Проф. Даниел Вълчев: Българинът е скептик
Съдебната реформа се превърна в религиозен въпрос - това е лоша фаза
Още акценти:
Това правителство, поне в лицето на министър - председателя, прави неща, които знае, че са непопулярни, и после се опитва с PR да докаже, че нищо лошо не се е случило
Властта обяснява случващото се в света на морална основа - това не е достатъчно
Темата за главния прокурор не бива да бъде персонализирана, въпросът е в мястото на обвинението в наказателния процес
САЩ не са Русия, там президентът не раздава газ
По-притеснен бях в пандемията, отколкото сега по време на войната - тя ни приземи
В България трябва да стегнем харчещите системи
В консервативни системи, като правосъдната, най-лошото, което може да направиш, е да настроиш хората едни срещу други
- Проф. Вълчев, онзи ден в Софийския университет слушах интересна лекция на външния министър на Нигерия. И между другото, обръщайки се към аулата, пълна със студенти, министърът каза: “България още не е член на ЕС, но сигурен съм, скоро ще стане”. Първо си помислих колко жестоко ще бъдат наказани след това референтите за България в нигерийското външно министерство, подготвили папката на министъра, но после се замислих и се попитах - а нима ние самите не се държим като да не сме страна - член на ЕС. Не е ли така?
- Примерът е много красноречив и като оставим веселата част, бих направил два коментара. Първо в съвременния свят не е вярно онова усещане, което Западът имаше през последните 300 г. - че Западът е светът. От нигерийска гледна точка вероятно нещата в ЕС не са чак толкова важни, колкото на нас ни се струват. През последните 300 г. по чисто исторически причини западният свят наистина е бил центърът на света. Европа до съвсем скоро, може би допреди стотина години, наистина е била центърът на света. И това, което се случва в света, е това, което се е случвало в Европа. Светът след Втората световна война и особено последните 30-40 г. много се промени. И в момента има доста центрове, които изживяват себе си като най-важната част от света. Доколко Европа ще запази основателността на това свое себеусещане, е друг въпрос. Ние, за съжаление, макар и доста години след като станахме членове на ЕС, продължаваме да се държим по-скоро като кандидат-член. Като че не сме част от взимането на решенията - някой друг го прави, а нашият политически елит няма какво да направи, защото “от Брюксел ни казаха”. Той комуникира едни общи решения като решения на другиго, а ние често сме едва ли не потърпевши от тях, но няма какво да направим. Това е много голям проблем за България и, за съжаление, обратната теза - конфронтационното мислене, също няма добри основи. Партньорството е в умението да видиш общия интерес, както и своя собствен, и да намериш пресечна точка между двата.
- А какво смятате за начина, по който се държим спрямо великите сили - Русия и САЩ например? Свикнали сме да казваме, че сме малка и бедна страна, и може би точно защото се съизмерваме с такива колоси. А в същото време не сме нито толкова малка, нито дори бедна страна. Но пък от друга гледна точка като че ли чувството за васалност често присъства в политическия ни дневен ред.
- Обективно сме много по-малки държави от Германия, Франция, да не говорим пък за Русия, САЩ и Китай. Обективно сме много по-бедни от страни като Швейцария, Люксембург и т.н. Друг е въпросът, че мисленето на човека е свързано с това как преживява себе си - независимо дали е беден, или богат, ако има самочувствие, той се държи по определен начин. Общата среда като че ли води до извода за васалното мислене. Ако се замислим, още в епохата на Възраждането основните борби между тогавашните консерватори и либерали, са били главно на тема “на кого да разчитаме да се освободим”. Имаме много малко мислители от онзи период, които са смятали, че България със собствени сили може да постигне голям успех. Ако се загледаме в българската история, ще видим, че много малка част от постиженията, които имаме - например Съединението, са такива, които чрез собствени сили сме успели да постигнем голям резултат. Например въпросът за Македония винаги се е поставял по същия начин - никога почти не сме считали, че със собствените си усилия можем да приобщим тези хора към нас.
- Като споменахте Македония, напоследък битува мнението, че правителството е обещало някъде някому Македония да започне преговори за членство в ЕС, въпреки че не е изпълнила ангажиментите си към нас. А след това идва и тезата, че ако се случи такова нещо, това ще доведе до края на правителството. Какво смятате?
- Аз не изключвам всичко това, което описахте, да се случи по няколко причини. Първо - има обективен натиск от страна и на ЕС, и на САЩ, за бързо започване на преговорите на Северна Македония и Албания. И причините за това не са нито че някой има нещо против България, нито пък някой е развил кой знае каква любов към тези държави. Това са геополитически въпроси. Съмнявам се доколко българското правителство в този си състав и с този премиер може да удържи на такъв натиск.
Опитът досега показва, че това правителство, поне в лицето на министър-председателя, прави някакви неща, които знае, че са непопулярни, и после се опитва с PR да докаже, че нищо лошо не се е случило. До момента според мен няма някой, който специално да иска да се проведат нови избори, но дали ще се търси друга формула от типа на програмно или експертно правителство, е отделен въпрос. Това, което повече ме притеснява, е, че българското общество много се раздели по много линии и всеки като че ли е склонен да чертае някакви червени линии.
Има държави, в които идеята, че ти трябва да сложиш някаква линия, е традиционна. В България по-скоро като че ли сме склонни да търсим някакви компромиси, което не е непременно лошо. Но дори когато постигаме компромис, ние запазваме един много дълбок скептицизъм. Затова мнозина се учудваха за ваксинацията, същото беше и с Истанбулската конвенция. И начинът, по който преживяваш това, че някакви хора те карат да направиш нещо, те прави още по-скептичен. В някакъв смисъл това е свързано и с войната в Украйна. Този вроден скептицизъм на българина - когато всички отиват в едната посока, той като че ли чувства, че нещо не е наред.
- Как може да се обясни на българина, че много спешно Македония трябва да почне преговорите с ЕС, при положение че българинът казва: Ние, за да влезем в ЕС, си спряхме почти всички работещи блокове в АЕЦ “Козлодуй”. А македонците очевидно не искат да направят никакви усилия, дори да спрат да събарят български паметници.
- Не мисля, че Македония трябва спешно да почне преговорите с ЕС. Някои други центрове на власт в света могат да си правят други сметки, но от гледна точка на българите няма нищо спешно. По-големият въпрос е, че нашето правителство върви по един крайно погрешен път. Тезата, че в Македония има българско малцинство, е ужасна антиисторическа теза. Българите никога не сме твърдели, че в Македония имаме малцинство - такова може да твърдим, че имаме в Украйна, в Сърбия, в Молдова, но за Македония не твърдим такова нещо. Напротив - ние твърдим, че това са наши братя, че мнозинството са като нас. И затова целият натиск те да си променят конституцията според мен ще бъде не просто антипродуктивен, а ще има ужасни последици. Ние сякаш ги молим да кажат: “Добре, а сега като ние записахме, сега пък вие запишете, че има македонско малцинство”. Ние не трябва да търсим конституционни гаранции, въпросът е хората от двете страни да си имат доверие, а то отдавна е изгубено по различни исторически причини. За съжаление, никога не е имало трайна политика, която да продължи 20-30-50 г., за да могат да се родят полезни плодове от нея.
- Откъде идва тази сбърканост в българската политика по отношение на РСМ? Би трябвало да имаме най-добрата експертиза в този регион, а и въобще в света.
- Вероятно са различни причините. В това правителство, с този министър-председател, факт е, че духовно той не е от тук. А това, че имаш три дипломи, автоматично те прави успешен човек, а другите нямат право да ти казват нещо против... Оттам нататък белята ще стане много лесно. Що се отнася допреди това - допускам, че повечето български правителства не са смятали, че това им е важно. Когато Македония получи своята самостоятелност от бивша Югославия, бяхме първите, които я признаха за държава, и правилно. Оттам нататъка считахме, че с този факт всичко се възстановява. Не, не се. Дълго време в Македония се провежда политика, която е откровено пренаписване на историята. Дори има големи несъответствия в културата. Скоро говорих с мои приятели, които ми показаха македонското издание на “Железният светилник” на Талев. И там много лесно може да се установят цели преправени изречения, липсват пасажи.
Има много начини да изградим доверие. Не може да накараме един човек да се чувства така, както ние искаме да се чувства. Но постепенно полека може да изградиш доверие, а случи ли се това - ние сами ще се припознаем.
- А как провеждаш балансирана проамериканска политика в страна, която изглежда безвъзвратно обречена на Русия?
- Като имаш усещането за баланс между идеология и природа. Трябва да се разбере, че България не е Полша. Двете страни имат много ясна история в отношенията си с Русия и тя е напълно противоположна. Полша на няколко пъти е била разделяна главно между Германия и Русия и при много тежки условия. Поляците са закърмени с усещането за много голямо недоверие към този голям съсед. Но в България не е така. Ние сме възпитани по-скоро с това, че Третата българска държава е създадена главно благодарение на руско-турската война. Разбира се, че Русия е имала користни цели - тя не е дошла тук, защото сърцата са туптели.
Оттам нататък имаме много сложни отношения - Втората световна война, съветската армия и т.н. Оттук нататък, знаейки това положение, трябва да имаш много интелигентна комуникация, за да обясниш на хората какво според теб се случва в света. А това, което прави в момента правителството, е недостатъчно, за да обясни случващото се. То го обяснява на морална основа и казва “по-големият и лош бие по-малкия и добър”. Но българинът обича да политиканства, скептичен е и иска да си обясни нещата от типа на “абе ти на мен ми кажи защо...”. Според мен трябва да се каже така: “Светът се обърка с пандемията, сега с войната, с всякакъв вид противопоставяния и т.н. Нека да видим след 5 години в какъв свят искаме да живеем”.
- Гледайки посрещането на премиера, който се връща от САЩ с добри новини за нови газови доставки за България, си спомням за едно фанфарно посрещане на покойния Евгени Бакърджиев от Москва, който също се върна тогава с добри новини. Но колко добри са сега новините?
- Не съм специалист по газа и винаги съм се обърквал, защото много хора говорят различни неща. Но се питам, ако е било възможно да купуваме американски или какъвто и да е втечнен газ, защо не сме го правили досега? Наистина недоумявам. Винаги се е поставял въпросът, че България няма друга алтернатива, а сега мнозина казват: “Е, как да няма”. Може би хора, които разбират с числа да излязат и да обяснят по един разбираем, дуракоустойчив начин на хората за какво става въпрос. Второ - не знам дали това е новина и дали зад нея стоят факти. Защото САЩ не са Русия. Там президентът не раздава газ. Още по-малко пък вицепрезидентът да обещава танкери. Вероятно това, което се е случило, е по-скоро близо до информацията от Белия дом - че американските официални лица са окуражили България да търси алтернативни източници на снабдяване с енергия и че САЩ биха ни помогнали в тази посока. Оттам нататък как пиарите са го представили, е отделен въпрос.
Трето - въпросът с газа не е въпрос за два танкера. Той е дългосрочен въпрос и не бива толкова елементарно да се играе с чувствата на хората.
Тук правителството не е виновно обаче, защото има много обективни условия за това инфлацията в западната част на света да се развие. Правилно или не, западните общества се изплашиха от кризата с коронавируса и от мандата на Тръмп Федералният резерв започна да печата много усилено банкноти. Същото направи ЕЦБ. Става въпрос за трилиони долари и респективно евро. Инфлационната вълна, която беше предизвикана още преди време, ще ни застигне. Санкциите срещу Русия няма как да не доведат до проблеми с доставките. Единственото, което не бива да прави никое правителство, е с някакъв простоват оптимизъм да казва: спокойно, аз ви реших проблемите. Българинът е скептичен човек и не вярва на такива работи. За да има социален мир и хората да не изгубят бързо социален статус, трябва бързо да се направят някои неща.
Първо - харчещите системи да ги стегнем. Например здравеопазването, където няма никакъв ред.
Второ - трябва да има нещо като социална конвенция за относителната тежест в бюджетния сектор. Тоест, ако имаме 100 единици, пропорционално ли ги разделяме, както е сега, или искаме да стимулираме някого повече. Правителствата са много колебливи, защото си дават сметка, че нашето общество е много накъсано, и дори да постигнеш много голям консенсус - едни 5% недоволни могат да те съборят. А и не виждам това правителство да има комуникационни умения за подобно нещо.
Каквото и да се направи през следващите една-две години, България ще бъде в сравнително тежко социално положение и трябва да се избира между техники с много ясно съзнание до какво биха довели. Например в момента субсидираме цената на парното за битовите потребители. Добре, но аз съм адвокат, аз нямам нужда да ме субсидирате, ще го понеса. Но някой пенсионер може да не го понесе. Не е ли по-добре да насочим парите към тези, които наистина имат нужда.
- Остана ли темата с главния прокурор някъде далеч забравена заради всичко случващо се? Темата изчезна, но чувството за несправедливост остана.
- Тя не е на дневен ред, но не знам дали това е чак толкова страшно. Дебатът за главния прокурор се е водил винаги, но очевидно, че темата не трябва да бъде персонализирана. По отношение на прокуратурата - бях млад аспирант в СУ, когато се създаваше конституцията. Тогава се водиха дебати дали да е в съдебната, или в изпълнителната власт. Истината е, че има различни модели. Големият въпрос според мен е мястото на прокуратурата в наказателния процес. Не знам защо никой не се занимава с него. В момента прокуратурата има няколко важни възможности за борба с престъпността, но които създават и известни проблеми, ако бъдат насочени срещу хора с непрестъпно деяние.
Твърде широки например са възможностите за задържане под стража. Там трябва случаите да се намалят, съдебният контрол да се засили - от двуинстанционен да стане на триинстанционен. Второ - възможността на прокурора по делото да изважда част от доказателствения материал публично, докато невъзможността на защитата да се защити.
Трето - проблемът не беше в специализираното правосъдие, дали то да бъде централизирано, или разпръснато по окръжните съдилища. Това е технически въпрос. Големият въпрос е друг - че прокурорът, когато формулира обвинението, може да каже “Мога да те пусна по тази писта. А мога и по тази писта”. Ние сме в същата ситуация. Според мен, ако искаме да разрешим проблема, първо трябва да кажем, че този въпрос не е свързан с главния прокурор, а с мястото на обвинението в българския наказателен процес.
В такива консервативни системи, като правосъдната, най-лошото, което може да направиш като управляващ, е да настроиш хората едни срещу други. После това много трудно се променя.
- Ние не сме ли точно в тази фаза?
- Ние, за съжаление, сме точно в тази фаза, защото съдебната реформа се превърна в нещо като религиозен въпрос.
Ние достигнахме най-тежката фаза на разкъсване на единодействието между полицията и прокуратурата. Това е фатално. Рашков и Гешев, или които и да са, може да не се харесват, но прокуратурата и полицията никога не бива да бъдат в тежки отношения. Цяло чудо е, че престъпността, особено битовата, не се е развила.
- Трябва ли да живеем с чувството, че всичко хубаво е приключило и оттук нататък ще става все по-зле?
- Не, не мисля. Аз съм оптимист по характер и така съм възпитан. Светът ще се променя, няма как да избягаме от това. Аз бях по-притеснен по време на пандемията, отколкото сега във времето на войната.
Пандемията показа, че западните общества са много привързани към физическия свят. Ако гледате рекламите по големите телевизионни канали, нямам предвид българските, ще видите как ние искаме да живеем много по-дълго, да консумираме все повече, да ходим на все по-далечни места. Имам толкова инча екран, искам още повече инчове екран. Ходя на Тасос, искам да ида в Сицилия. Еднотипността на потреблението с по-голям мащаб и по-голямо качество ни е завладяла. Пандемията ме стресна с това, че ние вървим само в тази посока, искаме все повече от същото. Войната като че ли ни приземи. Западният човек бе свикнал с това, че има някакви дадености, за които той въобще не трябва да се бори, те са му изначално дадени, те му се полагат поради самия факт, че той е човек. И за него е достатъчно да консумира и от време на време, като го поканят на избори той да накаже поредния, който не е оправдал неговите очаквания. Мисля все пак, че светът ще намери равновесна точка.
- Войната ни върна към нормалността по един перверзен начин.
- Добре казано, за съжаление, вярно. Войната ни върна към това, че сме крайни, че сме смъртни, че моралните избори имат своето значение и най-важното - не може мечтите на човек да се свеждат до това той да има повече от същото.
CV
Проф. Даниел Вълчев е роден на 10 август 1962 г. в Бургас
Завършил е Юридическия факултет на СУ “Св. Климент Охридски”
Специализирал е в Международния институт по публична администрация в Париж и във Военния колеж на НАТО.
Бил е депутат и шеф на Комисията по европейска интеграция в 39-ото НС, след това - вицепремиер и министър на образованието
Декан е на Юридическия факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски”
Проф. Даниел Вълчев бе гост в тв студиото на “24 часа”. Публикуваме интервюто, което Георги Милков направи с него със съкращения, а целия разговор може да гледате на сайта ни.