Целува златните ръце на Стоян Гунчев, че го измъкнаха от дисципа и го спасиха за волейбола.
Гигантът изкара много от любимия спорт и вече иска само да дава
Стройно момче лежи върху дюшеците във физкултурния салон на спортното училище в Русе, докато останалите играят волейбол. Треньорите са категорични - от него волейболист не става! Решено е - този дългуч ще тренира стрелба с лък. Тогава в залата влиза съдбата. Човешкото ѝ измерение се казва Иван Шатов. Другарят Шатов - изключителен треньор на млади състезатели, дълги години начело на националния отбор на България за юноши. И започва приказка, стигнала далеко и високо. Волейболната приказка на Любо Ганев.
Любомир се ражда на 6 октомври 1965 г. в Русе. Момче с характер. “Бях много буен. Затова ме записаха в спортното училище - баща ми искаше цялата енергия, която извираше от мен, да се изразходва някъде. Още от 5-и клас бях в спортното. В 10-и клас бях много слаб физически. Като ме видят хората впоследствие, ще кажат: “Любо слаб? Абсурд, не мога да го повярвам!”. Но е факт. Бях в паралелка по волейбол, но
в 10-и клас ми казаха:
“Не ставаш”
Тогава имаше 36 спортни училища в страната и държавата прие политика да развива така наречените непопулярни спортове. Ако според треньорите не ставаш за спорта, който практикуваш, те местят в друг. И беше решено - мен ме пращаха на стрелба с лък. Няма да забравя онзи ден, в който на посещение в Русе дойде Иван Шатов - много силен треньор от федерацията. Гледа - отборът тренира, а аз лежа на едни дюшеци. Пита: “Тоя защо лежи на дюшеците, защо не става да тренира?” Отговорът беше категоричен: “А, то нищо не става от него, остави го”. Но той продължи: “Как да не става, този е най-високият от всички”. И каза на моя първи треньор Сашо Тодоров: “Абе я го пробвайте това момче”. Треньорът дойде при мен: “Почваш да тренираш. След една седмица ще ти кажа дали има някакъв хляб в теб”. Оставахме с него в залата. Стигахме до 7 часа работа на ден. Само двамата. Вдига ми 10 топки, аз нападам. После ги събира и отначало. Така започна всичко. Ако Иван Шатов не беше дошъл онзи ден при отбора в Русе, сигурно щях да съм състезател по стрелба с лък. И вместо Лупо (Вълка - б.а.), както впоследствие започнаха да ме наричат в Италия, сигурно сега щяха да ми викат Винету”, забива първия си “ас” Любо Ганев в този разказ за живота си, изпълнен с пословичното му чувство за хумор.
Всъщност така започва историята на гиганта - през успешната кариера като състезател до сегашната му роля на президент на волейболната федерация, на може би най-щастливия президент на спортна федерация след фантастичната 2025 г. със световни вицешампиони при мъжете, световни шампиони при девойките до 19 г., четвърти в света при жените до 21 г. и общо 8 национални отбора в мъжко и женско направление, които се класираха и играха на най-високите международни форуми през годината – световни и европейски първенства. И логично - на церемонията за най-престижните спортни награди у нас “Спортист на годината” неговият волейбол обра куп отличия - отбор №1, треньор №1, Алекс Николов и Симеон Николов в челото при спортистите, а самата федерация - с отличие за изграждане на златно бъдеще на спорта.
Но дали всичко това щеше да е така, ако Лупо беше станал Винету?
Спортното училище е до 11-и клас. Но последният волейболен влак е хванат. Впоследствие “неставащото момче от дюшека” е повикано в младежкия национален отбор, след това в мъжкия. “И стана това, което стана”, обобщава Любо.
Пътят към високото е обвързан с ЦСКА. “Първата година, когато ме взеха, ме върнаха обратно в Русе - да работя с моя треньор и да се обиграя в русенския отбор, който беше във втора дивизия. И от втората година - завръщане в бъдещето”, разказва Ганев. Вече навършил 60 г., в ролята си на президент на волейболната федерация връчва специални награди “Българска гордост” на изявени имена от историята. В случая - на олимпийските ни медалисти от Москва 1980 - бронзови при жените и сребърни при мъжете. Дори и това събитие го връща към началото на кариерата му в ЦСКА. Защото има един човек, на когото е признателен до живот. Президентът Ганев се приближава към легендарния разпределител Стоян Гунчев: “Тези златни ръчички трябва да ги целувам”. И превръща думите в дело.
“Когато се върнах в ЦСКА от Русе, от казармата, и бях на една седмица тренировки, в отбора виждаха, че имам някакви наченки, но тогава още бях и много слаб физически, и имах много какво да работя. Но благодарение на един мач и на Стоян Гунчев видяха, че в мен наистина има хляб.
“Буквално беше минала една седмица, откакто съм в ЦСКА. Завърнал се от Русе. Отиваме на турнир в Загреб, тогава беше Югославия. Играем с “Младост” (Загреб) - отборът си беше като ЦСКА, всички състезатели бяха в националния отбор. Тогава разбрах, че в Югославия върви кафе. Аз съм беден войник, пари няма. Купих десетина килограма кафе.
Отидох на кооперативния пазар
в Загреб, разпънах сергията и
продавам кафе
Три часа преди мача. Не щеш ли, минава Димитър Каров. Той отговаряше за цялото ЦСКА - пред военните, пред партията. Голям началник. А аз съм извадил кафето и викам на пазара с пълно гърло, привличам купувачи: “Църно кафе, църно кафе на зърна.”. И изведнъж – Каров срещу мен, ококорен: “Какво правиш бе, момче?”. “Кафе продавам”, отговарям спокойно аз. “Какво кафе продаваш, три часа има до мача. Край, като се върнем в София - директно отиваш в дисципа. Няма да играеш повече.” Казах си: “Леле, точно започнах с волейбола и свърших с волейбола”...
Започна мачът. 2:1 гейма за “Младост” (Загреб) и 10:5 за тях. Тогава се играеше до 15 точки. Мачът си отива. Златанов е треньор. Вкарва ме. Аз съм на втора линия. Бия сервис. Онези нападат, нашите спасяват. Гунчев: “Любооо”. И вдига на мен на втора линия. А всички състезатели се познават, те играят по два-три пъти годишно помежду си. И виждат някакъв нов, неориентиран. Не ми скачат на блокада, аз отигравам и почвам да се радвам в моя стил. Втора топка, пак спасяваме. Гунчев: “Любоооо”. Пак вдига на мен, пак не ми скачат на блок, пак отигравам. И така три-четири пъти. Всяка топка, която идваше в нашето поле, Гунчев я даваше само на мен. Онези почнаха да ми скачат, ама на мен ми и връзва. Вземат почивка и викат: “Абе къде го изкарахте това говедо?”. В същото време Боре Кьосев се ядоса на Гунчев: “Ей, аз се боря за най-добър нападател, какво вдигаш само на Любо”. Гунчев все едно, че нищо не е чул - пак на мен.
Взехме четвъртия гейм от 5:10. После взехме и тайбрека. И в петия гейм всички топки пак се вдигаха само на мен. Никой друг не е пипнал топка в нападение. Беше много смешно, защото и противниците знаеха, че ще вдигнат на мен. Скачат ми, но късметът с мен - или блок-аут, или между блокадата. И си стана шоу. Мачът свърши. Бихме. Каров идва при мен: “Браво, ти си истински армеец!”. Какъв армеец, аз не знаех къде се намирам?! Е, така ми се размина дисципът и бързото приключване с волейбола, защото преди мача продавах кафе на пазара. Затова, когато и да видя Стоян Гунчев, му целувам ръка. Ако не бяха тези ръчички, може би нямаше да играя волейбол никога повече”, споделя незабравимите спомени Любомир Ганев.
След около два месеца Стефан Соколов, който играе диагонал на разпределителя, получава тежка контузия. И войникът Ганев започва да играе титуляр - нещо немислимо по онова време. За да стигне до пет шампионски титли с ЦСКА и да продължи напред. Излиза в чужбина на 26 години. През 1991-а потегля за Италия, оставила сериозна следа в живота му. Но и Италия помни Любо.
“В Италия първо през 1990 г. ме искаше Силвио Берлускони, когато направи отбора си. Предложиха на ЦСКА 500 000 долара да ме вземат назаем само за две години. След тези две години пак щях да съм собственост на ЦСКА, но клубът щеше да е взел огромна сума. От ЦСКА казаха: “Не, ние с Любо Ганев сме шампиони, без него “Левски” ще ни бие. Няма как милицията да е преди армията”. И не ме пуснаха. Въобще отказаха да преговарят. 500 000 долара за волейболист на ония години си е впечатляващо – можеш да купиш половин София. Мина световното първенство през 1990-а. На следващата година, след като вече две години бях определян за най-добър волейболист, най-добър нападател на България, самият аз исках да ида в Италия. Не заради парите. Исках да разбера дали наистина съм добър на световно ниво, или съм само номер едно на село. Италианското първенство си беше най-силното. Нямаше шампионати като полския, руския... Всички най-добри чужденци играеха в Италия. А един отбор имаше право само на двама чужденци. Ако са 14 отбора, 28-те най-добри чужденци са там. След световното през 1990-а на 3 януари 1991-а дойдоха “Кунео” и
платиха 600 000 долара
за мен. Рекорден трансфер
в историята на българския волейбол. След това беше трансферът на Боре Кьосев – за 30 000 долара. Някои излизаха навън за 1000, 2000, 5000 долара. Тогава казаха, че моята трансферна сума е по-голяма от тази за всички продадени български волейболисти дотогава. С парите от моята продажба ЦСКА си купи първия рейс. Е, след това им го прибра футболният клуб, тогава ЦСКА беше многоспортен клуб. Първият терафлекс, който до около 2020 г. стоя в малката зала на “Арена София”, също беше с пари от онзи мой трансфер. За мен винаги е било гордост, че съм допринесъл, защото ЦСКА ме е създал като волейболист. Ако не беше ЦСКА, нямаше кой да ме види”, признателен е Любо Ганев.
90-те години на XX век изкарва в Италия с едно прекъсване за изяви в гръцкия “Арис”, преди да се върне и да завърши кариерата си. Неговата “италианска афера” обаче е паметна. Експлозивно десетилетие. Истории като за многотомов бестселър. Непрестанни басове с президенти. Сладки моменти. Буквално сладки. Като една тава тирамису... Отивайки в средата на сезона, го пращат в “Агридженто”. След това “Кунео” избира да заложи на Рикардо Галиа, когото в Италия наричат втория Зорзи - резерва на Андреа Зорзи в националния. Питат Любо дали би отишъл да играе другаде, а те да му плащат заплатата. А той: “Където кажете, там ще играя”. Исках да знам аз волейболист на високо ниво ли съм, или съм лукова глава. И сключиха договор със “Сполето”, но “Кунео” ми плащаше заплатата.
Залата в Сполето беше много малка, под 800 зрители. А имаше изискване, за да си в Серия А1 – ако е за под 800 души, не може да играеш там. Играехме в Перуджа. На 60 км от Сполето. Голям град, студентски град. Играехме в залата на “Перуджа”. Хората от Сполето първо не искаха да идват там, хората от Перуджа си викаха “какво да ги гледаме тия, като не са от нашия град”. Първите два-три мача играехме пред 50-100 човека. Но като почнахме да бием, а аз пък започнах и да им правя шоу, след петия мач – залата пълна, 5000 души. Като застана на сервис, залата почваше да тропа. Като направя ас и вдигна ръцете към публиката, залата избухваше.
В лигата сме 14 отбора. 13-ия мач играем с “Кунео” в Перуджа. Последен мач от първия полусезон. Ние вървим добре, а “Кунео” играе зле. Аз си получавам заплатата от “Кунео”, но те знаят, че от “Сполето” получавам премия – ако бием вкъщи – 1000 долара, ако бием навън – 2000. Звъни ми Енцо Пранди – братът на Силвано Пранди, който беше спортен директор на “Кунео”: “Любо, взели сме ти маратонки “Асикс”, да се видим преди мача”. Отивам в хотела да ги видя. Енцо ми вика: “Ние играем много слабо, но сме сложили премия от 2000 долара. Ако бием, и ти ще вземеш тази премия.” Не казах нищо.
Няма да забравя. Събота. В розовия вестник “Гадзета дело спорт” излиза статия на един от най-добрите спортни журналисти - Карло Гоби: “Големият дуел между Ганев и Галиа”. А италианците в “Сполето” и без това си ме бъзикаха за Галиа – колко е добър, че е резерва на Зорзи. Викам: “Какъв дуел, този утре трябва да го убия!”. Заспах в 4 през нощта, въртя се от яд. Повтарям си, че трябва да го утрепя. Почва мачът. Точка имаше само при отиграване на твой сервис. Геймът е до 15. В първите два гейма имах 20 точки плюс 20 отигравания за сервис. Рикардо Галиа го хванах на блокада,
направих две обиколки на
залата и плясках по ръцете на
всички фенове на първия ред
Съдията ме чака да се върна, аз пляскам феновете по ръцете. Бием ги 3:1. В първия ми истински сезон в Италия – първи голям рекорд. 33 точки плюс над 30 отигравания за сервис. “Кунео” си тръгват. Пътуват с рейс. Звъни ми Енцо Пранди: “Какво искаш? Да ми покажеш, че можеш да играеш волейбол ли?”. Викам му: “Енцо, ти си платил за мен 600 000 долара, няма какво да ти показвам, ти знаеш, че мога. Но на треньора, който не ме пожела, той да види какво е изтървал”.
Втори полусезон. Когато отборът не върви, в Италия правят така нареченото “замразяване” на заплатите – шефовете показват, че положението е сериозно. Ако по план ти плащат на 30-о число, като пак всичко върви, ще я платят на 10-о или 15-о. Тоест – напъвай се, работи и ще има пари. Пет-шест кръга преди края на редовния сезон ми звънят от “Кунео”, че от “Сполето” са им се обадили да направят “замразяване” на заплатата. Викат ми: “Ние сме ти я превели вече, но ако случайно те питат, кажи им, че е замразена.” Какво? Отивам при президента. Той взе нещо да мънка, че е заради отбора. Викам му: “Господин президент, ти доволен ли си от мен?”. Той: “Ами доволен съм”. Продължавам в атака: “Защо тогава ми замразявате заплатата? Аз
без пари ще играя в България.
Ще радвам българските
фенове, ще закачам
българските жени, че са пет
пъти по-готини от италианките
Господин президент, ти може да си много богат, много известен, но не можеш да биеш сервис вместо мен, не можеш да нападаш вместо мен. Аз пък не мога да плащам заплати вместо тебе. Ако искаш каруцата да върви, ти продължи да плащаш заплати, аз ще продължа да играя. И да сме щастливи всички.” Разговорът приключи.
Редовната фаза си върви към края. От клуба осъзнават, че може да влезем в плейофите. В Италия, за да ти кажат нещо официално, или ти пускат препоръчано писмо, или те викат в клуба и ти го дават да го прочетеш и да се подпишеш, че си го получил.
Викат ме. Чета: “Виждайки възможността за постигане на голямата цел за участие в плейофите, клубът препоръчва максимална концентрация, строг тренировъчен процес, себераздаване...” И след още “бла-бла” завършват, че ако случайно не се класираме, “клубът може да вземе всякакъв вид мерки”. Карат ме да подпиша, че съм се запознал. Казвам им: “Съжалявам, но моят мениджър ми е казал в Италия да подписвам само автографи и чекове, че съм получил сумата”. А пък и ми дреме, аз заплатата си я получавам от другаде. Аз им отигравам по 50-60 топки на мач, другите петима заедно отиграват общо 40. “Всякакъв вид мерки” значеше, че те утре може ей така да си решат да ме освободят. Скъсах писмото и си тръгнах”, разказва Любо Ганев.
Сезон 1991/1992. Последен мач от второто завъртане в редовната фаза. “Гостуваме на “Кунео”. Директен мач за влизане в плейофите. На нас ни трябват два гейма, вземем ли ги, те излитат. Аз имам договор за още 2 години с “Кунео”. “Сполето” ги е страх, че аз ще продам мача. Спим в хотел на 50 км от града. Бъзикам ги: “Знам, че в Кунео има страхотен старинен център, може ли да ида да разгледам?” Те се стягат: “Не, никой не може да излиза от хотела”. Имах един съотборник, който много се вживяваше. Аз спях в стая с разпределителя. Легнал съм на леглото. Идва нашият емоционален приятел и почва да се вживява: “Представяте ли си утре, ако вземем два гейма? Плейоф! Невероятно! Никога не съм играл плейоф. Ще е страхотно”. Както си лежа, му викам: “Абе, Джани,
какъв плейоф, бе.
“Кунео” дадоха 30 000 долара.
Дай да вземем по 10 000 долара
ти, аз и Джузепе.” Гледаше като препариран. Аз бъркам под леглото: “Джузепе, сега ли ще ги броим, или после? Айде после”. Джани дойде под леглото да види дали има пари. Голям смях.
На другия ден идва време за мача. А в “Кунео” назряват проблеми. Има и протести, че клубът е купил волейболист, който на европейското през 1991 г. е отиграл 55 топки срещу световния шампион от 1990 г. Италия, дал го е под наем, а сега той ще те изхвърли от плейофите.
Играхме в една циркова арена. Трябват ни два гейма. Вземаме първия на 12. Втория водим 14:7. Отивам на сервис. Точно под феновете на “Кунео”. Обръщам се: “Момчета, съжалявам. Мачът свърши”. А те викат за мен, знаят, че нямам нищо общо с решението да не съм в клуба. Бум – правя ас. 2:0 за нас. На плейоф сме. После даже си ги бихме и 3:0.
Голям успех. Класирахме се за плейофи – за първи път в историята на клуба. Срещахме “Модена” - съперник, класирал се по-добре след редовния сезон и влизащ в ролята на фаворит. Там играеха Уго Конте и Уалдо Кантор – двамата най-добри аржентинци. Майката на един от играчите
преди мача донесе една голяма
тава с тирамису за отбора.
Аз изядох половината тава
Треньорът ми вика: “Ама как ще играеш сега?”. А аз: “Не че ще играя, ами ще ги убия!”. И бам – направих един от рекордите си, над 60 отиграни топки. В петия гейм заставам на сервис. Тогава правилото за сервис беше, че при докосване на мрежата е грешка. Моето правило, когато аз съм на сервис, ако топката се върне в нашето поле, беше да ми я вдигат на мен, да отиграя, за да бия втория още по-силен. Топката идва за контра, разпределителят я вдига на друг. И аз го хванах и му викам: “Ей, ще вдигаш на мен, че ще те убия”. До края на мача вдигаше само на мен. Бихме. Първият мач беше в Модена. После ни гостуваха. На Уго Конте почина баща му. Той се чудеше дали да играе, или да отиде на погребението. Викам му: “Уго, няма какво да играеш, иди изпрати баща си”. Той остана. Но ги бихме в Сполето. Отстранихме “Модена”. Голям фурор за нашия отбор, който беше влязъл изобщо за първи път в плейофите, а ето че бяхме на четвъртфиналите за скудетото. След това отидохме да играем с абсолютния фаворит “Сислей” (Тревизо) и първия мач ги бихме като гости. Цяла Италия беше настръхнала. После успяха да ни победят, но бяхме близо и до нов шок и полуфинал.
От Италия имам много незабравими спомени. И досега в топ 10 за най-много отиграни топки по време на един мач аз съм на пет места – на първо, трето, четвърто, шесто, седмо. Рекордът ми е 75 отиграни топки за един мач. И то в 4 гейма, даже не и в пет. Имам и мач с 10 аса”, разказва все още с трепет в гласа Любо Ганев.
Но онзи негов първи цял сезон в Италия определя за много специален. След края “Кунео” си го иска обратно. “Сполето” пуска информация, че спортните права на Любо Ганев, така наречената картелина, струва 2 милиона марки. “Във вестника пишат: “Всеки да даде колкото може, да откупим Любо Ганев”.
Президентът на “Сполето” е шеф на “Олио Вентури” - правеха олио. Какво отношение и от него само. Още като влязохме в плейофите, беше си купил едно ферари. И ми вика: “Давам ти го да го караш ти”. Аз исках да си купя мерцедес. Той:
“Подарявам ти мерцедеса,
защото ни класира за плейофите”
И сега дилема – в кой отбор да играя следващия сезон? Нито един клуб не ми е направил нищо лошо, напротив. Едните са платили толкова пари за мен, довели са ме в Италия, плащат ми заплатата, другите – такова страхотно отношение. Посъветвах се с моя първи мениджър Нино ди Джакомо. Той ми каза, че в “Сполето” е хубаво, защото има успех, но “Кунео” си е по-сериозният клуб. Викам му: “Ама “Сполето” ми подаряват и мерцедес...”. И тогава подписах много голям договор с “Кунео”. Три години като състезател за много пари и после можех да остана две години на половината заплата като мениджър или спортен директор. Стария договор го махнахме, подписахме този. Наистина голяма работа – много пари.
В “Кунео” след лошия сезон настроението беше паднало. Президентът ми вика: “Ех, тази голяма зала, дано някой ден я видя пълна”. От “Сполето” си знаех, че като правиш шоу, феновете идват да гледат. Вече си имах договора в джоба. Питах президента колко публика са имали средно на мач досега. Каза ми 1000-1100. Викам му: “Господин президент, с моето идване ти гарантирам по 3000 средно на мач”. Ама как така? Не може да бъде, взе да ме гледа странно той. Викам му: “Айде да се хванем на бас. Като теглим чертата в края на годината, ако има под 3000 души средно на мач, аз доплащам разликата от парите за билети до 3000. Обаче ако са над 3000 души средно на мач, разликата от 3000 нагоре ми я даваш на мен”. Президентът се хвана за главата. Извади елка и започна да смята. Билетът беше около 20 мари. 3000 души по 20 марки – 60 000. 15-16 мача - милион. Започна да осъзнава реалната възможност от домакинските мачове да спечели към милион. Викам му: “Вместо бизнесменът да прави неприлични предложения, бедният българин трябва да ти го прави”. А аз с договора в джоба – пари много, самочувствие – също. Президентът взе да звъни на всякакви хора: “Не зависи само от мен, но ще съм много щастлив, ако го направим...”. Залата ни беше за 4000 зрители. Следващия сезон имахме по 3550 души средно на мач. Извън договора ми щях да взема допълнително по 11 000 марки на домакински мач, ако се беше съгласил.
Впоследствие президентът ми казва: “За теб 5 аса на мач са нормално нещо. За всеки ас след петия ти давам по 100 долара”. Направил съм 8 аса, дава ми 300 долара. 1993 г., играем срещу “Сислей” (Тревизо). При тях са Кантагари, Бернарди... Тогава направих рекорда си – 10 аса. Играем до 15 точки на гейм, аз в един гейм направих седем аса. Цялата зала знае за баса. След всеки ас отивам пред президента, клякам и му рева в лицето.
Залата крещи:
“Пиши му чек,
пиши му чек...”, продължава с уникалните истории Ганев. И е сигурен, че ако разкаже всички, ще стане петтомов бестселър като най-дългия петгеймов мач.
От 1985 до 1998 г. играе за мъжкия национален отбор на България. На световното през 1986-а България печели бронзови медали, но той още не е титуляр. “Много пъти впоследствие не ни е стигало къде малко повече умение и подготовка, къде късмет и спортно щастие. И успехът ни се е изплъзвал. На олимпийските игри в Сеул руснаците буквално ни прецакаха – поведоха 2:0 на Бразилия и си изкараха целия отбор. Пуснаха резервите и паднаха 2:3, а ако бяха били, ние щяхме да сме в четворката. Но не съжалявам за нищо. Каквото е писано, това се е случило”, разсъждава Ганев.
60-ата си годишнина през 2025-а посрещна като “най-щастливия президент на българска спортна федерация”. Дали се чувства по-успешен като волейболист, или като президент? “За мен волейболът винаги е бил най-важното нещо. Волейболът ме е създал като личност. Това, което правя сега, ми доставя абсолютно същото удоволствие, както когато играех. Щастлив съм, че това, което правим с колегите от федерацията последните години – най-вече работата и инвестицията в детско-юношеското направление, дава своите резултати и успехите идват. Искрено се радвам, че мога да помогна. Достатъчно съм взел от волейбола – и като успехи, и като пари.
Много пари съм изкарал,
сега ми доставя удоволствие
да връщам на любимия спорт
И ако българският волейбол има нужда от мен, винаги и по всяко време ще съм на първа линия да помагам. Това ме прави най-щастлив днес”, завърши Любо Ганев.
