В запазеното за големите хирурзи място между небето и земята началникът на Клиниката по чернодробно-панкреатична хирургия и трансплантология на ВМА създава школа
Съдбите на големите хирурзи си приличат, защото въпреки всички различия между тях ежедневието им е разказ за живота между небето и земята. Между високата, почти божествена отговорност за живота, и бруталната приземяваща реалност на смъртта и човешката уязвимост. За малка част от тези професионалисти небето и земята може да бъдат събрани в едно: ръцете на хирурга, който дава живот от смъртта.
Един от тези лекари е проф. Никола Владов, началник на Клиниката по чернодробна и панкреатична хирургия към ВМА, член на лигата "Лекарите, на които вярваме" . Името му се е превърнало в синоним на върхови постижения в чернодробно-панкреатичната хирургия и трансплантологията, но въпреки това за всяка операция той влиза в залата със съзнанието за непредвидимостта дори на баналните случаи.
На “златния” му скалпел всеки ден се уповават хора, които се нуждаят от най-сложните хирургични намеси, и тези, за които единствено спасение е трансплантацията на черен дроб. В хирургията проф. Владов е на върха в специалността си. Наричан е “изключителен специалист” и “водещ хирург в Югоизточна Европа” в авангардните лапароскопски операции и в трансплантациите. И въпреки това е човек, който успява да запази хладнокръвие и спокоен ум в критични моменти, без да се главозамайва от успеха.
Хирургията е силно лекарство за самодоволството: както си хвърчиш и – пуф на земята! Важно е да се поучиш, да се поотупаш, да станеш и да продължиш, казва професорът.
Мъдростта му е продиктувана от убеждението, че в операционната една секунда може да отделя успеха от провала. В такива моменти е задължително да запазиш хладнокръвие и решителност. За проф. Владов това качество се е превърнало в отличителна черта, изкована в безброй критични моменти. Точно това, което е научил за себе си в операционната, е, че хладнокръвието е начинът му да се справя в критични ситуации.
Един от най-ярките примери за неговата психологическа устойчивост е разказът му за 8-часова операция по отстраняване на черен дроб, в която екипът му не може да напредне. Осем часа... В такива моменти на пълна безизходица чувството за самотата на върха в професията може да бъде смазващо - “Кой да повикам? Оня горе?”.
Вместо да се остави на властта на паниката, хирургът прилага прагматичен подход: излиза за кратко от операционната, за да се концентрира и да погледне на проблема от нова перспектива.
Този простичък ход му помага да намери решението и да продължи. “Няма кой да ти помогне, трябва да се оправиш сам, а ако трябва - да оправиш и другите. Пак влязох в залата, пипнах нещо дроба и се видя единият кръвоносен съд, който до този момент не можехме да открием. Най-вероятно и Той – професорът поглежда нагоре - ми помогна. После операцията си тръгна по очаквания начин.” Проф. Владов вероятно и досега не знае, че тогава е открил за себе си рецептата на друг колос в неговата си професия – технореволюционера и естет Стив Джобс, да се справя с неразрешими ситуации.
Понякога ключът не е в по-усилената работа, а в промяната на рутината. Правилото на гения на модерните технологии е било при “зацикляне” да си дава десетминутна пауза, за да отключи креативността си. Кратката почивка може напълно да промени начина, по който мозъкът преодолява сложни препятствия, и това е доказано много пъти в науката.
Думите на професора “да се оправиш, да оправиш и другите” са еманация на мярката му за лидерство. Не се изчерпва с личните постижения, броя на операциите или научните публикации. Идеалът му за професионалист надхвърля чисто техническите умения и се осмисля от създаването на школа. “Изключителен хирург е този, който оставя след себе си последователи, специалисти, които ще имат неговата философия на мислене и ще продължат пътя му.” Това означава предаване на професионална етика и на същата онази философия на отговорност и смирение, която проф. Владов изповядва.
Философията му за подкрепа на младите лекари е в основата на неговата менторска дейност. Професорът е убеден, че те трябва да бъдат пазени от допускането на “голям гаф в началото на кариерата си” и че трябва да чувстват силна подкрепа зад гърба си, защото една ранна грешка може да пречупи духа на прохождащ специалист завинаги. Съветът, който дава на своите последователи, е едновременно реалистичен и вдъхновяващ. Той ги предупреждава, че ги очаква “тежък път, свързан с лишения, неудачи”, но им обещава, че радостите ще са повече от тъгата.
Тази искреност, съчетана с непоколебима подкрепа, е сърцевината на ролята му като ментор и обяснява защо нарицателното “екипът на Владов” е признание не само за авторитетна клиника, а за създадена школа. “Отрасналите” му ученици са имена в професията и хирургът с огромен опит истински се радва на успехите им без завист, “освен за младостта им”.
Има ли нещо особено, което големите хирурзи притежават или изграждат като черта на характера си? “Това е много индивидуално. Може би обща черта на големите хирурзи е, че са скромни хора, не парадират.”
Професорът отхвърля идеята да се самоопредели като “най-добрия”. Дори наум? “Никога не съм си го казвал и наум. Защото, като си кажеш и един път, че си най-добрият, и Оня горе много бързо ще те приземи. Но, да, изпадал съм в ситуации, в които знам, че не мога да повикам никого, няма кой да дойде да ми помогне и е трябвало да се оправям сам. И като се е получило, резултатът ми е давал кураж, че мога да направя много трудни неща. Но да се опиянявам? Не. Никой не е най-добър. Винаги някъде има един, който е по-добър от него. Може да не е в България, може да е в чужбина, ама има по-добри от мене. Така че никога не съм си го казвал. Има хора, на които се възхищавам и смятам, че са по-добри от мен.”
За проф. Владов спазването на утвърдените медицински стандарти не е ограничение, а източник на спокойствие. В операционната среда, наситена с емоции, той разглежда прагматизма като необходим инструмент за справяне с трудностите. “При трансплантация емоциите ги оставяме настрана.” За да може чудото да се случи с прецизността на добре свършена работа, където мигновеното взимане на решения е ключово.
Началникът на клиниката, еталон в лечението на черния дроб и панкреаса, е забелязал, че лекарите, които се колебаят, обикновено не стават хирурзи. Един от примерите за решителност в критични моменти е свързан с младо момче, което трансплантират успешно във ВМА, но шест месеца по-късно органът излиза от строя.
Ситуацията ескалира светкавично: започва тежко кървене. За да овладее кризата, екипът на професора прилага техники от фронтовата хирургия - буквално пакетират кървящия дроб – процедура, която е напълно нетипична за плановата медицина, но единствената възможна за спешна стабилизация.
Налага се да действат като при военни условия, въпреки че се случва в мирно време във ВМА. След стабилизирането веднага е обявена спешна нужда от донорски орган – става въпрос за реакция в рамките на часове. Такъв успешен случай на светкавично намиране на донор до момента няма и мислите в главите на лекарите са мрачни. Точно в най-драматичния момент, когато надеждата гасне, става нещо извън всякаква логика. Появява се донор в мозъчна смърт. “Случи се това, което тайно мислехме за невъзможно. Като че ли нещо се намеси. В критичния момент се появи донор в мозъчна смърт.” Независимо от малките шансове и изключително тежкото състояние на младия мъж екипът извършва ретрансплантацията. И новият дроб заработва. Това е моментът, в който чудото се случва благодарение на подготвени лекари, които взимат правилни решения, но “и с участието на още нещо или на Онзи, който ни окуражава и помага, а в други случаи ни показва, че има и губещ вариант”.
Дори личното преживяване на хирурга преди години с катастрофа на таксито, в което пътува, е едно от бруталните приземявания. Той, човекът, който спасява с ръцете си, за малко да бъде принуден да смени специалността заради тежка травма на ръката, с която оперира.
“Железата, с които е фиксирана, са още в мен, рисково е да се извадят. Имах контузия на радиалния нерв и непосредствено след катастрофата единият ми пръст буквално висеше безжизнен - не помръдва. Възстановяването продължи 6 месеца, макар че още на 45-ия ден направих трансплантация. Не можех да хвана по нормалния начин иглодържателя, обаче си измислих начин да се справям. Сега ортопедите не искат да пипат отново около нерва, за да не се травмира пак, и имплантите ще си стоят. Не ме притесняват. Благодарен съм изключително на ортопеда проф. Андрей Йотов – на неговия професионализъм и отзивчивост дължа пълното възстановяване без последици. Травмата беше такава, че можеше да ми пречи да работя това, което обичам.” Катастрофата напомня на големия хирург, че е просто човек, подчинен на законите на физиката и на случайностите.
Инцидентът изгражда у него рефлексията за границите на разумния риск, която хирургията постоянно налага. Дали непрекъснатата среща с болката, страданията, ограничените възможности да помогнеш в някакви моменти тласка лекаря към синдрома на умората от състраданието?
“Изтощението и психическото натоварване наистина са изключително големи, но оцеляването е свързано с виждането ти какво искаш от живота. Какво ти доставя удоволствие да правиш. Едни се радват най-много да ходят на СПА, други – да имат дълга ваканция на море. Трети се радват, че правят сложни операции, имат стремления, искат да се сравняват с хирурзите във водещите европейски и световни центрове. Обяснението за справянето с умората и емоциите е в зависимост от това, какво искаш от живота. Да имаш смислен път или да си живееш по най-лекия начин, без сътресения и душевни терзания.”
По това проф. Владов оценява и младите хирурзи, за които освен ментор е и морална котва. Лидерският му профил е балансиран микс от класически добродетели и прагматична модерност, които поощрява и у последователите си. За него “младежите”, както ги нарича, казват, че харизмата му се корени в непоклатимо чувство за отговорност и готовност да се раздава. Авторитетът му е изграден върху опит и дисциплина, а самоконтролът - изкован в запазеното за големите хирурзи място: между небето и земята.
Но най-дълбокият пласт на личността на проф. Владов се крие в една метафора. Ще е най-щастлив, ако стане възможно да бъде трансплантиран всеки човек, който се нуждае от това, а в обществото бъде трансплантирана отговорност.
