"Всеки, който прави нещо, събужда моето желание да продължа да си мисля, че хората имат нужда от изкуство, от театър и да се развиват духовно", споделя актрисата Силвия Лулчева в Деня на народните будители. Тя, която често застава зад обществено значими каузи, свързани със здравеопазването, културата и образованието, разкрива, че нейните съвременни будители са създателите - тези, които градят, съграждат и не се задоволяват с повърхностното.
Една от най-съдбоносните срещи в живота на Силвия Лулчева е тази със Стефан Данаилов, който я избира за своя първи актьорски клас във ВИТИЗ. От 2000 кандидатки в София, той забелязва именно нея. Интересното е, че първоначално тя подхожда с недоверие.
За нея докосването до "големия човек" Стефан Данаилов е истински дар. Тя подчертава, че той е владеел занаята до съвършенство и с лекота е правел нещата да изглеждат достъпни и симпатични, без да показва "калта" на професията. Неговото човекознание и отношение към хората е най-големият подарък, който тя е получила.
Актрисата откровено говори за трудните моменти в младостта си, като анорексия и бърнаут. Тя описва анорексията като "самонаказание" и "недоволство", плод на търсенето на себе си в един крехък период. "Човек с това търсене на себе си продължава доста дълго, да не кажа понякога до самия край на своя житейски път", казва тя. Днес, от дистанцията на времето, тя е благодарна за пътя, който е извървяла, защото той я е превърнал в човека, който е днес.
Лулчева признава, че е била "сърдит млад човек, облечен в черно", но с годините е осъзнала, че всички грешки и пропиляно време са били част от процеса. "Щастлива съм, че криво-ляво, каквото съм постигнала и през каквото съм минала, ме е довело до това, което съм", споделя тя в интервю пред Нова тв.
Кариерата ѝ в киното, театъра, телевизията и дублажа е плод на упорит труд. "Няма как да си се потрудил, ако не си се захващал с почти всичко, което ти се изпречва на пътя", казва актрисата. Тя не възприема натовареността като бреме, а като възможност за развитие и срещи с нови хора и светове, които обогатяват. "Срещите, това е богатството", категорична е тя.
Тя не се страхува от остаряването, а го приема като привилегия, тъй като много нейни връстници не са стигнали до нейната възраст. "Започвам напоследък да мисля за това като за привилегия", казва тя и с усмивка добавя, че гледа на остаряването като на натрупване на мъдрост.
А кое е най-голямото чудо в живота ѝ? "Самият живот си е чудо", отговаря тя. Вдъхновение намира в науката, която "няма дъно" и непрекъснато се развива, променяйки начина ни на мислене и съществуване. За нея най-голямото чудо е именно движението, търсенето, любопитството и срещите, които осмислят живота.
