На представянето на монографията “Качество на живот и психично здраве на медицинските специалисти в България” с автор доц. Момчил Баев, изказване на д-р Ивелина Георгиева красноречиво илюстрира с лична история липсата на подкрепа за лекарите в професионалната им среда и в същото време посочи решение на проблема. Д-р Георгиева е зам.-директор "Медицински дейности"в УМБАЛ "Света Анна" и сподели практиката на болницата: За да осигурим подкрепяща среда и да предпазим колегите си от професионално прегаряне създаваме Център за психологическа подкрепа. Ето какво разказа д-р Георгиева за предизвикателствата на професията:
“Родена съм в Котел - малък град, в който всички се познават. Когато завърших медицина се върнах, за да работя в местната малка болница. Съвсем в началото на кариерата ми по време на дежурство в Спешно отделение се обадиха, че е станала тежка катастрофа и веднага тръгнахме към мястото.
Бяха се сблъскали лек автомобил, пожарна и дете на колело. Четиримата човека в лекия автомобил изглеждаха като натрошени восъчни кукли, но някак си между кръвта и другите неща установих, че ги познавам всички. Трима от тях са ми приятели, а младият пожарникар в автомобила, на който едва долових пулса, беше брат на моя приятелка и баща на детенцето, с което заедно водих детето си в детската градина. Това беше толкова вцепеняващо, че може би минута стоях и не знаех какво да правя. Накрая качих в линейката живите - детето и младия пожарникар, а полицаите останаха да режат ламарините, за да извадят телата на другите от автомобила.
Младият мъж умря в ръцете ми.
Прибрахме се в Спешното отделение. Колегите поеха детето. А аз стоях пред безжизненото тяло и не можех да възприема случилото се. Две-три минути след това се събраха много разтревожени хора, почти целият град. Влетя жената на младия пожарникар. Хвана ме за престилката, плачеше и ме молеше да ѝ кажа, че не е вярно. Бях изпаднала в ступор и единствеото, което повтарях беше “Вярно е”. След малко дойдоха много колеги, чули за случилото се и започнахме да се грижим за изпадналите в истерия близки. Помня, че изхабихме целият наличен в болницата диазепам.
Някак си това дежурство свърши. Колегите ми казаха “Хайде, отивай си.”
Аз се прибрах вкъщи. Казах на близките ми да не ме безпокоят. Затворих се в спалнята и изкарах там два дни. Единственото ми усилие беше да стана от леглото, да дръпна завесите, защото не исках да виждам светлина. На третия ден съпруга ми, който също беше колега, разби вратата с думите, че това трябва да свърши, че съм нужна на него, на детето, на пациентите, които ме чакат на работа.
Някак си се събрах, отидох в болницата. Другият шок за мен беше, че там всичко се беше постарому, все едно нищо не се беше случило. Това, което преживявах аз, всъщност не беше променило нищо. Колегите не коментираха случая, аз също никога не споделих за чувствата си. И някакси животът тръгна по старому.
Започнах след това да специализирам любимата си специалност – “Педиатрия”. Работих с деца, те оздравяваха, носеха ме цветя, но нещо се беше пречупило в представата за героичната аура на професията, нещо от това, което съм си мечтала от малка да бъда - велик спасител на хора. Не знам дали заради това, или имаше и много други причини, които ме накараха в един момент да приема предложение за административна работа. Реших, че така също мога да помагам на хората.
Осъзнах малко по-късно, че това отключи една друга врата към проблемите, които има нашата професия. Налагаше ми се да ходя на проверки, да проверявам своите колеги във връзка най-често с жалби на пациенти. Виждах реакцията на колеги, които излизат уморени от операционните, останали след нощни дежурства, за да прочетат връчената от мен жалба, в която много често бяха наричани убийци, престъпници, некадърници. Да изслушвам обясненията, а те да слушат моето тъпо изреждане кой член на кой медицински стандарт или на коя наредба са нарушили.
Някои реагираха с гняв и възмущение и това беше по-добрият вариант. Други изпитваха страх и притеснение, но в повечето имаше една тиха обида или горчилка, примирение, че това е нашата професия, това са ни рисковете. Започнах да си задавам въпроса, какво ще е, ако аз съм на тяхното място и трябва да се върна в кабинета и да поема чакащите ме пациенти, които също могат да ме нарекат по този начин. Ако трябва през цялото време да мисля точно коя наредба, кой стандарт и кое изискване на касата мога да наруша, ако трябва да осъзная каква огромна отговорност лежи върху мен, как ли ще го направя, как ще се отнеса към следващия пациент?
Около 20 г. живях с такива мисли и това, заедно с неслучилата се реформа в системата, ме накара след 27 години трудов стаж, да напусна и да си кажа, че ще се занимавам с всичко друго, но не е и със здравеопазване. Това продължи около година, но точно тогава дойде COVID и получих предложение да помогна, като консултирам университетската болница “Света Анна” за организацията във връзка с пандемията. Приех, може би, защото като за всеки човек, и за мен COVID беше предизвикателство.
На втората седмица в болницата се появи първият случай на COVID-19. Установихме, че в Клиниката по анестезиология и интензивно лечение лежи млад мъж и майка, които са с положителен тест. И както всичко бяхме планирали и разписали на хартия, в този момент попаднахме в реалната ситуация и аз никога няма да забравя очите на първите колеги, който трябваше да останат и да дежурят в COVID отделението. Облякохме ги в някакви смешни костюми, взети от държавния резерв, сложихме им по един противогаз и очила, през които се виждаха само очите им. В очите на различните колеги - лекари, сестри и санитари, се четяха различни неща, имаше и страх, но и някаква жертвоготовност. А ние имахме чувството, че ги изпращаме на война.
Нещата се развиха скоростно. “Света Анна” беше една от болниците, които първи започнаха да приемат пациенти с COVID и последни затвориха COVID отделенията. В пика всички отделения бяха преструктурирани и всички лекари, включително хирурзи, невролози, офталмолози, всички лекуваха пациенти с COVID. Основната тежест падна на най-младите ни колеги - на лекарите специализанти. С повечето от тях се запознах по това време и 1-2 г. познавах само очите им, защото всички ходехме с маски. Научих се тогава да чета страшно много по очите на хората.
Най-тежко ми беше, когато сутрин приемах рапортите на клиниките и отделенията и младите колеги докладваха колко болни са приели, колко са останали и колко са умрели. Понякога в едно отделение по седем, осем, десет...
Някои се опитваха да се правят “на мъже” и го казваха по-спокойно. Но имаше колеги, които не можеха да спрат сълзите си. Не можеха да преживеят това, че са абсолютно безпомощни пред болестта. Опитвах се да им давам някакви “умни” съвети. Опитвах се да им кажа, че знам как се чувстват, защото съм преживяла нещо подобно. В същото време знаех колко тъпо звучи всичко това.
С времето ситуацията се овладя, ние придобихме опит, болестта отслаби хватката си. Успявахме да излекуваме все повече хора. И когато изписахме последния пациент, някак си в болницата се настани негласното правило, че ние за това повече няма да говорим. Няма да си го спомняме. Въпреки че много добре знаехме, че това остава отпечатък върху всеки един от нас. И колкото и да се радвахме, че всичко това е свършило, усещахме, че много колеги някак бавно се връщаха към обичайното си ежедневие и им беше трудно да се вградят отново в предишната нормалност.
Колкото повече разсъждавам върху онези дни, толкова повече разбирам, че това, което помогна все пак колегите ни да не прегорят толкова много, е, първо, че основната тежест падна на младите, които се оказаха по-устойчиви; второ, че ние от ръководството на болницата всеки ден минавахме през отделенията, за да ги видим, да си поговорим с тях, за да видят, че и ние сме там, вътре сме, в страшното. Но най-много помогна това, че тогава обществото ги подкрепи. За пръв път от много време имаше ръколяскания по балконите. Имаше хора, които идваха да им донесат нещо за ядене, например пица в Спешно отделение, носеха им подаръци на Коледа, деца изпращаха картички, и те усетиха, че обществото оценява труда им. И това беше нещото, което най-много им помогна да минат през това изпитание. Усещането им, че са героите и спасителите на обществото. Само че когато COVID отмина, мина и цялата еуфория по докторите ангели и медицинските сестри ангели.
Отново започнаха конфликтите с пациентите, скандалите в Спешно отделение, опити за насилие върху медицински специалисти. Започнаха жалбите, съдебните дела и обстановката започна да става отново доста напрегната.
От опита, който бяхме натрупали особено с млади колеги, защото в “Света Анна” от 350 лекари 150 са на възраст до 30-35 г., решихме, че трябва да направим нещо. И то първо за тези, които като мен преди години сега влизат в тая битка. Първо направихме една програма за обучение на лекарите в Спешно отделение. Всяка седмица те имат лекционни курсове, които освен чисто медицинските теми включват и съвсем човешка комуникация. Сядаме и си говорим, обсъждаме проблемите и нещата, които са им се случили. Говорим си за отговорността, за нормативните изисквания, за правата на пациента, защо се случват конфликтите. Установихме, че има изключително голяма нужда от това. От една страна, от чисто медицинските знания, за да се чувстват по-спокойни като лекари, от друга, да знаят, че “старите кучета” са зад зад гърба им да им помагат, и от трета страна - да придобият едни други знания и умения, които да им помогнат да се движат в джунглата, наречена здравеопазване.
Малко по малко разширихме програмата, започнахме да каним и други лектори, юристи, специалисти по медицинско право, които да им говорят за тяхната отговорност, как да се защитават и стигнахме до това, че ни трябват разговори с психолози и с хора, които са минали по тоя път и някакви си са оцелели. Затова започнахме да правим срещи с д-р Велислава Донкина и д-р Мирослав Ненков, които бяха готови да започнат такива разговори за психичното здраве и конфликтите в системата, за да стигнем до момента, в който тази седмица директорът на болницата д-р Славчо Близнаков подписа доклада ми за разкриване на Център за психологическа подкрепа към болницата, където да работят психолози, които да се грижат не само за психичното здраве на пациенти, такъв клиничен психолог имаме отдавна, а по-скоро да работят с колегите. Другото, което се опитваме да правим непрекъснато, е да осигурим на колегите възможност за допълнителни избрани от тях обучения в чужбина, като за целта имаме програма за финансиране на обучението на млади лекари.
А последното, което направихме сега на Коледа, беше да си организираме много готин купон и за пръв път да раздадем награди за лекар на годината и медицински специалист на годината в различни категории, с които наградихме и възрастни успешни лекари, и млади колеги, старши сестри, редови медицински сестри, лаборанти, рехабилитатори. После се повеселихме и се почувствахме като общност не само от колеги, но и от приятели. Получих толкова прекрасни отзиви, че сега ме яд, че не сме го правили всяка година, но догодина със сигурност предстои.
Всеки един от преживелите много неща в професията може да бъде полезен в тази кауза за психичното здраве, защото имаме огромна нужда от това. Имаме нужда от подкрепа, от разбиране, от помощ и всеки един на своето си място трябва да направи всичко възможно, така че нашата трудна и отговорна работа да не е понякога толкова изпепеляваща, колкото е.
Имам много познати, които бяха съдени, знам как преживяваха нещата. Познавам личните им истории и мисля, че всички сме в голям дълг към тези хора и най-вече към младите колеги, които тепърва попадат в обстановка, която е хиляди пъти по-трудна от тази, в която ние сме започнали.
