- Най-хубавият подарък е, че съм влязъл в този живот, казва актьорът и режисьор на 70-ия си юбилей
- Младите днес са одухотворени. Няма да го нарека революция, но чувстват, че правят нещо значимо
"Радвам се, че живях и продължавам да живея в сложни времена."
В това е категоричен театралният и киноактьор, режисьор и преподавател Ивайло Христов, който на 10 декември стана на 70 години, но в очите на своите студенти е вечно млад.
"Кой не си е чупил главата в стената?! Важното е да ти дойде акълът и следващия път да я заобиколиш", казва той пред "24 часа - 168 истории".
- Как отпразнувахте своя 70-годишен юбилей?
- Събрах всичките си студенти и приятели. Беше весело.
- Студентите ви казват, че сякаш сте вечно млад. Как се постига това?
- Това са слухове. (Смее се.) Истината е, че когато човек работи с млади хора, без да иска, взима от тях.
- Сега, ако можехте да дадете някакъв съвет на вашето 20-годишно аз, какъв би бил той?
- Да си опича акъла. Забравил съм какъв бях на тази възраст, отдавна беше. Тогава кандидатствах в академията веднага след казармата. Като всеки млад човек бях пълен с енергия, с надежди. Всичко ти е до колене. Май никога не съм кроял големи планове, но знам, че ми беше приятно и през четирите години в академията. Имах късмета да бъда в един много хубав клас. След това последваха едни пет прекрасни години в Сливен - от пиеса в пиеса. След това във Военния театър беше хубаво. Някак си като че ли нещата от само себе си се подреждаха. Мога да кажа, че в това отношение съм късметлия, защото навсякъде имах колеги, с които се разбирах, работехме заедно и бяхме приятели. Добре се стекоха нещата, не мога да се оплача.
- Вие още като студент проявявате режисьорските си заложби, но все пак предпочитате да се заявите първо като актьор? Интуиция или потребност?
- По-скоро някакъв съзнателен избор. Направих едно представление още в четвърти курс и то беше доста успешно. Но като че ли повече ми се играеше. А и смятам, че за режисурата човек трябва да натрупа повече опит - не само професионален, но и житейски. Имам прекрасни срещи с режисьори, от които много купих, направо си откраднах.
- Под наставленията на кой режисьор сте се чувствали най-добре и от кого откраднахте най-много?
- Честно казано, от всички крадях. Дори от моите колеги, с които тръгнахме заедно. Пламен Марков, който бе режисьор на групата ни, когато отидохме в Сливен. След което дойде Слави Шкаров, от когото също много взех, лека му пръст. Краси Спасов, който ни беше художествен ръководител в Сливен, а в академията - асистент. Разбира се, Леон Даниел и Коко Азарян.
- Като актьор ви определят за хамелеон, а колегите ви казват, че умеете от малките роли да правите големи. Каква е вашата тайна в актьорското майсторство?
- Няма никаква тайна, гледам да си свърша работата и да я свърша качествено. Никога не съм делял ролите на големи и на малки. И в малките има много хляб, има много поле за работа, даже според мен повече, отколкото в големите. Основното е това, че актьорската професия е изследователска. За мен лично това е забавление, харесва ми. Затова и се отнасям към всички роли с интерес. По едно време бях позагубил такъв, защото играех непрекъснато, и това амортизира актьорския апарат. След това доста съзнателно се откъснах и сега всеки път, когато имам представление, отивам с огромно удоволствие.
- Имало ли е роля, която ви е поглъщала повече от други?
- По някакъв начин всички роли изискват внимание, време и труд, но може би, когато работихме по "В очакване на Годо", процесът беше изключителен, защото никой от нас не се беше занимавал с абсурден театър, а той е доста специфичен. Има някакъв път, който трябва да откриеш. Тогава си спомням, че с Леон Даниел доста дълго репетирахме. Дори излязохме най-напред само с първата част, за да видим на прав път ли сме, не сме ли. В интерес на истината в началото доста хора излизаха от салона, но лека-полека салонът вече се пръскаше по шефовете, буквално. Някак си възпитахме и публика, която да разбира езика на абсурдния театър. С ушите си чух веднъж в трамвая зад мен едни ученици, които си говореха с реплики от "В очакване на Годо". И това не единствен случай. Тогава може би се чувствах като в някаква театрална лаборатория. Имахме усещане, че вървим по още неотъпкана пътека и нашите крачки са първите.
- Когато режисирате, с какво не правите компромиси?
- Няма как човек да не направи никакъв компромис. Винаги се случва нещо. Театърът е голяма машина - много хора се занимават с реализацията на едно представление. Така е и в киното. Онова, което ти е в главата, невинаги може да се случи на сцената или на екрана. Гледам да се адаптирам към ситуацията и това, което е възможно да се случи, по най-добрия начин. А онова, което е в главата ми, просто го забравям. Понякога се случва и по-хубаво от намисленото.
- Стефан Данаилов ви "подхлъзва" да станете и преподавател. Лесно ли ви "излъга"?
- Не беше много лесно. Един месец горе-долу се лъгахме. Бяхме заедно в Димитровград и всяка вечер имахме възможност да разговаряме по този въпрос. Той е изключително убедителен, както целокупният български народ знае. Не съжалявам. Благодарен съм му, че ме вкара в професията на преподавател. И то в едни доста ранни за мен години. Хареса ми.
- За кои приятелства - случили се заради сцената или киното, сте благодарен?
- Страшно много са. Имал съм щастието да работя с огромни артисти. За мен невероятно изживяване беше да работя със Славка Славова във Военния театър, когато Коко Азарян прави "Вишнева градина" на Чехов. Всеки път, когато излизахме за поклон, се вълнувах. Изключителна жена, изключителна актриса.
Няма как да изброя всички приятелства, защото са много.
- Как се стараете да предадете искрата на вашите студенти?
- Това ми е работата. Те всички влизат с огромно желание да се научат. Не мога да не отвърна по същия начин. Това е едно партньорство. На сцената винаги съм се стремял на партньорите да отговарям с всичко, което мога. И със студентите е същото. Това, което ме впечатлява, е, че тези, младите, се учат с космическа скорост. Те те увличат, не може да се пестиш. Не можеш да кажеш: "Днес ми е малко мързеливо". И след като свърши часът, те искат разговор с теб, а ти не можеш да им кажеш: "Гледай си работата, свърши часът".
- Каква енергия носят, какъв потенциал?
- Както казах, наистина ме впечатлява и втрещява скоростта, с която поемат материал. Може и да съм късметлия, но във всичките ми класове (и сега най-малките) темите, с които се занимават, етюдите, които правят, са изключително смислени. Виждаш една особена чувствителност в тези хора. Всеобщото мнение е, че това поколение от компютъра не става и от телефона не излиза, обаче не е така. Вълнуват ги важни неща. Откъде са натрупали тези знания и тази чувствителност, нямам обяснение. Дори с мои колеги и приятели си говорим по тази тема и до момента нямам отговор на този въпрос. Знам, че са бързо учещи, талантливи, чувствителни и пълни с положителна енергия.
- И са политически активни. Какво мислите за историческите протести този месец, които свалиха правителството?
- Човек, без да иска, се връща към 90-те години, когато имаше такива протести и се променяше системата. На първи декември имах представление и след него отидох и аз да се разпиша. Вече си тръгваха хората и беше много хубаво, като ги гледам. Дори след това в градинката пред Народния театър беше пълно с млади хора - взели сандвичи, пица, по една бира. С едни одухотворени лица - щастливи, доволни и с усещането, че правят нещо съществено, да не го наричам революция, много силно звучи, но с усещането, че правят нещо значимо. Изключително любопитно за гледане.
- Такава ли беше енергията и през 90-те?
- О, да. Всички ходехме, скачахме, викахме.
- Във вашите очи как се промени България от тогава до сега?
- Смятам, че България върви абсолютно по правилния път. Има трудности. Но съм сигурен, че ще стигнем там, закъдето сме се запътили, въпреки всички залитания.
- Културата по-добре ли е сега?
- Културата винаги е била на края на опашката. Спомням си, че още в началото на 90-те години вече се усещаше, че културата и образованието започват да се неглижират. И тогава в едно интервю казах, че това, че те се неглижират, един ден ще се върне като бумеранг върху главите ни. Принципно човек мисли най-напред за хляба, за тока, за парното, за тези неща. Но изкуството и образованието са изключително важни за манталитета на една нация.
- Големите театрални афери, които бяха разкрити миналата година в Разград, Смолян и Пазарджик, вас лично огорчиха ли ви? Да се краде от изкуството...
- Не го разбирам. Даже се чудя откъде са намерили пари да откраднат, като знам какво е по театрите. Не ми го побира главата.
- От какво имат нужда хората на изкуството, за да се чувстват окрилени? Да имат повече свобода.
- Не може вече да се оплачем от липса на свобода като едно време, защото съм ял и от другата попара. Но днес е по-сложно. Тогава имаше една система, която изпращаше завършващите академията по разпределение. Струва ми се, че това беше добра система, защото от академията не могат да излязат готови актьори, няма как. Трябва да натрупат опит. Вече те няма къде да натрупат този опит и започва една много жестока борба. И се пропилява талант. Мога да дам доста примери за талантливи хора, които по една или друга причина не могат да си намерят мястото. И това е тъжно. Ако трябва да се прави реформа, тя трябва да бъде много добре обмислена и ще е много трудна за реализиране.
- Бихте ли станали министър на културата?
- Никога. В трети клас бях звеневи - трябваше да проверявам кърпичките и ноктите на съучениците си. Повече власт не желая.
- За някоя ваша стъпка по пътя ви съжалявате ли?
- Сигурно. Кой не си е чупил главата в стената и не е правил грешки?! Важното е да ти дойде акълът и следващия път да заобиколиш стената.
- И двамата ви синове избират друг професионален път от вашия, как не ги изкушихте да бъдат артисти?
- Точно обратното. Имам сериозна намеса да не тръгнат по моите стъпки. Това е много тежка професия. Слава богу, и двамата си имат много добри професии, печелят си добре и според мен са щастливи, че не са тръгнали по моя път. Аз най-вече.
- Кой е най-хубавият подарък, който сте получили от живота?
- Най-хубавият подарък е, че съм влязъл в този живот. Изключително интересен. Радвам се, че живях и продължавам да живея в сложни времена. Успях да видя и света. Обичам да пътувам и ще продължавам да пътувам. Сега съм се запътил към Патагония. Имам един приятел, който живее в Чили и който непрекъснато ми праща снимки и полудявам да отида и да видя. Имам и един друг приятел, който не е посетил само три страни в целия свят и също непрестанно ми разказва.
И така за подаръка - богат и изпълнен със събития живот. По-хубаво от това здраве му кажи.
