Преди около половин век един от ветераните на спортната ни журналистика Климент Симеонов-Чичо Климе и авторът на тези редове вървят след мач от стадион “Васил Левски” към Полиграфическия комбинат “Димитър Благоев”.
Коментират и недостойна постъпка на играч, известен с неблагозвучно прозвище още от началните си ученически години. Чичо Климе обобщава: “Прякорът, който децата ти турят, е най-точен.”
Вероятно е така. Същата находчивост често проявяват и футболни зрители.
Първите крачки на нашия футбол не са гладки. Трите последователни войни спъват неговото развитие. След тях в столицата се роят спортни клубове и отбори.
Имената и прякорите на героите им добиват широка популярност
Във ФК 13 - Георги Ставрев-Летящата скала и Георги Костов-Циц, в “Славия” - Димитър Манолов-Боянската мечка и Никола Стайков-Толето, в “Левски” - Александър-Христов-Шкубата и Никола Димитров-Фъц, в АС 23 - Георги Балъкчиев-Куш и Владимир Тодоров-Балерината, в “Спортклуб” - Петър Златарев-Джулето и Никола Димитров-Пощата, в “Шипка” - Крум Петков-Курчика и Тодор Конов-Бакиш…
Христо Минковски-Мути е балкански шампион от 1932 г. в Белград и три пъти първенец на България със “Славия”.
Клубният му съотборник Петър Славнин обяснява: “Майка му го глезеше много. Вместо мамо той винаги се обръщаше към нея на немски - “мути”. И децата в махалата първи го наричат Мути.”
Любомир Ангелов-Старото е знаме на АС 23. Нападател. И той балкански шампион, първенец на България и носител от отделен турнир на Царската купа (тогава национална).
Неговата съпруга Радка Ангелова-Рачето знае как тръгва прозвището му: “Още в детските години на Любен. Лепнали го негови връстници. Събрали се на приказки. Приятелите му поискали да играят, а на Любчо не му се помръдвало от мястото. Напразно го подканяли: “Айде бе, старо…” Оттам и Старото.”
Стою Недялков-Доктор Кох е шампион на България със столичния “Спортклуб” и 14 сезона несменяем капитан на ЖСК (днешния “Локомотив”), Два пъти държавен първенец с железничарите и веднъж печели купата на Съветската армия (националната купа).
Капитан е в мачове на националния и на сборния софийски отбор, на момчета със средно образование или студенти. Той не е и надниквал в гимназия, но е всепризнат водач. Измислят му прякора Доктор Кох, “сравняват” го с лауреата на Нобелова награда професор Роберт Кох от Германия, който пръв открива туберкулозния бацил.
Крум Милев, наричан Палаврата или Чичето, по два пъти шампион със “Славия” и “Локомотив”, носител с железничарите и на националната купа, обяснява: “Бяхме младежи или може би все още деца. Излязох с приятелчета да се разходя по улица “Пиротска”. Насреща ни се зададе един грамаден мъж, висок близо два метра и повече. В желанието си да се премерим застанах край него. Оттогава започнаха да ми викат Палаврата. Високият мъж имаше прякор
Палаврата, на турски голям човек
Чичето ми дойде по-късно по друга причина. Имах прекрасно отношение към младите, които настъпваха в “Славия” и “Локомотив”. Бях вече утвърден играч, грижех се за тях като баща. И взеха да се обръщат към мен с Чиче.”
Георги Пачеджиев-Чугуна, шампион на България със “Спортклуб” и два пъти с “Левски”, носител на националната купа с АС 23 и с “Левски”, споделя с удоволствие: “Биех всички момчета от нашата махала “Булина ливада”. Никой не можеше да ме надвие. Всички ги тупах. Един от моите връстници се учуди: “Същински чугун!” За цял живот ми остана Чугуна.”
Стоян Орманджиев-Пашата, варненец, юноша на “Шипченски сокол” и мъжкия отбор на “Владислав”, шампион на България и носител на националната купа със софийския “Локомотив”: “Нося прякора си още от махалата във Варна. Разпореждал съм се като паша…”
Любен Хранов-Мистри, футболист на “Локомотив”, четири пъти шампион и трикратен носител на националната купа с “Левски”: “Бях млад футболист на “Локомотив”. Имахме мач на игрището на втородивизионния софийски клуб “Фортуна”. Може би съм играл силно, защото
един зрител ме нарече “магистър”
После станах Мистри.”
Иван Димчев-Бачин: с принос АС 23 да спечели националната купа, трикратен републикански първенец и два пъти носител на националната купа с “Левски”: “От детските години съм с моя прякор. Майсторът от дърводелската работилница срещу нашия дом ме изпрати да му купя банички. Разнасяха ги на улицата, затоплени като на скара.Отдолу ги подгряваше огън. От смущение извиках на баничаря: “Чичо, бачинки.” Така станах Бачин, а после и Бачка.”
Йордан Томов-Коми, четирикратен шампион на България и два пъти носител на националната купа с “Левски”: “Всички в нашата махала бяхме бежанци от Македония или техни кръвни потомци. Баща ми Тома Мицев е преселник от град Кукуш. Изхранваше семейството ни като файтонджия. Беше и тютюноработник. В моето детство той често ми подвикваше на шега: “Ей, комита.” После момчетата в Американската фондация ме прекръстиха на Коми. Не стоеше равнодушен на нашите мачове. Даваше ми и съвети как да ритам топката: “Ей, комита, пуцай со правата нога.”
Георги Цветков-Буч, играч на софийския “Спортист”, печели седем шампионски титли и два пъти националната купа с ЦСКА: “Като деца гледахме американски филми с Уолас Бири. Той играеше главатар на банда, помагаше на бедните. Беше положителният герой Буч. Аз също търсех схватки в махалата, защитавах по-слабите в момчешките ни екшъни. И ме нарекоха Буч.”
Прякорите са и своеобразен ориентир. Ако познавач на футболното ни минало бъде запитан кой е Васил Спасов, ще се замисли, преди да отговори. Ако въпросът е кой е Васил Спасов-Валяка, отговорът ще е мигновен: Играч на “Левски”. Десен инсайд. И то не какъв да е, а брилянтен техник, един от най-изящните виртуози с топката в българския футбол. Петкратен шампион на България и четири пъти носител на националната купа.
Ширят се и куриози. Централният нападател на “Левски” Божин Ласков-Попето, завършил Софийската духовна семинария, е два пъти шампион и носител на националната купа. Заминава да играе и следва медицина в Братислава. Няколко сезона в “Левски” е редом с десния бек Атанас Динев, шест пъти шампион и петкратен носител на националната купа,
наричан закачливо и безобидно Насо Свинята
Причината е прозаична. Той е десен бек, но се впуска и към отсрещната врата. Екипът му все окалян при дъжд, а в сухо време посипан с пепел от настлания със сгурия терен.
Неизвестен шегобиец обогатява футболния ни фолклор с може би сътворен от него разговор между двамата. Насо, вече авторитетен международен футболен съдия, заминава за Братислава. Там звъни по телефона на Ласков: “Божине, здравей. Атанас Динев се обажда.” Ласков недоумява: “Кой Атанас Динев?” И така два-три пъти.
Накрая гостът от България уточнява: “Аз съм, бе, Насо Свинята.” И чува радостен глас отсреща : “Ооо…Ти ли си?...”
Посочените прякори са нищожна частица от броя им още от първите крачки на българския футбол. Всички излъчват аромата на онова вече далечно минало.
