Колко странно нещо е човешката памет и колко невероятни възможности тя има на моите години - това е типичната самоирония на Мария Конакчиева, с която тя обяснява желанието си да разкаже живота си в книга.
Наричат я “бижуто на София” - заради изящния ѝ стил, заради умението ѝ винаги да изглежда различно, заради лекотата, с която умее да общува с всеки и да му засвидетелства уважение.
Същинската ѝ работа обаче ѝ отнема десетилетия в полза на каузата да привнесе част от френската култура в България. Затова тя бе удостоена с високото и много важно френско отличие - Национален орден за заслуги, връчен ѝ преди 3 години.
И до днес Конакчиева отговаря за връзките с обществеността и е почетен пиар на Френския културен институт в София. За работата си е наградена и през 2006 г. с ордена “Кавалер на Академичните палми”.
Представяме ви 7 истории от чудния житейски път на аристократичната дама.
Вече не плача, животът ме направи и мъж, и жена
Вече не плача, защото животът ме направи и мъж, и жена. Аз съм опората, аз съм всичко в това семейство, въпреки че имам съпруг, с когото сме разделени от години. Хората не си дават сметка колко трудно се живее в България.
Мария Конакчиева се омъжва за Хамза бен Амран - алжирския посланик у нас, и след изтичането на мандата му заминава с него за родината му. Връща се тук през февруари 1992 г., но без него, а преди това е изпроводила до България и синовете си близнаци.
Тя е на 24 години, когато вдигат сватба, а майка ѝ възприема много зле връзката ѝ. Каза, че нямам право да отида в арабска страна, че това е друг свят, който няма нищо общо с това, с което съм израсла. Но не била права, защото тогава в Арабския свят имало много интересни интелектуалци, смесица между Изтока и Запада. Мария, страстна почитателка на Албер Камю, чиято младост преминава в Алжир в голяма бедност, е следвала стъпките му там. Дори намира мястото, където е била кланицата, в която чичо му го взема на работа.
Конакчиева е запленена от приказния залив, на който е разположена столицата Алжир, от залезите и изобилието от плодове и риби. Средиземноморие в най-красивата си форма, в което французите бяха влюбени, спомня си тя.
Расте с френски, виолончело и много дисциплина
Мария научава френски много малка, защото в родния ѝ град Елена няма човек от местния елит, който да не го говори. А и голяма част от интелигенцията е завършила във Франция - Стоян Михайловски, Мина на Яворов, Петко Юрданов Тодоров.
Тези, които се занимавали с политика, обаче били русофили, учили в Одеса и Санкт Петербург. Затова съм чела и Достоевски на 13 години в оригинал, разказва Конакчиева. По думите ѝ българите много обичат да смесват руското със съветското, а то няма нищо общо. Като малка четяла само руски автори - Чехов, Пушкин, Гогол, Толстой, но “кой не ги е чел”. И винаги сядала с големите, а майка ѝ казвала, че е невъзпитана.
Майка ми умираше да съм възпитана и добре облечена. Водела я да свири на акордеон, на пиано, на виолончело. Тя помни и до днес виолончелото си, направено от българин в Разпоповци.
Така израства доста дисциплинирана в малкия град, където нищо не трябва да бъде извън нормите. Майка ѝ не се страхувала, но искала дъщеря ѝ да е за пример. Пример на какво, не знам. Но в нейните очи трябваше да бъда перфектна. За всеки празник майката разпаряла своите рокли, за да ушият нови, тъй като нямало платове. После Мария започнала да рови в сандъците на баба си и открила френски дантели от XIX в. И като че ли това ми се отпечата с такава сила в моето малко мозъче. Днес признава, че усетът ѝ към стила и детайла идва именно от майка ѝ.
В Алжир: Ти, чужденката, ще ядеш, много си слаба
Всички познават Мария Конакчиева като страстен почитател на литературата и изкуството. Тя обаче е учила... геохимия!
Впрочем имала интерес към журналистиката, но точно когато завършва гимназия през 1963 г., Софийският университет закрива специалността за 4 години. Приемат я стоматология, но тя се отказва: Няма да се занимавам с такива тривиални неща.
По онова време било много модно да се учи биохимия и това били записали дъщерите на членовете на ЦК на БКП. Конакчиева обаче не успява да се класира и я приемат да следва геохимия.
Първо показва познанията си в Тунис, където започва да работи в италиански консорциум за фосфати. Тунизийците бяха най-милите хора, всяка сутрин ми носеха кафе и кроасани. Даже не ги плащала, колегите ѝ ги купували с малките си заплати. Казваха ми: “Ти, чужденката, ще ядеш, много си слаба”. И до днес помня тяхната доброта.
Когато заживява в Алжир, влиза в първия екип с руснаци, който извлича златни кюлчета от южната част на Сахара. След това се занимава с термоанализ. От такъв човек като мен може да стане енциклопедист, ако съм била малко по-целенасочена, казва през смях Конакчиева. Но после уточнява, че с американската операция “Пустинна буря” в Ирак през 1991 г. в Алжир идват ислямистите. Трудни времена, наричаха ме с неприлични имена, местните бяха настръхнали срещу американците, а и срещу другите чужденци. И тя се прибира в България.
Как се превръща в звездата на Френския културен институт
Моят живот никога не се е вписвал в стадото. Така Мария Конакчиева обяснява как става толкова популярна с работата си във Френския културен институт у нас.
Връщайки се от чужбина, тя започва да работи в библиотеката му и веднага прави впечатление с различния си стил на обличане.
Имаше периоди, в които не носех и сутиен под прозрачните си блузи. В началото - макар че не беше в моя стил, явно съм ги провокирала. Аз не бях никак млада вече, бях на 50 години, но тялото ми беше доста стройно. Позволявах си го, защото нищо непристойно не се виждаше, беше само загатнато.
Откроява се рязко от общия фон, защото носи дрехите си от чужбина, има стойка, която я отличава, ходи грациозно. Когато идвали гости от чужбина, все на нея оставяли да ги развежда из града и така научава наизуст всяка църква, всяка забележителност. И винаги я избивало на патриотизъм: Исках да им покажа, че България не е това, което те си мислят. Да видят артефактите и да разберат колко стара и значима е държавата ни.
Даже цитира френски посланик от онези години, който и на българите обяснявал как Пловдив е най-старият град в Европа - Филипополис бил на над 6500 години.
И до днес страда, че истинските франкофони у нас се топят. С много неща съм се преборила, но тука няма да мога. Това е световно явление. Просто исках да запазя това, което има, не исках повече.
Затова с болка разказва, че много от паралелките с интензивно изучаване на френски език към различни училища вече са закрити.
Съветите ѝ за стил: погледнете се в огледалото гол, за да видите какво не харесвате в себе си
Човек трябва да се погледне в огледалото гол и да си каже кое не харесва в себе си. Той трябва да знае, че да прикриеш това, което не харесваш, е изкуство. Мамиш другите, но си щастлив и ти, че те няма да видят това, което ти не харесваш.
Тази идея Мария Конакчиева заимства от Жаклин Кенеди, която не обичала ръцете и краката си. Затова във всичките ѝ по-важни събития съпругата на американския президент Джон Кенеди е с ръкавици до лакътя. Краката ѝ били доста големи и широки, затова винаги носела издължени напред обувки.
Жената може много да направи за себе си, като се облича по начин, който да я направи видима.
Никога без червило дори и когато хвърляте боклука!
Да се обличаш добре, значи да не следваш непрекъснато модата. Дали ще е широк колан, или подходящо подбрани бижута - трябва да вплетеш нещо свое, което да те откроява от другите, защото всички ще бъдат модерни.
Никога не слагайте неща, които се впиват във вас! Така момичетата премахват женствеността си, а тя винаги е нещо малко забулено, малко различно.
Чупи крак и написва книга
Преди няколко години Мария Конакчиева чупи тазобедрената си става и не казва на никого. Потрошава се в банята, а операцията се оказва една от най-тежките, с много голяма загуба на кръв. Дори не подозирала, колко тежък е инцидентът, защото човек игнорира много неща, преди да му се случат.
Междувременно вече имала предложение да напише книга за живота си, даже била нахвърляла 2-3 страници. Слава богу, синът ѝ от Канада бил тук и благодарение на него тя се вдига. Не вярвала, че ще се случи, защото умът ти работи, но тялото ти не отговаря на това, което трябва. Синът ѝ обаче не спира да ѝ повтаря, че тя може да се справи.
Тогава си казах колко сме крехки в живота. Може би е време да напиша нещо.
И започва! Сама се изненадва колко много неща помни от живота си, а никога не си е водила дневник. В книгата е пълно с имена, места, срещи, събития от цял свят, случили се през живота ѝ. Всичко ми изплува. Беше като извор на една душа, която е искала да изкаже много неща, след като години наред са били скрити някъде дълбоко в паметта ми.
Сред страниците са дори и детайли от снимането на филма “Гераците” в Елена, когато е била едва на 5-6 години. Помни актьорите, екипа, сякаш е била приятелка с тях. Да, те бяха близки с мен, но аз бях едно малко момиче, което се мислеше за равна с големите.
Искам да умра на сцената на живота
Искам да умра на сцената! Това си казва Мария Конакчиева, когато я награждават с ордена за заслуги към френската нация. Не си представя, че ще играе роли, а че ще е на сцената на живота. Искам да умра в крачка, колко ще бъда щастлива!
Начинът ѝ на живот я кара често да си спомня за Елиас Канети. Той е мразел смъртта, понеже майка му умира сравнително рано - малко след 40-ата си година. Големият шок обаче е била смъртта на баща му, който си отива на 21 години, а малкият Елиас е бил едва на 7. След това години наред е твърдял: “Аз никога няма да умра”.
Дали и аз си вярвам, като си казвам: Всяка година ще обяснявам, че чакам нещо догодина. Ами ако ме свари смъртта? Вече ме налитат такива мисли. Дойде време да напиша книга, дойде време да мисля за края. Дойде време да мисля какво да правя след това, защото, представи си, на моите години смятам, че има още какво да правя на този свят.
Конакчиева не иска да е пенсионерка, а и няма намерение да става. Даже напоследък е замислила своя телевизионна рубрика - “7 минути с Мария”, защото още има какво да каже на публиката.
