Делегирайте задачи и направете "семеен календар", ако не искате да допуснете стресът да ви повали
Има неща, които се виждат - куп чинии в мивката, пране, което чака да бъде изгладено, и сложен списък за покупки, който прилича на минироман. И има неща, които не се виждат: онзи постоянен, тих умствен процес, който държи всичко това под контрол. Това е когнитивната или ментална работа - планирането, напомнянето, организирането, взимането на решения за дома. Тя не оставя хартиена следа в бюджета, но добавя белези в нервите и в календара на човека, който я носи. В голямата си част у нас тези задачи се падат на жените.
Какво точно е менталната работа?
Проф. Алисън Дамингер, която създава термина, я описва като четиристепенен процес: предвиждане на потребности, намиране на опции, вземане на решения и следене на изпълнението. Няма фиксирана “бележка” в дома, където се записва тази работа - тя е във всички ъгли: кой ще звънне за ремонт, кой ще запише детето на допълнителни занимания, кой ще следи ваксини и прегледи, кой ще планира пътуване, кой ще запомни къде държим важните документи. Нито едно от тези неща не отнема само пет минути. Натрупват се в тихата сметка, която ужасява с броя си плащания и с менталното изтощение, до което води, пише сайтът MILA.bg.
Колко видима е тази неравностойност в България?
Измерването на невидимото е трудно. Последните представителни проучвания, които дават общ поглед върху това как хората разпределят времето си между платена работа, домакински задължения и грижи, са отпреди десетилетия. Обновените данни от международни анкети се появяват с известно закъснение. Затова често работим с комбинация от по-стари национални изследвания и по-нови европейски анализи - достатъчно основание за заключение, но невинаги за точна сметка до минутата.
В голямата картина обаче е ясно: жените отделят повече часове за неплатена грижа и домакинска работа от мъжете. Това не се промени даже когато повече жени започнаха да работят извън дома - просто натоварването се удвои: платена работа през деня и “втора смяна” вкъщи вечер.
Това “невидимо” има реални последици. В личен план то води до хронична умора, повишен стрес и риск от прегаряне. На обществено ниво последствията стават материални: ограничени възможности за кариерно развитие, по-ниски доходи и по-голяма икономическа несигурност за жените. Когато се появи извънредна ситуация - например затваряне на детски заведения и училища, тези ефекти излизат наяве в остра форма: грижите и организационната работа рязко се увеличават и в много семейства именно майките поемат по-голямата част от допълнителната тежест.
Да се посмеем, за да не заплачем
Менталната работа е като да си невидимият мениджър на дома - винаги на повикване, никога в списъка за награди. Шегата има острие, когато осъзнаеш, че този “мениджмънт” отнема време за почивка, възможности за професионално развитие и чисто лично пространство. Когато тези “малки” щети се трупат с години, вече не говорим за индивидуален проблем, а за социален феномен.
Какво може да се направи?
Необходим е набор от мерки, които не се изчерпват с добър разговор вкъщи. Трябват по-достъпни и качествени услуги за грижа за деца и възрастни, политики за родителски отпуски, които насърчават участието и на бащите, и институционални решения, които признават и отчитат неплатения труд - например при социални права и пенсии. Промените трябва да са едновременно политически и културни: да превърнем вниманието към проблема в реални политики и в нови социални норми.
За самата жена първата крачка е не толкова в това да “върши по-малко”, колкото да осъзнае колко вече върши. Да постави граници и да нарече нещата с истинските им имена - организацията, координацията и напомнянето са труд, а не женски инстинкт. Практически това означава да спре да бъде единственият “мениджър” на дома, да делегира не само физически задачи, но и мисловни: другият родител също може да следи срокове, да планира, да поеме отговорност без инструкции.
Добър инструмент е съвместният “семеен календар” – на хартия или дигитален, в който всички членове на семейството виждат какво предстои и кой отговаря за него. А когато чувството за вина се промъкне, защото отказът на жената да свърши всичко сама често се наказва именно с вина, е полезно да се напомни, че равнопоставеността не е акт на егоизъм, а на уважение към себе си и към партньора. Малките граници днес са инвестиция в по-справедлив и по-здрав семеен живот утре.
И когато някой каже “аз не забелязвам тези неща”, припомнете, че забелязването също е работа. Усмивката е хубав жест, но не може да замести справедливото разпределение на задачите. Признаването, измерването и адекватната подкрепа са това, което ще направи невидимото по-малко невидимо и по-справедливо разпределено. Невидимо не означава без значение.
