Драмите на историка Николай Генчев в житейския му път на учен не са една и две, но началото със сигурност е през 1966 година. Тогава той публикува публицистична статия в сп. “Младеж”, озаглавена “Учителка на живота, но кога?”.
Самият Генчев определя случая като “най-драматичния момент в моя живот, който остана за цели две десетилетия сериозен източник на по-сетнешните ми патила и нещастия”.
Малко преди тази публикация Тодор Живков кани редколегията на списанието на вечеря в резиденция “Врана”. Николай Генчев описва тази среща така: “Събрахме се в един малък салон и преди Т. Живков да дойде, Милко Балев подскачаше енергично, за да ни подскаже, че може да задаваме “искрени” въпроси, тъй като др. Живков обичал на подобни интимни срещи да се говори откровено.
“Аз съм като вас модерен човек - заяви Живков, смеейки се гърлено и много грозно, - но службата ми налага да се придържам у марксизма.
Но не си мислете, че съм глупак
Дори зная, че това учение от ХIХ век не може да обясни явленията в нашата електронна ера”, пише Генчев за вечерята във “Врана” в книгата си “Спомени” (издателство “Гутенберг”). Срещата с Живков кара младите автори в списанието да си мислят, че е настъпило някакво разчупване на ледовете на цензурата, обаче много скоро разбират, че това въобще не е така.
В статията си Генчев се опитва да оспори закостенелите сталинистки тези за историята като наука. “Няма друг народ освен нашия, който да се отнася така нихилистично към своето минало, който да е позволил историята му да е грубо фалшифицирана, който да е зачеркнал цели епохи на своята история, който да позволява така лековерно да го заблуждават. Сегашната българска нация измерва миналото със смалените си съвременни аршини, тя дори не е в състояние да повярва истински, че през Средновековието България е била реална политическа и военна сила, център на славянската култура. И макар Киевска Рус да е само бледо копие на България, днес блести измамно като световен културен и политически център, а за България в света знаят само специалистите.”
Николай Генчев признава, че този спонтанен публицистичен израз на накипялото у него отвращение от съзнателното изопачаване на българската история след девети септември е осъществявано преднамерено от българските комунисти в интерес на СССР: “Целите на тази операция бяха прозрачни. От една страна, тя трябва да внуши на българите, че са жалък народ, който може да оцелее само ако има за съюзник такава велика сила като СССР.
И втората цел беше да се заличи всичко ценно от миналото, за да се натрапи мисълта, че до появата на БКП всичко е несъществено и мизерно, че комунистите са единствените герои на българската история - спасители и възкресители на майка България.”
Точно тези два пункта в цялата си научна кариера Николай Генчев се стреми да опровергае със задълбочени аргументи, въпреки че понася немалко удари от комунистическите идеолози и цензори.
Статията “Учителка на живота, но кога?” предизвиква много препечатки и коментари, включително в чуждестранни издания. Френският “Монд” например коментира статията под заглавие “Нови повеи в идеологията на Изтока”, като прави заключението, че България се завръща към национализма и се стреми да се разграничи от Съветите.
Цензорите от ЦК на БКП обаче дават яростен отпор - предлагат редколегията на списанието да се разпусне, а авторът
да се уволни от университета и да се интернира в с. Китка, Разградско
В това разгромно разчистване на сметките принос за спасението му има пръст и дъщерята на Живков Людмила, която е била студентка в Историческия факултет на СУ и се застъпва пред баща си. Посредник в случая е Александър Фол. И Генчев, и Фол по това време са преподаватели в университета. А цялата тази драма е на фона на тежки вътрешнопартийни битки с доноси и интриги от кандидати за славата (и постовете) в БКП.
По-късно през годините Николай Генчев понася нови удари в научното поприще.
Първият е с книгата му “Външната политика на България 1938 - 1941 г.”, която е и неговата докторска дисертация. След почти двегодишни митарства през всякакви инстанции (вкл. с рецензенти от външно министерство) авторът успял да се промъкне през всички звена за цензура, които удвоили цедката след Пражката пролет. Книгата влиза за печат, но буквално преди да тръгне към книжарниците, е изгорена.
Ето какво пише в спомените си Генчев за този драматичен случай в неговата научна кариера: “Хукнахме към Полиграфическия комбинат с редакторката Вяра Смилкова, която дотърча при мен разплакана с новината, че са ми изгорили книгата. Влязохме в подвързваческото отделение и видяхме върху пода купчината от петте хиляди корици, които трябвало да се пришият към книжното тяло, когато дошло нареждане неизвестно откъде и пет хиляди екземпляра на книгата били хвърлени в пещта. Останали само кориците. Използвах момента, когато работниците се бяха навели над машините, и взех две корици за спомен.”
Едва след близо две години един ден на вратата му в университета чука Илчо Димитров, който носи отпечатаната докторска монография на Генчев. “Не се ли радваш”, ме запита той. Аз тъпо и безчувствено гледах отпечатъка и нищо не отговорих.
Когато Илчо излезе, заключих вратата,
хвърлих го на пода и го ритах от стена до стена, докато се превърне на парцал
Така си отмъстих на този труд, който ме разиграва години и ми коства толкова нерви и време. Бях го намразил до смърт.”
Когато в крайна сметка го избират за редовен доцент в СУ, той си дава дума по-нататък да се занимава само с Българското възраждане, “все още наивно мислейки, че това е неутрална територия, в която не се засягат пряко комунистите, че там ще мога да остана верен на себе си. От това време датира и моето решение, че докато съм жив, не ще напиша нито ред в полза на комунизма и че няма да цитирам нито веднъж нито класиците, нито първите секретари. И поне до ден днешен останах верен на това обещание, дадено пред самия себе си”.
----------
Роден на 2 ноември 1931 г. в с. Николаево, Старозагорско, Николай Генчев завършва мъжката гимназия във Велико Търново и история в СУ "Климент Охридски". Научната му кариера започва през 1959 г. в Катедрата по история.
През 1974 г. той става професор, а през 1978 г. – доктор на историческите науки. През 1989 г. става член-кореспондент на БАН. От 1976 г. е декан на Историческия факултет при СУ, през 1991-1993 г. е ректор на Софийския университет. Той е основател и председател на Националния демократичен съюз, на движението "Български конституционен форум".
Забележителен изследовател на българското Възраждане и на следосвобожденския период. Автор на множество монографии, повече от 100 студии и статии, автор на изследванията "Българско възраждане", "Българската възрожденска интелигенция", "Руско-български културни общувания през Възраждането", "Българската култура през ХV-ХIХ век", "Левски, революцията и бъдещият свят", "Краткосмешна история на България", "Социалнопсихологически типове в българската история" и др. Съавтор е на 9 книги.
Носител е на международната Хердерова награда за принос в европейската наука.
