Златно провидение за Пушката: Александра Китипова нарисувала на дъската за разбор пирамида, камила и човече с българско знаме, без да осъзнава, че това е поличба, че приказката от Египет ще оживее отново
- Колко световни титли в отборен спорт има България?
- 2.
- През колко години са постигнати те?
- 34!
- Можете ли да повярвате, че един човек има златни медали и от двете световни първенства? Можете ли да повярвате, че в семейството му златните медали са три, макар за България световните титли да са само две?
Да. Невероятно, но факт! Национална история за гордост, написана от българския волейбол. Уникална семейна история, написана от Евгени Иванов-Пушката и дъщеря му Симона Иванова.
1991 г. Кайро (Египет)
България печели първата отборна световна титла в историята. Завоюва я младежкият ни национален тим по волейбол. Мъжкият ни отбор до 20 г. е №1 в света. На полуфинала разгромяваме единия фаворит СССР с 3:0, а на финала побеждаваме другия фаворит – Италия, също с 3:0. Шампионският състав на треньора Светослав Стойчев е Мартин Стоев, Николай Иванов, Ивайло Стефанов, Петър Узунов, Веселин Димчев, Петър Дочев, Калин Тодоров, Валери Секулов, Радослав Арсов, Николай Янакиев, Стефан Митев и Евгени Иванов.
2025 г. Осиек (Хърватия)
България печели втората отборна световна титла в историята. Завоюва я националният тим за девойки. Женският ни отбор до 19 г. е №1 в света. След впечатляваща победа с 3:1 над Бразилия момичетата ни стигат до полуфинал с финалиста от предишното световно Турция. И побеждават с 3:2. Във финала българките бият действащия дотогава първенец на планетата САЩ с 3:1 гейма. Шампионският състав на треньора Атанас Петров е Виктория Нинова, Никол Окоро, Александра Китипова, Една Тодорова, Димана Иванова, Стефани Дянкова, Калина Венева, Вяра Парапунова, Елисавета Сариева, Деница Ангелова, Дарина Нанева и Симона Иванова.
По ирония на съдбата тийммениджър на първите ни световни шампионки отборно в женското направление е... Евгени Иванов. А сред самите шампионки – дъщеря му Симона Иванова. Двамата се прибраха, окичени със златни медали. И
в семейството им вече има
три златни медала от двете ни
световни отборни титли
Пушката е сред най-обичаните ни волейболисти. Бронзов медалист на световно първенство за мъже, бронзов и за Световната купа. Четвърти в Европа. С две паметни участия на олимпийски игри с мъжкия ни национален тим – пети от Пекин (2008) и девети от Атланта (1996). Но през 2025 г. стигна до особена гордост – да види и дъщеря си световна шампионка. И да бъде там, част от щаба на отбора на новите златни момичета на българския волейбол.
Започваме с голяма доза смях и въпрос с намигване: “България има само две отборни световни титли, а във вашето семейство имате три златни медала от двете световни първенство, не е ли малко нагло, не ви ли е срам?” А след бурния смях и отговора на Евгени: “Срам – не. Горди сме”, наистина сме готови с гордост да разкажем тази уникална история.
“Още не мога да осъзная какво ни се случи. Малко време е минало, за да го усетя в пълния му обем. Ще ни трябва още време. Не само на мен, на целия ни отбор”, казва Симона. “На нея и на другите момичета наистина още им е трудно да разберат размера на постигнатото, но те направиха нещо грандиозно за България”, добавя баща ѝ.
От онзи медал, спечелен от Евгени и тогавашните златни момчета на волейбола, са минали 34 години. Мони навърши 18 в навечерието на “нейното световно”, родена е на 12 юни 2007-а. Баща ѝ е на 51. След олимпийските игри в Китай през 2008-а роденият на 3 юни 1974 г. Евгени прекратява кариерата си в националния отбор, а край и на клубно ниво слага през 2012-а. И вече се радва как дъщерите му – Сара и Симона, растат. На игрището и в живота.
Оказва се обаче, че Симона никога не е докосвала златния медал на баща си до мига, в който си заслужи да има свой.
“Първо имах един шкаф с всякакви спортни отличия. Впоследствие, като спрях да играя, събрах всичко в една голяма кутия. Стоят си там, затворени. Симона даже никога не е виждала моя златен медал от световното. Онази кутия, нека даже да я наричаме саркофаг със спортни отличия, беше затворен, преди Мони да има осъзнати спомени”, разказва Евгени Иванов пред “24 часа”. “Обещал ми е сега да отвори саркофага, искам да видя неговия златен медал”, включва се Симона.
“Аз също не бях отварял тази кутия много отдавна, но преди около два месеца трябваше да правим едни снимки и ме помолиха да си донеса отличията. Първото нещо, за което се сетих, като отворих кутията, е златният медал от световното. Не го бях виждал от поне 10 години”, споделя още Евгени Иванов.
И ето, че го докосва отново точно преди световното с дъщеря си. Сякаш за късмет. Но всъщност разкрива и друга
история от актуалното
световно първенство,
която го кара все повече
да вярва в провидението
“Един ден отиваме на видео. Беше в началото на шампионата. Във видеозалата имаше дъска, на която се пише. Виждам, че едно от момичетата драска нещо по дъската. Беше с гръб към мен, не виждах какво пише, какво рисува. Тя се мърда и виждам нарисувано едно човече, което държи българското знаме. А пред човечето една пирамида, една камила и една палма. Виждам това и буквално настръхвам. Видях Египет. Видях Кайро. Видях световната ни титла тогава, нарисувана днес от едно от момичетата от националния отбор, с който сега започвахме пътя си на световното”, разкрива Евгени.
А се оказва, че дъщеря му е дала идеята за финалния щрих от това провидение. “Александра Китипова обича да рисува. Видях пирамидата, камилата, човечето. Знамето беше нарисувано, но без цветове. А отдолу на бялата дъска имаше точно червен и зелен маркер. Викам ѝ: “Саша, и без това сме тук, а ти си рисуваш, запълни знамето, направи го да е българското”, споделя Симона.
Малко след това Евгени вижда нарисуваното и онемява. “Гледах и наистина изтръпнах. Не казах нищо на абсолютно никого. Запазих информацията за себе си. И чак след като свърши последният мач, след като момичетата спечелиха световната титла, разказах на Александра тази история. Тя, разбира се, не е имала нищо подобно предвид, просто си е рисувала. Даже беше много учудена: “Ама наистина ли? И сме станали световни шампиони в Египет?” Звучи като сценарий от филм, но е реалност. И затова все повече вярвам в провидението”, добавя Евгени Иванов.
Дали мечтите на отбора са били толкова големи, осмелявали ли са се момичетата да си мислят за световния връх преди първенството? “Говорихме си, че имаме огромен шанс да стигнем поне до финал или да вземем медал, но чак за първо място не сме си помисляли преди първенството. Но пък си говорехме за шансовете ни за нещо голямо”, отговаря Симона.
“Аз също си мислех, че може би трето-четвърто място е най-реалистичното за този отбор, но чак толкова смело не съм мечтал”, добавя баща ѝ.
Около отбора сякаш витае специална енергия. Проявява се не само с хорото на фона на “Бяла роза” след всяка победа, цялостното настроение е някак различно – като на талантливи и силни спортисти, освободени и забавляващи се. Донякъде с възможен паралел за паметния успех на златното поколение на българския футбол в САЩ през 1994 г. - пътуване, започнало със загуба, но продължило дълго, докато можещи българи просто се забавляват. И побеждават. За историята. „Има нещо сходно“, казва Евгени, който е преживявал като горд българин и футболните емоции от онова американско лято.
“В първия мач срещу Полша момичетата излязоха притеснени от факта, че сами си бяха проектирали очаквания, тъй като са европейски шампионки. Че трябваше да са брилянтни, трябваше да са перфектни. Може би затова загубиха първия мач. Бяха победили Полша с 3:2 на европейското, сякаш им тежеше задължителното очакване за победа и сега. Така се роди и тази прилика със световното по футбол в САЩ през 1994 г. Веднага след мача събрахме момичетата, обяснихме им ситуацията и опитахме да им свалим напрежението. Мисля, че успяхме. Хубаво е, че дойдоха малко по-леки мачове, които изиграха много добре. Вървяха все по-добре и по-добре. Придобиваха повече увереност. И вече в най-важната фаза просто избухнаха и показаха най-доброто, на което са способни”, казва Евгени Иванов.
Мони няма как да прави паралели с далечните времена, но пък знае отлично специалните емоции в нейния отбор. “Това настроение не беше само на финала. След всеки мач просто се зареждахме повече и повече. Докато
във финала просто
изригнахме емоционално
и дадохме всичко - и физически, и психически, за да стигнем до златото. Щом бяхме стигнали толкова далече, нямаше да се предадем точно на финала.
От трите години, в които бяхме събирани за европейски първенства и това световно, винаги сме били горе-долу в един и същи състав. Всички момичета сме си близки. Дори когато сме в клубовете си през сезона, винаги преди и след мач се поздравяваме, говорим си. Нямаме разделения на групички, няма конфликти между нас, винаги сме били отборни и мисля, че това също много ни помогна. И го показахме на игрището”, казва Симона.
“Този отборен дух и борбеност, които демонстрираха тези момичета, това беше най-силното им постижение. Защото те дори отстъпваха физически и технически на някои от противниците си, но характерът, който проявиха, и този отборен дух, който имаха през цялото време, това беше оръжието, с което станаха световни шампиони”, добави Евгени.
Мони няма как да не знае за другата отборна световна титла в историята на България. Но е интересно, че в момента осъзнава значимостта и на неговото постижение. “От малка, като съм го разпитвала какво е постигнал, всичко ми е казвал. Но за мен тогава не е имало как да отлича точно това постижение, той е имал толкова много титли и медали, че не съм обърнала специално внимание на тази световна титла. Защото
за мен олимпийските игри
бяха по-важни като
негово постижение
Но знаех и затова мечтаех, казвах си: “Дано да стигна като него до първото място в света”, казва Симона. Е, сега явно е време за още по-високи мечти – да стигне до олимпийски игри като баща си, и дори да го надмине. “Така съм ѝ го пожелал да се случи”, включва се татко Евгени.
Покрай него волейболът логично става част и от ДНК-то на Симона. Но всъщност изборът на пътя си е лично неин, макар и изглеждащ предначертан. “Родителите ми никога не са ме напъвали да започвам да се занимавам с волейбол, но всичко е логично. Когато започнах, първо знаех какъв волейболист е бил баща ми, после – по-голямата ми сестра тогава също се занимаваше с волейбол, братовчедка ми също беше волейболистка и аз малко или много се водех по акъла на по-големите. Реших, че ще се занимавам с волейбол, исках да стигна до тяхното ниво, до техните успехи. И малко по малко мотивацията ми да продължавам и да продължавам да се развивам ставаше все по-голяма”, разказва Симона как е била запленена от волейболното наследство.
Макар щастието на татко Евгени от световната титла да е най-лесно за визуализиране, тъй като присъства на финала, емоциите в цялото семейство са уникални. Мама Маруся и Сара гледат мача за титлата у дома в София. “Съседът до нас се е притеснил какво се случва вкъщи, защото знае, че майка ми и сестра ми са сами, че нас двамата ни няма. Чул е писъци, крясъци, викане и се чудил дали да почука на вратата да пита какво се случва. Мисля, че това достатъчно добре описва каква е била емоцията вкъщи”, разказва Мони.
“Винаги съм казвал, че зад успехите на един спортист стоят хората, които го подкрепят. В случая – нашето семейство. Без сигурността, без подкрепата, без усилията, които те също трябва да направят, ние няма как да бъдем толкова пълноценни в работата си. Една такава титла винаги е сбор от прекалено много фактори, които хората дори не могат да си представят. Затова благодарим на всички, които са ни подкрепяли – и в цялата фамилия, и не само”, казва Евгени Иванов.
Самият той след победната точка просто изпада в общата еуфория и се радва на всички момичета от отбора. Дори не осъзнава как дъщеря му се озовава в прегръдките му: “Може би секунда-две по-късно, когато вече я стиснах, разбрах, че това е тя.” Докато Мони просто го е търсила: “Прегърнахме се, поздравихме се с момичетата и бях в състояние: “Къде е баща ми?” Нямаше как да не отида веднага да се поздравя и с него. Просто погледнах къде е и без да му казвам нищо, отидох и просто му се хвърлих.” Прегръдката продължила десетина секунди, но според Евгени “тогава май времето спря”.
“След като се прегърнахме. След като той осъзна коя съм,
след като го гушнах силно,
тогава за първи път
ми тръгнаха сълзите
от мига, който съдията свирна, че сме победили, че сме световни шампионки”, продължи Мони. “И моите сълзи също. Не съм от хората, които плачат много често , но тези момичета определено успяха да ме разплачат”, допълни Евгени.
Ако сега Симона трябва да си помечтае и да си пожелае да бъде на някое специално място, а баща ѝ отново да бъде до нея в очакване на сълзи от щастие, кое ще е то? “Олимпийските игри със сигурност”, не се и замисля Мони. А после конкретизира: “Ако ще трябва да е истинска мечта, тя е за първото място на олимпийските игри. Това ни е следващата стъпка за преследване. Казахме си го и с момичетата, и с треньорите, с всички. След като сме постигнали първо място на балканиада, първо място на европейско първенство и първо място на световно първенство, следващата стъпка, която трябва да се борим да постигнем, е първо място на олимпийските игри. Това вече би бил начинът да докажем безпрекословно пред България и пред света, че ние сме най-добрите”.
Вече едно е ясно – предстои да бъде отворен онзи “саркофаг”, за да види медала на татко от световното преди 34 г. Но къде ще сложи нейния? “Всички мои медали, откакто съм започнала да тренирам волейбол, стоят на една закачалка над леглото. Буквално над главата ми. Гледам си ги всяка сутрин, като се събудя, и всяка вечер, докато заспивам, за да си напомням за какво съм започнала да се занимава с волейбол. Но най-важното – да си напомням, че имам да мечтая още, защото не ми е пълна закачалката, има още място”, завършва с усмивка Симона Иванова – световна шампионка като баща си!
