Заради нейно разследване бе променен закон, а година по-рано "24 часа" я направи "Достоен българин"
Един имейл от 50 страници, последван от безсънна нощ. Получава го Вероника Димитрова. Чете и препрочита десетки пъти историята на 90-годишната баба Янка, която е загубила своя имот. Историята е заплетена, тъй като е стигнала до Софийския търговски арбитражен съд - сложна правна материя.
Ето така започва разследването на журналистката от Нова тв, довело до най-мащабната реформа на арбитражните производства в България след разкритията за злоупотреби с решения от имотната мафия. Признанието е на министъра на правосъдието Георги Георгиев, който на практика само преди месец и половина убеди парламента бързо да промени закона.
Благодаря на разследващия журналист Вероника Димитрова, която разказа историите с отнемането на имоти чрез арбитражни решения, написа министърът във фейсбук, след като промените бяха факт.
Много се зарадвах. Виждаш наистина резултат. Това е и удовлетворение от моя труд, защото никой не подозира колко трудоемко е това, което правя, казва Вероника.
Още през април тя и министър Георгиев излизат заедно на голямата сцена за добри хора “Достойните българи” на “24 часа”. Тогава министърът вече е започнал борбата с имотната мафия, впечатлен от историята на баба Янка, разказана от журналистката.
Двамата с Вероника връчват награда на 23-годишния Пламен Найденов от Ловеч, който слага на ключови места в града изработени от него транспаранти с положителни послания.
Година по-рано “24 часа” отличава като “Достоен българин” и самата Вероника Димитрова за разследванията ѝ, които прави в рубриката “По следите”.
Има
една тераса в Нова тв, която колегите ѝ с респект наричат “кабинета на Вероника”
Там тя сяда да пие кафе, но е зарината в листове, документи, лаптоп и телефон. Работният ѝ ден обикновено започва в 8 сутринта и е до късно вечер. Но само ако е на терасата. Иначе е с оператор, камера и микрофон по адресите, за да търси какво се случва.
Така става и с 90-годишната баба Янка Ушколова, заради която се случва промяната в закона. Журналистката получава сигнал от колежка, която била наемателка на Стефан Родев - починалия художник.
Нейната позната ѝ споменала: Стават някакви странни неща, уж са купили имоти, никой не е идвал да ги види. И същата вечер ѝ праща онзи имейл с 50 страници информация, който Вероника дълго проучва. Понеже преди е правила репортажи, свързани с арбитражния съд, материята не ѝ е съвсем непозната. След това тръгва по десетки адреси на фирми и разбира, че хората от арбитражния съд, които са от управителния съвет, всъщност не са адвокати. Аз си представях, че това са хора в костюми, както беше при предишните случаи - тогава бяха действащи адвокати. Обикаляйки по адресите, разбрах, че това са подставени лица, които са малоимотни. Единият беше съден за опит за кражба на луканка. Беше трудно, но аз съм упорита и като подхвана една тема, трябва да я разчопля докрай, разказва журналистката.
Тя става част от Нова тв още като студентка през 2005 г., когато започва да учи българска филология в Софийския университет. Преди това е записала същата специалност в университета в родния ѝ Пловдив и същевременно - едва 19-годишна, работи във вестник “Марица”. И там се занимава с проблемни теми, даже има първа страница със заглавието “Наши музиканти бедстват в Италия”.
Самата Вероника не може да си обясни защо и какво я е насочило към професията, защото в рода ѝ няма журналисти. Но желанието ѝ да прави точно това е от дете. Помня много ясно, че правех интервюта с дезодорант с въображаем събеседник.
Разследващата журналистика също не е случаен избор. Като малка е от най-любопитните и все задава въпроси. Иска да разбере всичко докрай. Точно както разплита сега криминалните истории.
Преди това обаче има период, в който е решена да става полицай. Абсолютно сериозно имала
намерение да кандидатства в школата в Симеоново,
но си дала сметка, че няма да издържи физическия изпит. Но пък реално сега все едно работя това в телевизията.
Впрочем в началото по-скоро е била като частен детектив със скрита камера и помагала на свои колеги в репортажи, ако имало нужда да се снима тайно. За целта ползвала камерка, поставена в чанта. Вероника така се специализирала да я държи, че винаги успявала да снима лицето на човека. Точно това не е особено лесно, тъй като не вижда какво снима, но по усет винаги се справяла.
И в момента работи с голям арсенал от скрити камери. Те обаче изобщо не са достатъчни за разследванията ѝ. При последния ѝ случай, когато проверява смъртта на пенсионерка в старчески дом във Варна, се крие в кола със затъмнени задни стъкла, за да не бъде видяна.
Дегизира се с капела с голяма периферия и слънчеви очила
Тези хора не те чакат да дадат интервю, а нямаш право на грешка, защото говориш с тях само веднъж и каквото е станало, станало.
Поредицата ѝ за старческите домове тръгва от дом “Юлиана”. Беше като психотрилър. Зловещо, защото някакви хора са оставени от близките си с надеждата, че ще се грижат за тях, а се оказва, че идеята е просто да се вземат едни имоти.
Журналистката вижда как тези жени и мъже са без връзка със света, нямат телефони. Ако семействата им са в България и отиват при тях, на срещата се разигравал театър, че всичко е наред. А за роднините в чужбина хората били спретвани да изглеждат добре за видеовръзката по вайбър.
Случвало се е да се разплаче,
когато слуша разказите на своите герои. Преди години прави репортаж за деца, жертви на домашно насилие, настанени в защитено жилище. Първата трудност е със самото интервю - трябвало да подготви предварително въпросите, които да са зададени точно по конкретен начин, за да не разстройват децата.
Когато едното момиченце започна да говори, каза: “Аз не знам какво е майчина и бащина любов”. Говореше за тази любов като за теория и ти разбираш, че детето наистина не познава тази емоция. Даже сега настръхвам, докато го разказвам. Слушах, слушах и се разплаках. Спряхме интервюто, момиченцето ме погледна и попита една от работничките там: “Какичката защо плаче?”. И това ме довърши.
Хората ѝ пишат - ето така Вероника Димитрова намира темите за разследванията си. Това е най-хубавото - че ми вярват и получавам постоянно мейли. Намират я в сайта на Нова тв, където има опция човек да прати сигнал.
После говори по телефона със засегнатите и иска документи. Без тях не започва разследване. И задължително прави проверки. Много и за всяка дума.
Така при последната история, която снима във Варна, научава, че собственичката на хосписите е медицинска сестра в онкологията във Варна. Казват ѝ го от няколко места, също и директорът на единия дом, а накрая и самата собственичка Магдалена Кюлджиева. Вероника обаче звъни в онкологията във Варна, представя се коя е и какъв репортаж прави и пита действително ли тази жена работи като медицинска сестра. Просто няма нещо, което да не проверя. В това отношение съм свръхотговорна.
Същевременно и хладнокръвна, защото
без паника приема дори смъртните заплахи,
които е получавала за свои разследвания.
Понякога се страхувам, рядко, но се случва. Но мога да ходя вечер по тъмното сама. Майка ѝ повече се тревожи. Не споменава, че се притеснява, но все звъни и ако Вероника не отговори, звъни на нейния брат. Баба ѝ все казвала: Стига вече с тия престъпници, не те ли е страх? Нейни приятелки питали защо точно на внучката дават все такива теми. А Вероника търпеливо обяснявала: Бабо, те не ми ги дават, аз си ги избирам.
Родена е в Пловдив, но тъй като майка ѝ и баща ѝ били много млади родители, я пратили да расте в Джулюница при баба ѝ и дядо ѝ по майчина линия. Там ходила на детска градина, играла си е с Калоян Махлянов - Котоошу, а баба ѝ и майка му са приятелки до ден днешен. После и с Колето - Никола Рахнев, създал сайта “Гората.бг”, заради който стана като нея “Достоен българин” на в. “24 часа”. Той имал роднини в съседната къща в Джулюница и като по-голям батко често строявал Вероника и братовчедка си.
В семейството си момичето винаги е било заобиколено от много изискващи хора - така ги определя и вярва, че това е дало голямо отражение върху възпитанието и развитието ѝ.
Баба ѝ много държала на образованието. Самата тя в началото на 60-те години на миналия век била приета френска филология в Софийския университет. Дълги години работила като медицинска сестра в Стражица, а дядо ѝ бил началник на пощата. Вероника расте при тях до 3-ата си годинка, когато става голямото земетресение в Стражица. Тогава
за малко един комин да ги смаже с брат ѝ
и след това родителите ги прибират в Пловдив.
Майка ѝ е с три висши, един медицински колеж и няколко специализации. Тя също цял живот е изисквала от дъщеря си да е отличничка и Вероника винаги е била.
Баща ѝ бил военен, по-ларж и все казвал на майка ѝ: Остави го детето, стига вече, не може да учи постоянно. Той си отива твърде рано след инфаркт, едва на 50 години. Просто изчезна и цялото семейство трябваше да се учим да живеем наново, беше много трудно, разказва с тъга Вероника.
В щастливите им общи години той знаел за огромното ѝ желание да е журналистка и все ѝ купувал “24 часа” и “Стандарт”, за да чете и да знае какво се случва в държавата. Традицията била вечер да гледат новините на БНТ.
А след това ролята на баща поема брат ѝ, с когото са много близки. Днес именно той я съветва:
Знаем, че си камикадзе, но все пак трябва да е премерен рискът
за работата.
В същото време е горд със сестра си, защото разбира колко е важна професията ѝ за цялото общество. Защото не е задължително репортажите да са бомбастични разследвания. Достатъчно е те да показват всяка сфера от живота ни, за да търсят и да поправят неправдите.
Вероятно затова думата, която Вероника най-често употребява, е “справедливост”. Но при нея това не е просто дума, а остро усещане. Някой път може да идва по-късно, понякога хората дори може да не разберат, но справедливост има. Виждам го всеки ден.
Странно, но извън работата си е прекалено доверчива. Страда, когато се предовери на хора, оказали се недобронамерени. Ако се случи, дори приятелите ѝ се чудят, защото познават изумителната ѝ интуиция. Наскоро само по данни от имотния регистър заподозряла, че сравнително млад човек вероятно е болен или има физически недъг. Свързала се с една кметица и се оказало, че е получил тежък инсулт и затова е в дом за стари хора. А отсреща само я попитали как е разбрала.
Забавното е, че и в телевизията ползват интуицията ѝ дори само да разберат дали някой, който е обещал, ще се яви на живо в предаване. Чувайки гласа му, тя отсичала: “Няма да дойде”. И наистина не идвал.
По-важното обаче е, че никога не си позволява да работи само по интуиция. Както вече стана ясно, истината е в документите и хората.
