Надежда Нейнски: За мен луксът е, че вече мога да не бързам и да казвам “не”. Знам си цената
Давам си сметка, че не съм била достатъчно адекватна по отношение на личния си живот, защото политиката е обсебваща, тя е като наркотик, който веднъж влязъл във вените ти, трудно излиза от там, казва бившият външен министър
- Кръглите годишнини обикновено ни подтикват към равносметка за извървения път, за направените избори, за взетите или невзетите решения... Така ли е и при вас?
- Със сигурност човекът, който съм днес, се дължи на серия решения, които съм вземала - добри или лоши, успешни или неуспешни. През годините съм била изправена пред много избори. Човек трябва да има цели и да се стреми към тях, дори да бърка, да се препъне, това е част от опита, който придобива. Тези предизвикателства, които си поставяш или пък ти поставя животът, те изправят винаги пред избор. Всеки избор предопределя начина, по който ще протече животът ти, било то в личен или в професионален план. Хората обикновено се страхуват от грешките си, но мисля, че не бива да се страхуваме да грешим, колкото и да е болезнено понякога, колкото и разочарования да преживеем. Защото това ни мобилизира, дава ни сили да продължим напред. Така развиваме характера си. Когато говорим за опит, именно така се гради опит. Понякога опитът е много по-важен от познанието. Защото живеем в свят, в който познанието винаги може да бъде придобито. Докато опитът е твоят личен път, личните предизвикателства, които никой не може да компенсира. А в политиката опитът е от огромно значение.
- Кога направихте избора, който предопредели живота ви?
- През 1991 г. Бях се завърнала от САЩ, след като участвах в една 3-месечна програма по демокрация. Тогава Филип Димитров ми предложи да стана говорител на опозицията. Аз бях отишла в СДС, за да му занеса снимки от един негов приятел от Калифорния. Това предложение много ме изненада. Казвам го, защото не бях подготвена за това, и поисках няколко дни, за да помисля. Това, че не се съгласих веднага, може би леко го подразни. Но аз имах две малки деца тогава и не бях мислила за подобна работа, а за кариера в политиката - още по-малко. Получих подкрепата на семейството ми и приех. Това е един от изборите, които преобърнаха живота ми. Политиката е голямо предизвикателство, нещо като наркотик. Веднъж влязла във вените ти, трудно можеш да я изкараш оттам. Всеки път си казвах: Ще участвам в тези избори и ще се оттегля, ще приключа този мандат и след това край, но този край все не се случваше. Вторият голям избор, който направих, е да приема предложението на Иван Костов да стана външен министър. Историята сякаш се повтори, защото искрено се притесних, най-вече от факта, че предизборната кампания вече ми беше създала популярност и ако не се справя с мандата си на министър, ще загубя и това, което вече съм постигнала. През годините си изградих своя, малко детска философия, че няма да предизвиквам събитията, но предложат ли ми възможност, винаги ще я използвам.
- И така решихте да използвате възможността, която ви дава постът на външен министър?
- Човек винаги трябва да си поставя по-високи цели, да вдига летвата все по-високо, защото стремежът да я прескочиш, те развива. Ако си поставяш малки цели, ще започнеш да се отказваш по-лесно. Човек става ленив, когато няма високи цели и когато приема нещата за даденост. Така с времето инстинктите закърняват от удобното статуткво и все по-рядко и трудно на човек му се удава възможност да прескочи следващото предизвикателство.
- През 1991 г. как си представяхте живота си, преди да дойде предложението на Филип Димитров?
- Тогава бях съвсем друг човек. Бях се омъжила рано, имах две малки деца. И една издадена преводна книга. Федя Филкова ми беше редактор. Бях на 21 г., когато издателство “Народна култура” публикува първата ми преводна стихосбирка “Часът на пепелта” на Роке Далтон. Бях изключително горда, когато отидох да си взема първия хонорар.
- Какво направихте с парите?
- Купих на майка ми автоматична пералня. Имахме от ония, старите перални като казани с една перка и маркуч и винаги помагах на майка ми за прането. Много исках да имаме автоматична. И купих такава с първия си хонорар. Помня, че беше чешка. Това беше значима придобивка за моето семейство и бях горда, че съм го направила с първите пари, които спечелих.
- Животът ви тогава изглеждаше предопределен да се развива в тази посока – поезия, преводи, литература?
- Да, публикувах в “Съвременник”, “Пламък” и подобни издания, членувах в Съюза на преводачите и мечтите ми се простираха в тази посока - да превеждам, да пиша, да издавам, харесваше ми да работя в списание. Дори не съм имала желание за телевизия и радио, защото не се стремях към публичност. Отраснала съм в семейство, в което се смяташе, че по време на комунизма да си много видим, не е за предпочитане. А и така съм възпитавана - в скромност и без много публични изяви. Затова стремежът ми беше повече към писаната реч. Пишех стихове, но понеже съм много самокритична и взискателна, прецених, че не съм толкова добра, колкото бих искала, и започнах да превеждам от испански стихове, които много харесвам.
- Кой беше любимият ви автор?
- Густаво Адолфо Бекер. Но целият свят на испаноезичната поезия и проза ме вълнуваше. Магическият реализъм на Маркес особено много ме привличаше. Този свят с красотата и тайните си бе моето бягство по онова време и мое убежище в емоционален план.
- И изведнъж предложението на Филип Димитров ви извади от магическия свят на Макондо и ви постави в светлината на прожекторите на жълтите павета в София, защото след говорител на опозицията станахте и говорител на правителството.
- Още си спомням безкрайното напрежение, което изпитвах преди интервютата. Помня, че имаше стачки и вълнения и ме бяха изпратили в едно предаване заедно с шефовете на синдикатите да защитавам позицията на правителството. Бях много млада, а и фактът, че трябва да се изправя пред хора, които чисто житейски са много по-опитни от мен, а и много по-обиграни в политиката, беше особено стресиращ. Но това, което ме предпази от големи грешки и ме е водило в тази сложна материя, каквато е политиката, бяха тогава големият ми идеализъм и амбицията. Тази особена магия на политиката да се чувстваш част от промените в страната и света, бе огромно вдъхновение. И така постепенно животът ми стана само политика. Често пъти липсвах от живота на децата си, бях така обсебена от това, с което се занимавах, че несъзнателно се е случвало да го поставям на първо място.
- А как сложната материя на политиката се отрази на личния ви живот?
- Доста разрушаващо. Популярността и славата са магия, която дава много, но и много взима. В началото е като да караш много бърза кола, без да имаш достатъчно умения за това. И докато свикнеш с високите скорости, можеш да направиш катастрофа. Давам си сметка, че невинаги съм била достатъчно адекватна по отношение на личния си живот, защото онова, другото, е било толкова силно и обсебващо, че ми е отнемало част от чисто женските и майчински инстинкти. Семейството ми ме подкрепяше по пътя, през който преминах, но политиката е такава мелница, че този човек, който бях, когато влязох, бе съвсем различен от този после. И това нямаше как да не засегне личните отношения.
- С първия ви съпруг, бащата на децата ви?
- Да, неминуемо се отрази. Той самият се опита да се справи с тази огромна промяна, която се случи, но това бе голямо предизвикателство и за двама ни. И ако на мен всичко това, освен че ми взимаше, също ми и даваше, то при него бе само първото.
- Но пък намерихте отново любовта, която издържа теста на времето.
- Влюбването е едно, но пътят, който двама души трябва да извървят заедно, е съвсем различно нещо. Във втората част от живота си вече бях направила някои равносметки, а и с годините идва и мъдростта.
Човек става по-голям ювелир в отношенията си. Съвместният живот без значение дали има, или няма брак, това е едно пътуване, в което нещата се наместват. Или не успяват да се наместят и се счупват. Но какво би бил животът без това пътуване? То носи и изненади, и радости, и тъга, и самота понякога, и желание да преодолееш себе си и собственото си его.
Аз винаги съм имала силно его. Това може да е двигател, но може да бъде и разрушително. Затова се опитвам да го култивирам, да го възпитавам, да го опитомявам. Опитвам се да прощавам. На мен ми е трудно да прощавам. По-лесно ми е да забравям, отколкото да прощавам. Имам още път да извървя в тази посока. Но човек опитомява чувствата си.
- А опитомява ли партньорите си?
- Не мисля, че хората трабва да бъдат променяни. Когато говоря за съвместния живот като пътуване, всеки от двамата вижда с коя част от себе си може да направи компромис и с коя не. След време двамата виждат дали са се срещнали, или не. Ако нещата, които ги сближават, не са толкова много, неминуемо хората се раздалечават. Емоцията ги държи известно време, но идва период, в който трябва да се пуснат. И обратното - възможно е да са тръгнали от по-далечни точки, но емоцията и начинът им на живот да покажат, че имат общи пътечки, които после да се слеят в общ път.
Отказала съм се да променям хората, независимо дали става въпрос за лични, или професионални отношения. Хората не се променят. В началото може би правят усилия в желанието си да угодят, но това усилие е насилие над самата им същност и накрая те се уморяват и намразват този, заради когото правят компромис със себе си.
- Кога разбрахте, че Светлин Нейнски не е мимолетна емоция за вас, а човекът, с когото ще тръгнете по общ път?
- Не веднага. Сближаването между двама души според мен става на базата на общи оценки за живота. И общи радости. Това прави душите на двама души близки. На мен ми е приятно със Светлин, дори само да сме в една стая. Може да не си говорим. Той си работи нещо, аз си работя нещо друго. Но това присъствие ми носи положителна енергия. Колкото повече животът ти преминава, толкова повече се стремиш да си с хора, които те зареждат, а не такива, които ти отнемат от жизнената енергия.
- Емоционален лукс?
- Когато са ме питали какво е лукс, винаги съм се шегувала, че за мен луксът е да не бързам. Това е най-хубавото нещо, което мога да си позволя, защото не във всеки етап от живота ми е било възможно. Да стана сутрин и да не бързам за никъде, да мога да си изпия кафето на спокойствие, да си поговоря, да послушам музика и едва след това да се заема със задълженията си за деня. Да разполагам с времето, от което имам нужда. Лукс е, когато направеното през годините ти даде възможност в един момент да разполагаш с времето си. Да знаеш на кое да кажеш “да” и на кое “не”. Както при актьорите. Когато си млад актьор, не избираш роли, взимаш, каквото ти дадат, и трупаш опит. Актьорите, които са участвали в големи и силни филми, след това могат да избират следващите роли. Казваш: Аз няма да участвам в това или ще участвам, но моите условия са такива... И аз мисля, че съм достигнала този период. Знам в какво бих участвала и в какво не. Знам си цената.
- А има ли продуцент, който може да ви предложи добра роля в момента?
- Разбирам метафората. Винаги има сюжети за качествени филми, но въпросът е наистина дали има продуцент. Ще видим. Нищо не може да спре развитието. Може да го забави, но не и да го спре. А от политическа гледна точка светът се промени много, дори самите ние не си даваме сметка колко.
От една страна, го промени ковид пандемията, от друга, войната в Украйна. Може би между двете има връзка, кой знае. Тепърва ще разберем това. Ковид пандемията може да е била подготовка за всичко това, което последва. Защото доведе страха. А страхът е бащата на всички пороци. Хората от страх правят дяволски неща. Много бих искала хората да надмогнат страха. Защото казват, че страхливият човек умира всеки ден, а смелият само веднъж.
Знам, че е трудно и звучи като клише, а някой би могъл да каже, че ми е лесно да говоря такива неща. Но аз самата съм била изправена пред много страхове, цял живот съм воювала със страховете в главата си.
- След мандата като външен министър къде ви беше най-интересно - в Европейския парламент, през 5-те години като посланик в Турция, или сега в Харвард?
- Най-интересно ми беше в Турция. Изключително интересен мандат с много професионални предизвикателства. В политиката ти си човекът, който взема решенията, когато си висш държавен служител, ти изпълняваш определена политика. Аз обаче получих голяма свобода на действие в Турция и се стремях да създам добри отношения, базирани на взаимен интерес и ненамеса във вътрешните работи.
Създадох прекрасни приятелства и дадох своя принос България да бъде уважавана и зачитана като страна. Това, че можах да помогна за откриването на Желязната църква, ще остане един от най-хубавите ми спомени от този мандат.
Харвард е нещо съвсем различно. Поканата да се включа в тази програма дойде в точния момент от живота ми. Това беше венецът, наградата ми за тези 25 години усилия в политиката. Самият факт на оценката за това, че моето мнение и експертиза са нужни в такъв момент, и то на такава институция като Харвард, бе ласкателен за мен. Съгласих се да замина за една година, въпреки че имам ангажименти в България. Както повечето решения в живота си, и това съгласувах с близките си, но те знаеха, че моето желание да отида е голямо, и ме подкрепиха.
- Какво повече ви даде Харвард след всичко, което вече сте постигнали?
- Харвард ми донесе едно разтваряне в ширина. Ако досега съм се стремяла нагоре, сега получих време да се разтворя и да осмисля всичко, което съм научила през годините, да го инвестирам в нов проект, който да бележи това ново десетилетие от живота ми и да е от обществена значимост, надскачаща националните ни граници.
В Харвард бях пленена от различни каузи. Ако експертизата ми за Балканите и по отношение на Русия и Украйна беше полезна за Харвард, то Харвард ми даде възможност да навляза в теми като рисковете за демокрацията в световен мащаб, взаимоотношенията САЩ-Европа, образованието в Индия, даде ми възможност да наблюдавам света от различна гледна точка.
Това, което бях натрупала като опит и знания, получи своята оценка. И всичко това ме кара да се чувствам добре. Освен това отдавна не бях заобиколена от толкова много интелигентни хора, които не си завиждат помежду си, защото всеки един от тях се е доказал и е създал нещо през живота си. Създадох прекрасни приятелства с невероятни хора.
Запознах се с един много интересен човек - Артър Брукс, който в университета преподава щастие. Защото една от сериозните теми, които се дискутират в Харвард, е темата за личностното развитие и за това дали човек би могъл да бъде щастлив в третата част от живота си. Това е психология , философия - за да се чувства щастлив след определена част от живота си, човек трябва да е ангажиран с нещо, което му носи радост и го кара да се чувства полезен.
Най-сигурният начин да загубиш себе си е да се затвориш между четири стени и да мислиш, че животът ти е минал. Хората, когато са щастливи, имат и какво да дават на околните, а когато са тъжни и самотни, те се озлобяват и това озлобление намира трагични развръзки. Затова Харвард е нещо различно.
- А имате ли време за магически реализъм и испаноезична поезия?
- Имам. Смятам, че правя пълен житейски кръг и Харвард е пътят на завръщането ми към мен самата и това, което съм в дълбочината си. Политиката е работа за другите, магическият реализъм, преводът, поезията, литературата, музиката са работа за душата. И сега Харвард ми помогна да преподредя приоритетите си и да намеря онова убежище, в което съм най-много аз. И съм сигурна, че това убежище ще ми даде нова светлина. Ще ме открие в различен аспект дори за хората, които смятат, че ме познават.