Емилио Салгари е преследван от смърт и нещастия и умира беден въпреки многото си бестселъри
За мнозина Емилио Салгари е име, което на пръв поглед звучи като романтичен отглас от далечни морета и джунгли. Със сигурност много читатели и зрители на световноизвестната телевизионна сага “Сандокан” си мислят, че авторът е преплувал океани и че е търкал години наред ботушите си по палубите на пиратски кораби. Нищо подобно - създателят на легендата за човека, в чийто образ се превъплъти навремето индиецът Кабир Беди, а сега турският актьор Джан Яман, не е бил нито капитан, нито откривател. Става въпрос единствено за писател, затворен в таванска стая в Торино. Потънал в дима от стоте изпушени цигари на ден, съсипан от дългове и отчаяние, Салгари въпреки това успял да създаде вселени, които изглеждат по-ярки от реалността. Той накара цели поколения италианци, а и българи да вярват, че приключението е неизбежна част от живота. Неслучайно го наричат неподвижният пътешественик, тъй като описва далечни светове, създава 1300 персонажи, без почти да е пътувал.
Роден във Верона през горещия август на 1862 г., Емилио Карло Джузепе Мария Салгари израства сред хълмовете на Валполичела, далече от екзотиката, която по-късно ще опише с болезнена точност. Майка му била родом от Венеция. Баща му бил търговец на платове и мечтаел синът му да стане моряк. Момчето наистина тръгва към морето - постъпва в морския институт във Венеция, но скоро разбира, че морето няма да приеме този крехък, замаян от мечти младеж. Проваля се на изпитите, изоставя школата и се връща във Верона, но не като моряк, а като човек, в когото се заражда дива, неудържима потребност да пише. През 1887 г. умира майка му, а две години по-късно се самоубива баща му, който бил убеден, че е нелечимо болен.
За да запълни празнотата от невъзможността си да пътува, той започва да “пътешества”, без да мърда от мястото си. Библиотеките се превръщат в негови океани, а атласите - в капитански дневници. Не спира да изучава и научните текстове, за да разбере всичко за вълци, ягуари, пиратски кораби и коралови рифове. Седмици наред прекарва в библиотеката на Торино, до която стига всеки ден с трамвая. Там разгръща карти, изучава флора и фауна, преписва цели пасажи, за да може след това да ги превърне в живи картини. Така
описва страшните тигри
на Момпрасем, без да е
стъпвал в джунглата
Вместо това ходи в зоопарка и стои часове пред клетките, за да наблюдава всяко движение на хищниците и всяко потрепване на мускулите им.
Светът, който създавал, бил толкова реален за него, че стигнал дотам да защитава честта си на дуел. През 1885 г., засегнат от подигравка, след като го нарекли “юнгата”, Салгари предизвикал журналист на дуел с рапири. Излязъл победител, но и попаднал за няколко дни в затвора. Вероятно тогава за пръв път се почувствал истински герой от собствените си романи.
Зад този талант обаче стоял тежък всекидневен “допинг”: за да изпълнява нечовешките изисквания на издателите - по три страници на ден в продължение на три десетилетия, Салгари пушел по сто цигари и пиел вино “Марсала” почти постоянно. Въпреки огромната си популярност - дори кралица Маргарита Савойска му била фенка, той живеел в бедност и едва успявал да плаща наема и лечението на болната си съпруга. Бил тотално изцеден от експлоататорските договори, които обогатявали само издателите му.
За Салгари писането се превърнало в луд маратон. Станал като машина, която изпуска мастило, дим и отчаяние. Пишел без ден почивка, защото трябвало да храни децата си и да плаща лечението на съпругата си Ида – красива актриса, която постепенно изпаднала в лудост.
През 1903 г. започнала да проявява първите признаци на заболяването си, а години по-късно била затворена в манастирския приют за душевноболни. Това бил удар, който пречупил и последната здрава част от душата на Салгари. Дълговете се трупали. Липсвало признание от литературните кръгове. Писателят, който създал Сандокан и Черния корсар, който вдъхновил цяло поколение, трябвало да моли издателите за аванси, за да купи хляб.
Писал и фантастика, например “Чудесата на 2000 година”, зловещо пророческа книга, в която
предсказва телевизията,
въздушните войни и умората
от ритъма на модерността
Но самият той вече бил паднал жертва на този ритъм. През 1909 г. се опитал да се самоубие, но дъщеря му Фатима го спасила. Върнал се към писането, към дима, към нощите, в които пишел, докато ръцете му треперели.
Торинската му къща била пропита от безутешност. Журналист, който го посетил през 1910 г., описал атмосферата като безнадеждно тъжна. Салгари бил изцеден, изтощен, но продължавал да пише, сякаш всяка нова страница била начин да удържи света си да не рухне.
Утрото на 25 април 1911 г. било необичайно ясно. Салгари напуснал дома си, като оставил на масата писма до децата си Омар, Надир, Ромеро, Фатима, до издателите, до вестниците. В едно от тях написал: “Аз съм победен”. В друго - към издателите, хвърлил последния си обвинителен вик: “Сбогувам се със счупено перо”. Само три от писмата му били открити, но се смята, че са били 13.
Салгари взел трамвая, както правел винаги. В джоба си носел бръснарски нож. Изкачил хълмовете над Торино до гората на Вал Сан Мартино - място, където някога водел децата си на пикник. Там,
обърнат към изгряващото
слънце като самурай
и като герой от собствените си романи, разпорил гърлото и корема си. Наподобяващият му харакири жест бил последният израз на неговото отчаяние, но и на гордостта му. Въпреки че написал на децата си къде може да бъде намерено тялото му, то било открито от млада перачка, която събирала дърва.
Погребението му минало незабелязано: Италия празнувала петдесет години от обединението и нямало време за почит към един “писател за масите”.
Съдбата не спряла да удря по семейството му - дъщеря му Фатима починала от туберкулоза, психично болната му съпруга умряла в болницата, синът му Ромеро се самоубил, другият - Надир, загинал в катастрофа. След няколко години се самоубил и третият му син Омар, хвърляйки се от третия етаж на блока си. Последният потомък на рода му - правнукът Ромеро-младши, умира през 2022 г., след като през 80-те години убил с нож пенсионерка след банална кавга.
