ “Владимир Ленин”, специалност “Електронна техника”. Средното - в “Лизгар Колиджит Инститют” (Отава, Канада)
Работил е като инженер в ЛИЯТНС “Електрон”, редактор в англоезичните SBRB и SBEE, сътрудник на вестник “Спорт” и “168 часа”
От 3 януари 1992 г. започва работа в спортния отдел на вестник “24 часа”, където е и до днес.
Обича Ивона, дъщеря си Мая и сестра си Мила
Георги Милков е роден във Видин на 8 март 1973 г.
Завършва “Журналистика” в Софийския университет “Св. Климент Охридски” през 1997 г. През 1994 г. още докато е студент, започва да работи като репортер за вестник “24 часа”
Кореспондент от 2000 г. в Триполи по делото срещу българските медицински сестри
Дългогодишен военен кореспондент в Близкия изток и Африка, пише за тероризма, сигурността и международните отношения
От 2020 г. е водещ в предаването “Религията днес” по БНТ 1
През 2023 г. издава първата си книга - “Истории от ръчния багаж”