Надя Тодорова се ражда на 1 ноември 1925 г. - в Деня на народните будители. С любовта си към отечеството и със себераздаването си на сцената и екрана тя напълно покрива определението за будител.
“Нямате представа
колко ми липсва
България”,
възкликваше Надя Тодорова всеки път, когато български журналист ѝ звънеше за поредното интервю. Последните години от живота си тя прекара в дома на дъщеря си Антоанета в Прага и се придвижваше с инвалидна количка.
Надя Тодорова е връстничка на Георги Калоянчев и Георги Парцалев - родена е през 1925 г. Започва творческата си кариера в общинския театър в Асеновград, после режисьорът Любен Гройс я кани в Смолянския, следват Пазарджик, Сливен, Габрово. Няма професионално образование, но има огромен талант.
Призната е за актриса по прословутия член 9 според стар указ на правителството, който позволява на самодейци да работят в професионалните театри. Любовта ѝ към филмите и артистичният ѝ талант явно идват от баща ѝ, работил някога в софийското кино “Одеон”.
През 20-те години на миналия век го канят в Станимака (днес Асеновград), за да открие първото нямо кино в града. Вместо да се върне обратно в София, той се влюбва в местна девойка и остава там, в провинцията.
Като малка Надя искала да стане балерина. След като завършва гимназия, записва право в Софийския университет. По време на ваканцията след първи курс вижда обява в Асеновград, че ще бъде проведен изпит за актьори за общинския театър в града.
След години ще признае, че тогава нещо трепва в сърцето ѝ. Без да каже на никого, се явява на изпита. Изпълнява монолога на Жулиета от драмата на Шекспир и е сред първите приети. А ролята на Жулиета на професионалната сцена ще остане голямата ѝ мечта. Както ролите Ричард Трети на Калоянчев и Дон Кихот на Парцалев, наборите ѝ.
На театралната сцена играе 39 години, 8 месеца и 14 дни. Снима се в над 40 български филма. След като играе с Коста Цонев в “Година от понеделници”, той я нарича голямата актриса на малките роли и българската Ана Маняни. Тя играе с подкупваща естественост и непринуденост. Когато я гледат в първите филми, мнозина мислят, че е натуршчик.
В киното дебютира
чак на 50 години
Първи я кани пред камерата Тодор Андрейков, наречен Човека кино, в своя единствен игрален филм “Неделни мачове” през 1975 г. Но през следващата 1976 г. излизат три филма с нейно участие - “Самодивско хоро”, “Записки по българските въстания” и “Снаха”. И режисьорите сякаш започват да наддават за артистката, в която всичко беше голямо - и габаритите, и талантът, и сърцето, и чувството за хумор.
Най-често я снима Иван Андонов. Той казваше, че тя е в графата му “любими артисти” заедно с Георги Русев. Надя признаваше, че той е нейният кръстник в киното. След “Самодивско хоро” актрисата играе в още 9 негови филма: “Покрив”, “Черешова градина”, “Светъл пример”, “Дами канят”, “Бяла магия”, “Опасен чар”, “Мечтатели”, “Вчера”, “Адио, Рио”.
Вмъква я в малка роля, вероятно написана само заради нея, и в първия си филм, който заснема след промените през 1989 година - “Вампири, таласъми...”.
Иван Андонов разказваше, че най-голямата ѝ роля в негов филм е в “Дами канят”. Тя е една от курсистките по шофиране и също като тях се опитва да свали красивия инструктор Яким (Стефан Данаилов).
С огромна страст
тя плете и
мери пуловера
за палавия Яки
И с каква нега в очите му казва: “Екиме, хайде да избягаме от този прованс!” или: “Вземи ме, лодкарю, в своята ладия лека...”. “Лада, лада искаш да кажеш...”, прозаично я поправяше инструкторът.
“Виждах колко щастлива беше, когато се облечеше и гримираше за ролята си във филма - разказваше още Иван Андонов. - Абе, става хубава жена, жена със самочувствие!
И мъжът ѝ Кольо Теменугов, един прекрасен човек, който много я обича, като я вижда с червената перука, вика: “Наде, я си ела вкъщи с нея, много си хубава!”
И започва Теменугов да се върти всеки ден около снимачната площадка, доста ревниво да я поглежда, когато се снима с Ламбо. Току ѝ носи ябълчица, сокче, нещо да се погрижи за нея, да не я остави в опасния чар на Стефан Данаилов.
Именно в “Опасен чар” Андонов събира двамата си любимци в семейна двойка. И точно Надя измисля култовата фраза “Ами да ги подредим роднина - милиционер, роднина - милиционер...” Хрумва ѝ, докато с Георги Русев умуват как да изиграят сцената с разпределянето на сватбените покани.
Възниква спор дали фразата ще мине през Художествения съвет.
Андонов остави
репликата във
филма, а оттам тя
влезе в
българската история
Двамата актьори са толкова органични като семейство, че един ден, докато те седят на пейка и чакат да им дойде редът за снимки, край тях минава някаква жена, заглежда ги с любопитство и пита: “Вярно ли е, че вие сте мъж и жена?”.
Георги Русев казваше, че Надя няма аналог в българското кино. Освен с Иван Андонов Надя снима с почти всички големи български режисьори от нейното време.
Играе в “Илюзия” на Людмил Стайков, “Любов и нежност” и “Закъде пътувате?” на Рангел Вълчанов, “Двойникът” и “Господар за един ден” на Николай Волев, “В името на народа”, “Войната на таралежите” и “Карнавалът” на Иванка Гръбчева и др.
Когато през 1977 г. Младен Киселов става директор на Сатиричния театър, кани Надя Тодорова в трупата му. Тя мисли дълго, но накрая отказва и остава в Асеновград, за да гледа болните си родители.
С Никола Теменугов се женят през 1952 г. През 2002-а отбелязват златната си сватба с църковен брак. Двамата имат син и дъщеря. След смъртта на съпруга си през 2009 г. Надя отива да живее в чешката столица, където дъщеря ѝ Антоанета работи като реставратор.
“Като млада исках много неща. Обичах с любов да си върша работата. Сега искам само да съм здрава и да имам бодър дух до последния момент. Защото е много лошо човек да изгуби разсъдъка си и да стане смешен”, каза Надя Тодорова през 2006 г.
Господ, изглежда, чу молбата ѝ и запази духа и разсъдъка ѝ до последния ѝ земен ден. Тя си отиде на 21 юни 2016-а.
