Година след смъртта на големия музикант семейството ще го почете, но на рождения ден - 30 октомври, когато трябваше да навърши 81
Сигурен съм, че и в предишен живот съм бил музикант. И ако има следващ живот, също ще бъда музикант.
В това е убеден Кирил Маричков, говорейки във филм на БНТ и това е една от последните телевизионни изяви на рок легендата. Певецът загина след падане от сцената във врачанското село Селановци на 11 октомври миналата година - само 20 дни преди да навърши 80 години.
Днес семейството му няма да прави панихида, защото за тях е важен 30 октомври - рожденият ден, когато ще си припомнят всичко хубаво, преживяно с него. Най-близките не приемат датата, в която си тръгва от света и то така изненадващо за всички. За последно Маричков забива с “Фондацията” на събора в Селановци. Полита от сцената към публиката, удря лошо главата, незабавно е повикана линейка, но по пътя умира.
30 октомври, рожденият ден на Кирил Маричков, вече е обявен за Ден на българската рок музика.
Той пропява още преди да
може да ходи и говори,
както сам разказва.
“Заставал съм прав в количката, с която ме е возела майка ми по улиците, и съм пеел, с едната ръка съм се държал, другата съм я размахвал. Това е било през 1945 г., не много след 9 септември 1944 г. Тогава все още са си казвали “господин” и “госпожа” и хората по улиците се обръщали към майка ми: “Госпожо, вашето бебе пее. А майка ми гордо отвръщала: “Знам!”.
Още не съм можел да говоря, а съм запомнял съвсем точно мелодиите на песничките, изпълнявайки ги с “на-на-на...”, спомня си пред “24 часа” Маричков.
Живее в София в сградата, построена в началото на ХХ век от дядо му - известният архитект Киро Маричков. Днес паметна плоча с името на внука Кирил Маричков е поставена на входа.
Другият му дядо - Борис Левиев, бил главен диригент на Музикалния театър. “Кариерата” на Кирил Маричков започва, когато той е на 8 години, със... зимна песничка, която трябвало да бъде записана в Първо студио на държавното радио. Майка му, Ирина Левиева, работи по онова време като музикален оформител в радио “София”. Колегите ѝ търсят малки изпълнители и тя обяснила, че и двете ѝ деца пеят хубаво. Така Кирил и сестра му Люба правят дебютния си запис пред микрофон.
“Вкъщи песента я изпълнявахме идеално, даже я помня коя е:
Знаем елхичката зиме е сама
и от горичката взехме я дома...
Един човек горе в кабината каза: “Запис!”, и ние - пълен гипс, нищо не можем да изпеем. Човекът слезе при нас и ни успокои, че няма да я записваме, но иска само да чуе как я изпълняваме. Изпяхме я идеално, а той бил пуснал микрофон и я записал. После се чухме по радиото”, с усмивка Маричков описва своята “премиера”.
В училище обичал часовете по пеене - солфежите не му били трудни, тъй като вече свирел на пиано. Помагал на съучениците си, които не можели да четат ноти.
В междучасията тактувал с
дясната ръка и изпявал
песента, за да я запомнят
по слух
Благодарение на него и те минавали с шестици.
Един ден чува на грамофонна плоча албум на Елвис Пресли и вече е сигурен какво иска прави. Започва да се учи сам да изпълнява буги-вуги, но не е лесно, защото с лявата ръка трябва да свири типичния за бугито риф, а с дясната - акорди на 16-ини много бързо.
Дядо му - диригентът Левиев, живеел в друг апартамент в сградата, чул Кирчо и се възмутил от мелодиите
“Тогава рокендролът беше нещо ново, което на него май не му харесваше. Повече не посмях да свиря пред него и продължих тайно. Но когато излязоха “Бийтълс”, го зарибих. Пуснах му няколко техни парчета и той ги хареса. Попита ме дали мога като тях. Отговорих, че мога и получих одобрението му”, разказва Маричков.
Първата група, в която той влиза, е “Бъндараците”. Тогава е още ученик. Уредбите си правели сами, използвали стари радиоприемници “Симфония” и ги настройвали така, че да свирят през тях. Изпълнявали кавъри най-вече на “Шадоус” и първите песни на “Бийтълс”. Бъндарака, лидерът на групата, разпределил ролите: “Киро, ти си най-дълъг - ще свириш бас!”.
И така започва голямото партньорство на Маричков с бас китарата, с която прави едни от най-хубавите песни в българската музика.
С “Бъндараците” свирят на различни места - дори в американското посолство. Там толкова харесват как се представят младите музиканти, че им плащат повече от обичайното. После обаче ги привикват в милицията, а бащата на Маричков, който бил адвокат, оправил нещата. Но така и повече не се връщали в посолството, но споменът останал.
С “Бъндараците” свирят по абитуриентски вечери, дори в лятно турне на Сатиричния театър,
където се запознават с
легенди като Георги Парцалев,
Никола Анастасов,
Татяна Лолова
Маричков е най-малкият в бандата, а по-късно ще се окаже най-възрастният сред колегите си в “Щурците”.
Той напуска “Бъндараците”, защото иска да прави авторска музика, докато неговият приятел Бъндарака настоявал да свирят само кавъри. А Кирил заедно с Пепи Цанков иска много повече. Така се появява новата им група “Щурците”, в която Маричков е фронтмен, басист, певец и основен композитор. В нея влизат още Петър Гюзелев и Веселин Кисьов от “Слънчевите братя”. Бандата им е на сцената активно 30 години и има 12 издадени албума и безброй турнета.
Маричков така и не завършва висшето си образование. Записва да следва в Инженерно-строителния институт, след това се прехвърля в Лесотехническия университет. Когато трябва да избере между музиката и следването, той хвърля студентската си книжка - все пак вече свири с “Щурците” и е намерил истинското си призвание.
“Първите години все насила ни подстригваха. Криехме си косите зад ушите с фиби, ходехме с вдигнати яки, за да не ни острижат. По едно време си бяхме взели бележки от Киноцентъра, че ще играем хайдути и някакви други роли на “лица” с дълги коси”, разказва Маричков. На концертите им през 70-те в страната
все има по някой дежурен
комсомолец да следи какво
правят музикантите на сцената
и да си записва в тефтерчето. Маричков разказва как веднъж през 1978 г. случката се повтаря - с колегите му са с дълги коси и мустаци. “С тези бради и с тези мустаци човек не може да ви познае мъже ли сте, жени ли сте”, казва им дежурният комсомолец. “Твоята жена такива мустаци ли има?!”, отвръща му Маричков. Разбира се, след това си понася санкциите за дръзкия отговор, но така или иначе вече са свикнали на това.
Още с първите си песни “Щурците” пробиват, но голямата им слава идва в началото на 80-те с албума “ХХ век” с хитове като “Две следи” и “Среща”.
Нито Маричков, нито колегите му си поставят за цел да бъдат бунтари - просто свирят музиката, която харесват. “Зорлем ни направиха такива, защото бяхме упорити, че това ще свирим”, обяснява фронтменът на “Щурците”. И успяват да се наложат въпреки системата, без да правят компромиси със себе си и с творчеството си. Хиляди са концертите, които те изнасят. Успяват да останат близки приятели и след като групата им се разпада.
Самият Маричков има издадени три солови албума - “Зодия щурец” (1997), “Искам да кажа" (2002) и “75” (2019), автор е на повече от 150 песни, някои от тях за филми като “Вчера”, “Адио”, “Рио", “Дунав мост”.
Заедно с Иван Лечев (ФСБ), Дони, Славчо Николов (Б.Т.Р.) и Венко Поромански (“Те”) през 2013 г. основават супергрупата “Фондацията”. Изпълняват песни на собствените си формации, като в репертоара им са над 20 емблематични парчета. С тези музиканти е и в последните си часове. А на рождения му ден те ще съберат свои колеги като “Сигнал”, “Тангра” и Б.Т.Р., за да направят голям концерт в негова памет.
Никога не сяда пред нотната тетрадка
с идеята да пише песен
Тази песен ще надживее и двама ни!
Това възкликва режисьорът Иван Андонов, когато Кирил Маричков му изпява “Клетва” - вдъхновяващия шлагер, който той пише за новия му филм “Вчера”. За певеца това не е просто поредното парче, което прави, а символ на вечната вярност между хората, на силата на приятелството, което не се предава с времето.
Песента влиза във филма не в изпълнение на “Щурците”, а на две от момчетата в лентата. “10 години по-късно я записахме в наш аранжимент”, разказва Маричков.
Оттогава той прави музика към филмите на Иван Андонов. Но истината е, че никога не сяда пред нотната тетрадка с идеята да напише песен - често мелодията му хрумва в главата, без значение къде е, след това сяда и развива темата. Случва се дори да сънува нова музика. И бърза да се събуди, за да запише всичко онова, което му е хрумнало насън.
“Среща” е друга знакова песен, чийто вечен успех се дължи на нюха на Маричков към качествената музика. Тя е част от албума на “Щурците” “ХХ век”. Авторът на текста е хасковски поет, който посвещава строфите на своята ученическа любов. Заради липса на средства той решава да продаде стихотворението си на БНР, където го намира и самият Маричков. Именно той решава песента “Среща” да е балада, а не в бързото темпо, в което я пише Христо Ковачев. Песента се превръща в евъргрийн, а самият Маричков успява да се запознае с автора на стиховете ѝ покрай свой приятел.
