Тя е институция.
Легенда.
"Желязната лейди" с най-мекото сърце.
На 95-годишна възраст проф. Надежда Сейкова продължава да бъде "сборен пункт" за всичките си над 400 студенти, които се грижат за нея и не я забравят. Нарича ги "моите сейковчета, децата ми".
"Не празнувам 8 март, откакто се споминаха дъщерите ми, но се радвам на всички, които идват при мен не само на празник, не само за рождения ми ден, но и ей така да си поговорим. Защото контактът с хората ми е най-важен и винаги е било така", споделя професорката.
Животът поднася най-тежките изпитания, които един родител може да преживее - тя надживява двете си дъщери. Цветомира, художник аниматор, и Искра, професор по западноевропейска литература, си отиват от този свят, оставяйки майка си в дълбока скръб.
"Чувствам се виновна, че не бях при дъщерите си повече време. За съжаление, майка ми ги отгледа. И знаете ли, аз не вярвам в Бог, както ни учи християнството.
Макар като ученичка да съм учила вероизповедание, да съм ходила редовно на църква и да съм имала икона вкъщи. Аз си вярвам в нещо, което не мога да си представя, в някаква сила, която не познаваме и която е създала и поддържа този необятен Космос. И честно казано, не мога да разбера този Бог, на който се молим ние. За мен тази сила е създала целия този свят. Не сме достатъчно мъдри ние самите, за да спазваме законите на взаимното живеене и справедливостта.
Общувала съм с много отци, виждала съм обаче и такива, дето се напиват и си водят любовниците. Тези посредници между небето и нас също са хора и могат да бъдат и много лоши, и много добри. Не те правят връзката обаче с тази сила над нас", разсъждава Сейкова от позицията на своите 95 г. и преминал през всичко човек.
През 2015 г. преживява и тежък инцидент на пътя -
бута я кола, а възстановяването след това отнема година
Въпреки личните трагедии е запазила своя оптимизъм и бистър ум.
"Мисля, че чрез всичко лошо, което ни се случва, както и с тези военни действия природата ни наказва, защото не знаем как да се държим с водите, с горите, с цветята, нито помежду си. И ако я има тази сила, тя ни разтърсва. Колкото до политиците, аз не ги харесвам. Чрез политиката те си галят само суетата, освен че си вдигат заплатите. Особено мъжете, като почнат да говорят, се надуват като петли и въобще не мислят как да направят битието на хората по-добро", смята Сейкова.
Според нея има много неща, които в момента не харесват и в театъра, както и в киното. "Може да съм премного стара и да не приемам новото. Не знам. Но примерно не ми харесват прекалените режисьорски ефекти на моите колеги, с които искат да блеснат - осветление, пушеци, димове в салона. Това ли е най-важното? Вярно, трябва да създадем спектакъл, важна е цялата картина, но главното е актьорът. Да се разкрият взаимоотношенията, а не да шашнем с ефекти или с декори. Мисля, че за това е изкуството във всяко едно отношение. С този стремеж останах като режисьор до края", казва проф. Сейкова, която се пенсионира чак на 71 г.
През 2001 г., когато напуска ВИТИЗ, отива за една година в SOS детското селище в Дрен да запознава децата с театъра и да ги учи на каквото може.
"Беше ми интересно. И тъжно. Много наранени деца. Как само ме чакаха да дойда, как се накачулваха върху мене!" По онова време Сейкова планира да се отдаде на благотворителна културна дейност, но започват да я търсят от университетите в Пловдив, Варна, Благоевград.
"Не можах да избягам от театралната педагогика, видях, че без нея не мога и че явно няма да се разделим до последния ми ден", прави си равносметка професор Сейкова. А за обичта на учениците си скромно отбелязва, че не знае защо и как я печели. "Забележително е - казва тя, - когато ходя на техни представления, те познават по смеха ми, че съм в залата, и при поклона ми изпращат въздушни целувки."
Понякога сравнява поколенията, смята, че има предимството да ги наблюдава през четири години, и намира, че днешните повече се съмняват, повече не вярват и някак си мислят, че повече знаят. "Вярно е, че са много информирани, имат повече самочувствие, отколкото ние имахме. Ние бяхме идеалисти, настроени революционно и искахме да променим света, но въпреки това бяхме неопитни и комплексирани. Сега младите са смели, дръзки, не признават авторитети, каквито ние имахме и пред които благоговеехме."
Корените – от баба Цана до софийските сцени
Надежда Сейкова е "учителско дете", чиято съдба сякаш е предначертана от фамилната история. Родена в Луковит през 1931 г., тя израства в семейството на интелектуалци - баща Сейко Василев е философ и педагог, а майка Цвета е начална учителка.
Но голямата житейска мъдрост проф. Сейкова черпи от своята баба Цана - неграмотна, но всезнаеща жена, която била акушерка, лечител и природоизследовател на селото. "Тя ми даде познанието за труда", спомня си професорката. "Ако притежавам педагогически талант, наследила съм го от нея."
Първата й среща с театъра е в Берковица,
където едва 5-годишна гледа "Хамлет". Магията я завладява толкова силно, че по-късно въпреки първоначалното несъгласие на майка си тя избира пътя на голямото изкуство.
Баща й омесил хляб за из път и я изпраща в София, където тя е приета едновременно актьорско майсторство и режисура.
Завършила при ерудита проф. Боян Дановски, Сейкова трупа опит в Народния театър, асистирайки на колоси като Стефан Сърчаджиев. Още на 21 години тя работи с великани на сцената като Владимир Трендафилов, които я насърчават да намери собствения си глас.
През 50-те години започва нейната "преподавателска епопея" във ВИТИЗ, където заема всички възможни позиции - от асистент до ректор (1981–1987). Тя е един от основателите на театър "Сълза и смях" и режисьор на над 100 постановки, в които акцентът винаги е бил върху човека, а не върху евтините ефекти.
Наричат я Желязната лейди, защото не се поддава на ходатайства. Сред своите ученици проф. Сейкова е известна и като страстен любител на пътешествията. Посещава повече от 40 страни в Европа, Азия, Африка, Австралия, Северна Америка с участия във фестивали и конференции.
Армията на "сейковчетата"
В българския театър няма по-висока титла от това да се наречеш "сейковче". През нейните ръце са минали 14 випуска, а списъкът с учениците е като "Кой кой е" в родното изкуство: Мария Каварджикова, Христо Мутафчиев, Владимир Карамазов, Захари Бахаров, Руслан Мъйнов, Гергана Стоянова, Янина Кашева и още стотици.
"Наистина имам купища признания. Наредила съм си ги в стаята. Но за какво са ми? И се чудя какво мога да направя? И виждам, че е нищо. Свърши вече. И си казвам даже - не бива да ходя много навън, трябва да се затворя в себе си и вече да се подготвя за другаде", казва проф. Сейкова.
Професорката вече не търси аплодисменти, защото отдавна е спечелила най-важното - обичта и уважението на стотици свои ученици, за които тя остава жив пример за почтеност и професионализъм.
