Отвъд философията „Врагът на моя враг“
Техеран и Рияд трябва да бъдат окуражени за диалог, защото тяхната студена война, докато се вихри “горещата” на Русия в Украйна, натоварва твърде много архитектурата за сигурност
В края на миналата година пътувах до Иран за участие в Техеранския форум за диалог, което ми даде възможност не само да чуя интересни мнения по трите основни невралгични теми на формата – сигурността в Персийския залив, войната в Украйна и ситуацията в Афганистан, но и улесни срещата ми с иранския външен министър Хосейн Амир-Абдолахиан.
Той има впечатляваща експертиза за Арабския свят и след смъртта на ген. Касем Сулеймани вероятно може да бъде наречен най-добрият познавач на арабите сред иранския държавен елит. Започнал е кариерата си в посолството на Техеран в Ирак през 1997 г., за да стигне до посланик на Иран в Бахрейн, а след това и съветник по външната политика на парламентарния лидер Лариджани, преди да оглави иранската дипломация.
Тъй като срещата ни с министъра беше малко преди той да излети от Техеран към Йордания за една много важна регионална среща, пробвах да изтръгна от него ексклузивен коментар какво очаква да се случи. Но както прави всеки обигран събеседник, когато иска да се забави с отговора, той реагира с контравъпрос, интересувайки се аз какво очаквам.
Казах му, че ни повече, ни по-малко очаквам да започне разговор със Саудитска Арабия, защото не можем да коментираме каквато и да било архитектура за сигурност в Залива, след като Техеран и Рияд не си говорят. И също, че иракчаните ми се виждат добронамерен медиатор между Иран и Саудитска Арабия, а и най-естественият такъв.
Върнах се малко назад в историята, давайки пример с времето, когато Иран воюваше с Ирак на Саддам Хюсеин. През тия 8 години на изтощителна война с милион жертви, имаше моменти, в които
никой не можеше и да помисли, че е възможно да има мирно споразумение.
Но мир беше постигнат, и то без някоя от двете страни да бе изгубила или съответно заграбила дори и парче земя от другата.
Дипломацията на Иран тогава се водеше от един забележителен външен министър - Али Акбар Велаяти - брилянтен познавач на арабите. Точно какъвто е сегашният шеф на иранската дипломация.
Затова вярвам, че точно вие, г-н министър, можете да постигнете пробив със Саудитска Арабия.
Казах това на Амир-Абдолахиан не за да му правя излишни комплименти, а защото вярвам, че той наистина може да разговаря с арабските си партньори като никой друг в Иран към този момент.
Отговорът му ме накара веднага след срещата да напиша във фейсбук профила си, че очаквам разговорите между Иран и Саудитска Арабия на ниво външни министри да отворят възможностите за по-широк диалог в бъдеще. Включително и в сигурността.
След два дни стана ясно, че иранският външен министър и саудитският му колега са имали среща по време на конференцията в Аман. На арабски език в туитър Амир-Абдоалахиан написа, че е провел “приятелски разговор” със саудитския си колега принц Фейсал бин Фархан ал Сауд, който го е “уверил в желанието на неговата страна да продължи диалога с Иран”.
Това бе първият разговор на такова ниво от 2016 г.,
когато двете страни прекъснаха връзките си. Ще припомня накратко събитията от онази година. В началото на 2016-а Саудитска Арабия екзекутира 47 затворници за един ден, сред които най-високопоставеният шиитски шейх в страната Нимр ал Нимр. Това даде повод за демонстрации в целия мюсюлмански свят, където живеят големи шиитски маси, а посолството на Рияд в Техеран бе нападнато и опожарено.
Дипломатическите отношения между двете страни бяха прекъснати, като сцената за началото на една кървава сунитско-шиитска гражданска война никога не бе изглеждала по-идеално подготвена.
Тези драматични събития изправиха дори някои сунитски държави една срещу друга, когато следващата година Саудитска Арабия, ОАЕ, Бахрейн и Египет скъсаха отношенията си с Катар, обвинявайки го в подкрепа на тероризма. Последва и икономическа блокада на Доха, чуха се дори призиви и закани да бъде изкопан канал по сухоземната граница на Катар и Саудитска Арабия и така катарците да бъдат отделени и низвергнати дори териториално, сякаш хвърлени в морето. Но Иран тогава помогна на емирството, блокирано от арабските му побратими. По онова време емисари на страни от четворката, наложила ембарго на Катар,
започнаха да пристигат и в България, в опит да накарат дипломацията ни да вземе тяхната страна в това низвержение.
Тогава в “24 часа” написах статията “Катар на нашия кантар”, в която посочих колко глупаво би било да сторим това, особено на фона на десетгодишните ни политически инвестиции в Доха, а и предвид нетрайната природа на междуарабските съюзи. Ситуацията днес, 5 години по-късно, е повече от показателна.
Затова и сега, когато говорим за началото на диалог между Рияд и Техеран, съм умерен оптимист за тържеството на разума в този регион, докарал на света толкова главоболия. Или поне не искам да губя надежда, че стремежът и умението за постигане на прагматични решения у двете страни
ще вземат връх над прословутата им опърничавост и склонност към притворство.
Колкото и трудно днес да изглежда постигането на разбирателство между Иран и Саудитска Арабия, диалогът е единственият възможен път.
От дългогодишния си опит като военен кореспондент, отразяващ различни конфликти, знам, че философията “Врагът на моя враг е мой приятел” никога не е донесла нищо добро.
Ще повторя нещо, което казах и в Техеран. Иран иска да бъде приет като сериозен играч в региона със собствени сфери на влияние и с правото да ги защитава. Но Иран може да бъде много повече от това. Чрез преразглеждане на начина си на ангажираност в Персийския залив и започвайки откровен диалог с тези, които се тревожат за растящото му влияние в региона, Иран може да се превърне във важен стълб на нова архитектура на сигурността. Архитектура, изградена върху взаимноизгодно споразумение между всички основни играчи. Споразумение, което надхвърля обикновената реалполитика и има за цел да даде възможност на всяка от различните страни да се докосне до уникалните геостратегически координати, за да осигури благополучие, стабилност и просперитет за своите граждани. И където напредъкът в дигиталното инженерство и технологичните производства е вдъхновяващ пример, а не източник на заплаха.
В случай че всичко това звучи твърде пресилено, нека да кажа, че вече има подходящи регионални канали, които Иран може да използва, за да превърне тази утопия в реалност. Новата администрация в Багдад с удоволствие би инвестирала в усилията за преодоляване на разделението между Иран и Саудитска Арабия.
Ирак винаги е бил буфер между тези две сили. Пак ще се върна назад към времето на ирано-ираската война. През 1980 г. Саддам прати шест дивизии, за да пресекат Шат ел Араб и да окупират иранската провинция Хузестан. Но иракчаните затънаха в блатистите равнини и така и не успяха да напреднат.
Но освен географски Ирак е и културен, религиозен и икономически буфер. Затова овластяването на този стратегически съсед с ролята на посредник и строител на мостове – както в конфликта със Саудитска Арабия, така и по отношетие на съперничеството със Съединените щати – би могло да подобри отношенията на Иран на държавно ниво. Това също би помогнало на Техеран да се справи и с критиките на онези сегменти от иракското население, които често го обвиняват, че използва страната им като бойно поле за разчистване на сметки с международни и регионални съперници.
Намалявайки опасенията относно своята официална и неофициална намеса в Персийския залив, Иран може също така да се приспособи по-добре към очакванията на своите европейски партньори, които искат да станат свидетели на една по-устойчива и цялостна версия на споразумението JCPOA (иранската ядрена сделка).
Европа е в смут от началото на руската агресия в Украйна и естествено, когато Иран – според самовъзприятието си за надежден съюзник на Руската федерация –
реши да предоставя дронове на руския режим,
това нямаше как да мине незабелязано. Техеран засега остава внимателен по отношение на тази кооперация, защото вероятно си дава сметка, че това може да повлияе сериозно на начина, по който Европа оценява политиките на Иран не само относно войната в Украйна, но и въобще в по-широк план.
А все още има силно убеждение, че на иранската делегация във Виена е било представено “справедливо и добро предложение” и че устойчивото решение за ядрената сделка е в интерес на всички страни. Ако руско-иранското сътрудничество на украински терен продължи, ще нараства и вниманието към подкрепата на Иран за целия набор от недържавни въоръжени участници от Ливан до Йемен, а това до голяма степен съвпада с опасенията, изразени от иранските съседи в Персийския залив. Втвърдяването на фронтовете и поляризацията не правят шансовете за общото ни бъдеще по-добри. Нито в Европа, нито в Близкия изток, нито където и да било по света.
Ето защо Техеран и Рияд трябва да бъдат окуражавани за диалог, тъй като тяхната студена война, докато в същото време се вихри “горещата” на Русия в Украйна, натоварва твърде много архитектурата за сигурност.
Геополитическите развития в Европа никога не са били толкова тясно преплетени с тези в Залива.
Не мисля, че европейците имат някакво неразбиране относно същината на споровете между Иран и Саудитска Арабия или по отношение на припламванията на огъня помежду им, поддържани от бензина на религиозните различия. Особено тези европейци, които представляват ядрото на днешния Европейски съюз – католическа Франция и протестантска Германия. Вижте колко неадекватно и ретроградно изглежда това религиозно определение за Париж и Берлин днес. Но нима не е имало значение навремето? Днешният Европейски съюз е замислен така, че Франция и Германия да се прегърнат толкова силно, че никоя от двете страни да няма свободна ръка, с която да удари другата.
Сега, представете си същата концепция, приложена по отношение на Иран и Саудитска Арабия. Трудно и след доста време, но не звучи невъзможно, нали?