Книга на лекар за алтернативна медицина я вади от зоната на комфорт, планината я прави парамедик
Тя е от особена порода хора. С висок дух, който предизвиква да бъде опознат, с върхове на характера, които бихме били щастливи, ако допусне да изкачим, и с дълбини на душата, в които с любопитство бихме се гмурнали. Съпруга и майка, а така извисяваща се над рамката на обикновеното. Високото я влече – буквално и преносно. За да надскача себе си. Тя е Христина Йосифова и вече има два от 14-те осемхилядника зад гърба си. С поглед, вперен към следващите цели. На 24 септември 2024 г. стана първата българка на осмия най-висок връх в света - Манаслу (8163 м), а на 24 май 2025 г. стъпи и на Покрива на света. Изкачи Еверест (8848 м) от по-непопулярната северна страна. Христина е 17-ият българин и четвъртата българка на най-високия връх. Но ако наистина надникнеш в очите и душата ѝ, разбираш, че върхът на върховете не е нейната крайна точка. Защото Хриси тепърва ще пише своята история с осемхилядниците...
А всичко започва на доста ниска надморска височина, макар и на място, което някои твърдят, че е центърът на вселената – Стара Загора. Христина е родена на 11 януари 1979 г. в семейство на планинари. На 2 г. са я качили на ски. Всяка зима изкарвали по две седмици на Чепеларе. И пътят явно съвсем бил предначертан. “Дори родителите ми да не ме бяха запалили, със сигурност щях да намеря път към планината”, сигурна е тя. Но признава, че детството е оказало голямо влияние. “Стара Загора е много туристически град. Туристическото дружество е с големи традиции, има много клубове към него. И въпреки че аз станах член на дружеството по-късно, на около 16 г. в клуба по спелеология, първите ми стъпки в малко по-високата планина са, когато може би съм била на около 10 г. Тогава бяха популярни екскурзионните летувания. Организираха се от фирмите, в които работеха родителите ми. Събират се колеги, наемат водач и тръгват. А който искаше, вземаше и децата. Те, разбира се, искаха. Първите ми стъпки в планината са с тях. Всъщност, откакто се помня, съм в планината. Тя винаги е била нещото, което ми доставя огромно щастие. В планината се чувствам у дома. Защо? Не мога да кажа. Просто е моето място”, разказва Христина. Сега си спомня с усмивка, че на първото екскурзионно летуване плакала. Били в Пирин. Времето се развалило и не успели да качат Вихрен. И сълзите тръгнали надолу заедно с малката Хриси. Е, на втория път стигнала до онези 2914 м.
Прочела две книги за йога и на 13 г. започнала да се занимава с това. На 14, на 15 –
съученичките ѝ на дискотека,
тя диша и медитира
И всеки ден ходи да тича на “Аязмото”. Тренира бадминтон, тенис на маса и ориентиране. Завършва с отличие Търговската гимназия в Стара Загора, а след това висше икономическо образование в УНСС. Влюбването във високото и пътешествията към него започват по-късно. “В студентските години си беше само разходка. Събирахме се, обикаляхме из България. Но в никакъв случай не съм си мислила, че ще ходя на високо. За първи път излязох от България на 30 години, за първи път тогава се качих на самолет. С група за саморазвитие ходихме в Узбекистан”, допълва тя.
Някак логично към пъстрата ѝ визитка се добавя инструктор по оздравителна тибетска гимнастика “Жим Лам” - съкращение, значещо “благодарим на светлите учители за знанието и търпението”.
Как се отключва влечението ѝ да надскача себе си, отвело я до Покрива на света? От случайна среща, която обаче Хриси предизвиква с мислите си. И заради силата на книгите. Нали помните онези две, заради които се занимава с йога от малка? Е, като по-голяма идва и продължението. “Майка ми ми даде да чета една книга на Олег Ламикин – руски лекар, автор на системата. Прочетох книгата и си казах: “Ама това е точно за мен!”. Това са практики, упражнения, малко медитация, тип природна медицина. Веднага реших: “Започвам да се занимавам с това”. Трябваше да намеря Олег Ламикин. Видях, че има инструкторски курсове. Реших да тръгна за Москва. И в същия момент ми излиза реклама, че той идва в България. Записах се на семинара му, запознахме се, казах му какви са ми плановете. Тогава руски не говорех, само разбирах. За 2-3 г. покрай интереса ми към неговата система и руският ми се подобри доста, сега даже превеждам. Но запознанството с Олег беше много ключово за развитието ми и в посока на предизвикването на себе си”, споделя Христина пред “24 часа”.
“Неговата философия беше да изважда учениците си извън зоната им на комфорт. Водеше ни навсякъде по света – в Индия, в Непал, в Русия, в Гърция по манастири, навсякъде из Европа. Правили сме Пътя Камино. Имахме майсторски клас в Кавказ. Целта му беше преодоляване на страха и болката. Къпали сме се при минус 10 градуса в ледени реки. Аз съм планинар, но останалите не бяха. Той ни водеше по чисто алпинистки маршрути. Живели сме в бунгала без абсолютно никакво отопление. Тъй като
аз съм вегетарианка,
за мен нямаше нищо за ядене
Отслабнах 5 кг, защото в Кавказ се яде само месо”, смее се Хриси. Тогава е първата ѝ среща с Елбрус (5642 м) – най-високия връх в Европа. Не стигат до върха – правят различни практики и медитации на фона на Елбрус. Повтаря това упражнение три пъти.
“Казах си – на четвъртия път този връх аз просто ще го кача. Така и стана”, споделя тя. На всичкото отгоре решава да го изкачи през зимата в жестокия кавказки студ, за да си направи подарък за рождения ден. Дотогава нейното най-високо е първенецът на България и Балканите Мусала (2925 м). При това в летни условия, зимно време само е карала ски. “Никой не знаеше, че отивам на Елбрус. Бях без никаква подготовка. Отидох със скиорската екипировка. Водачът ми каза само: “Аз ти препоръчвам друг тип облекло”. Отговорих: “Ама аз съм карала ски”. И понятие си нямах какво значи зимна планина. Водачът ми намери стара генерация катерачески обувки, пластмасови, тип скиорски. И едно яке, което почти ми стигаше до коленете. Когато слязохме от върха, той ми каза: “Ти си първият ми клиент, за когото се обърках. Първо си мислех, че няма да изкачиш върха. И второ –
мислех си, че ще умреш”
Наистина, като излязохме за самото изкачване и видях на ратрака минус 30 градуса... Валеше сняг, страшна виелица. От виждането на термометъра, старта на изкачването до изгрева на слънцето нямам никакви спомени. Ходила съм в медитативно състояние. Спомените ми са от изгрева до върха. Водачът ми казваше “спираме да почиваме”, аз не спирах, започвах да клякам. Такъв студ не съм изпитвала никога през живота си, нито на Манаслу, нито на Еверест. Първият ми изкачен връх е и единственият, на който не съм извадила българското знаме. Нямаше шанс да сваля ръкавиците, да бръкна в раницата... Занесох го, но не можах да го извадя”, споделя тя за “подаръка” за рождения ден, който си прави на 7 януари 2018 г.
Качвала се е също на най-високия връх на Африка – Килиманджаро (5895 м), на най-високия на Южна Америка – Аконкагуа (6962 м).
Но изкачването на Авицена (7134 м), бившия връх Ленин, се оказва съдбовно и за откриването на другото призвание и професия. Как планината „кара" Христи да стане парамедик?
„Беше преди 4 г. Изкачих връх Ленин по много интересен начин. Бях с водач, с когото трябваше да изкачим Аконкагуа, но той се разболя и ми каза: „Аз се връщам". А аз: „Ето я пътеката, аз продължавам". И изкачих Аконкагуа сама. Със същия човек тръгнах за връх Ленин. Отиваме там, той отново се разболява: „Аз се връщам". Същата история. Викам му: „А, не. Довиждане, аз ще се оправя. Оставам в лагера. Беше по време на пандемията от коронавирус, много трудно се изкарваха тиристически визи. Трябваше да минем и през Елбрус, за да изкачим Ленин. Не знам дали бих успяла отново да мина по този труден път с визата. Нямаше да се върна. Търся водач в лагера – няма. Затворила съм се в палатката и отказвам да изляза. Идва един организатор и ми казва, че имам страшен късмет: „Групата на един водач се отказа, свободен е, но имаш три дни да изкачиш върха". За този връх принципно трябва 20 дни аклиматизация. А аз: „Тръгваме ли?" никой не вярваше в мен. Кой знае какво си е казал и водачът: „Да взема парите, пък тя докъдето стигне". Изкачих върха, общо със слизането – пет дни. Връщам се в базовия лагер, посрещат ме невярващи погледи: „Това за първи път го виждаме". И ме поканиха да работя при тях като помощник водач. Нямах квалификация, но те имаха истинска нужда от хора, които да помагат.
Останах известно време. Климатизирах една група. Като се върнах в България, се замислих, че ако нещо беше станало в планината, не знам какво да направя. Не дай боже на някого да му стане лошо, да падне... Аз нямах медицинска култура. Базови неща – окей. Отделно, че се занимавам и с алтернативна медицина. Но в планината няма време за такава. Не мога да кажа на човек: “Дай сега да постоим и да медитираме”. Спешната помощ изисква реакция на мига. Реших да изкарам курсове. Влязох в интернет и попаднах на курсове за парамедик. Мислите наистина предизвикват съдбата. Изкарах курсовете. Много се харесахме с преподавателите, с лекарите, основатели на “Академия първа помощ”. И започнаха да ме викат на събития. Винаги имаше трудности с линейката. Правиш заявка, има и дублиране на времето на събития, понякога ни пращаха потресаваща линейка. И в един момент просто реших аз да си купя линейка. Взех я от доктор от Велинград. Аз съм човек на действието. В крайна сметка нямаше какво лошо да се случи – дори с тази линейка да помагах на бабите на село, тя щеше да има своя смисъл. Не губя време в излишни размишления”, казва Христина.
Вече помага навсякъде. Дори и на Еверест, където хора са изпадали в нужда, а помощ не идва отникъде. Хриси е станала парамедик в сърцето. Където я свари ситуация, пак действа веднага. „При едно слизане от Вихрен едно момче беше паднало, извадило си рамото. Дадох му обезболяващи, превързах го, мобилизирах го, за да може да слезе. Миналата година в Студентски град, както шофирах, видях паднал човек на улицата. Жена го поливаше с вода. Тъй като дори в личната кола имам пълно оборудване, даже и кислородна бутилка, спрях, извадих си нещата, даже преди да дойде полицията. Измерих показателите, видяхме, че всичко е наред. Просто човекът се оказа повечко пийнал. Но е важно да можеш да реагираш при всякакви ситуации. Наученото ме прави сигурна и подготвена. Протоколите не са толкова сложни, но пък спасяват животи. Понякога е въпрос на секунди, на едно правилно движение. Но ако не знаеш, няма как да го направиш", допълва Йосифова.
По време на пандемията се запалва и страстта ѝ да прави дълги преходи с велосипед. Със сина ѝ отиват в тяхното село Ясна поляна, близо до Приморско. “Нашите бяха купили колелета, с които да обикалят селото. Казах си: “Ще покарам”. Къде ли не ходих с това колело, буквално го разбих, защото то не е пригодено за тези условия. Като се прибрах в София, си взех хубаво колело. Първият ми преход беше от София до Приморско. Бях с дисагите, натоварена. Спирах на 2-3 места. Нощувах. Направих го за 4 дни. Иначе съм чела, че някои бяха го правили за 10 часа, но аз не съм търсила бързина, а наслада. Много ми хареса и започнах да си обикалям”, добавя тя.
От описаното дотук е ясно, че е в отлична форма. Отделно тренира във фитнеса, обича тежестите. Но как е разбрала, че най-високото в планините е нейното, как минава границата в главата си, за да се насочи към осемхилядниците?
“Вторият ми висок връх беше Айлънд пик (6189 м) в Непал. Когато качих този връх много бързо без абсолютно никаква климатизация, а после с водача ми отидохме много бързо до базовия лагер на Еверест, сякаш тогава го осъзнах. Бяха ни дали време 20 дни, ние го направихме за 9. При това отново беше зимата, извън сезона. Бяхме последните, които го качиха – на 31 декември. Чакаха нас, за да махнат стълбата. Цялата планина беше за нас. След нас заваля такъв сняг, че буквално затвориха планината. Бях чела за височинната болест, за различни проявления. А аз не почувствах абсолютно нищо. Както си ходя в парка, така ми беше и на 6000 метра. Следващото по-високо ми беше Аконкагуа, почти 7000 метра. И там ми нямаше нищо. Явно ми е генетично заложено. Както на шерпите.
Явно съм била шерпа
в минал живот”,
усмихва се смелата българка.
Сред красивите ѝ планински достижения са емблематични еквадорски вулкани, в чиито кратери успява да надникне.
Докато е в приказното местенце в Хималаите – Мустанг, решава, че е време за осемхилядниците. Първо се е насочила към друг, но водачът ѝ препоръчва Манаслу, защото чисто организационно е по-лесно, а базовият лагер е по-добре уреден и ще ѝ е по-комфортно като за първи семхилядник. “Никога не съм се стремила към велики спортни постижения, Манаслу ми прозвуча добре. Но не си представяйте, че е лесно. Единственото, което бих казала при сравнение с Еверест сега, е, че всичко минава по-бързо. Но и Манаслу също качих без аклиматизация, имах си предизвикателства”, обяснява тя.
Да изкачи и Еверест толкова скоро, не е в плановете ѝ, но случайно вижда, че преди година китайците са отворили отново северната страна, от която иска да катери. И пак действа бързо, за да не отлети тази мечта или да трябва да чака цяла година повече до следващия прозорец.
Истинското щастие заживява в очите ѝ на 50 м от Покрива на света. “Върхът се показва абсолютно неочаквано. Катерим отвеси и скали, самият връх спира да се вижда. Гледаш нагоре – само скали и камъни. И най-неочаквано – Еверест се показва, буквално на една ръка разстояние. Докато катериш, нямаш представа за времето, всичко там е толкова относително. И изведнъж – мечтата пред мен. Последните метри са моето най-емоционално изживяване. Извадих телефона, който още работеше - да запечатам този миг. Поплаках си. На самия връх телефонът ми отказа. Снима ме шерпът. Но всъщност не очаквайте, че от Покрива на света се открива гледка към света. Там усещането е “уау”. Върховното щастие е в душата”, казва Христина.
Най-голямото ѝ страдание е на слизане. “Експедицията не беше добре осигурена откъм водачи, шерпи, помощници. Всички работят на Юг. Реално се оправяхме сами, ходехме сами между лагерите, багажа си го носехме сами. Личен шерп имахме от 8300 метра нагоре. По принцип аз нямам проблеми да нося тежко, но като катериш осемхилядник, това не е просто носене на тежко. За да видиш накъде трябва да отидеш, за да видиш надолу, трябва да се извъртиш. От самите движения започнаха зверски болки в гърба. По време на изкачването пих лекарство. Но при самата атака и слизането нямах. Отделно шерпът обърка нещо с кислорода и започна: “Много сме бавни, давай по-бързо, ще останем тук, ще умрем...” Току-що си изживял онова щастие на върха, но вече няма и спомен от него. А гърбът наистина ме болеше много и спирах да го раздвижвам. Отделно – най-опасното от целия маршрут е самото слизане от Еверест. Вече си изтощен, виждаш ясно какво зейва под теб... Аз нямам страх от високо, но просто е много опасно. Висиш на стълби, постоянно си на отвес, вятърът брули, с котки по камъни е много трудно. Самият шерп не се чувстваше добре, той беше по-болен от мен. А отделно още в базовия лагер ни казаха, че няма спасително осигуряване. Тук няма хеликоптери, няма спасители. Ако стане нещо, просто оставаш там завинаги. Периодът в Зоната на смъртта на слизане беше най-тежкият”, анализира тя.
Логично, по пътя към върха и назад се налага да види и смъртта в очите. Срещата с мечтатели, които не са успели да се завърнат. “Във високата планина е така,
сблъскваш се лице в лице
със смъртта
По-жалкото е, че се налага да оставят хората, а за мен винаги си струва да се направи опит да се спаси човек. Може би понякога е невъзможно, но може би понякога трябва малко. Да, смъртта там е лека, просто заспиваш. Но ако някой те бута, ако те държи буден, ако те стимулира за една крачка, за втора... Там единственият шанс е да се слезе максимално бързо. Вярно -никой не може да те носи по такъв маршрут, трябва да го направиш сам. Та мислите ми след онези срещи бяха в тази посока – не е ли имало шанс някой да подкрепи този човек да слезе по-надолу. Не е имало стресиране, провокира по-дълбоки мисли”, откровена е Христина.
Друга уникална жена – успешен юрист, съпруга и майка - първата българка, изкачила Еверест – Петя Колчева, разказва, че при тръгване към висок връх винаги оставя завещание плюс инструкции на партньорите, ако не се върне. Христина също е съпруга и майка. Дали близките я разбират? Какво казва на мъжа си, на порасналото си момче, когато тръгва към високото? “Малцина знаят накъде съм тръгнала, какво ми предстои. Основното, което казвам на най-близките си – на родителите ми, на семейството си, е, че отивам на място, където съм щастлива. И ако нещо стане, аз ще си замина щастлива. Сигурно се притесняват. Но ако ми е писано, ще остана там. Но ще си остана щастлива. Защото там се чувствам добре”, отговаря Христина Йосифова.
Разказва, че изпитва гордост и голямо удоволствие от всички български постижения. Както това на Първата – Петя Колчева, както при изкачванията на Силвия Аздреева и Мариета Георгиева, стъпили на Еверест непосредствено преди нея. Както на всеки български алпинист, планинар, спортист. Но се сравнява само със себе си. “Всеки човек прави това, което му е дадено и му е писано. Това, което душата му иска. И аз никога не се сравнявам с никого. Искрено се радвам, когато човек изпълнява мечтите си. Мечтите са смисълът на живота. Смисъла на живота не е да се мъчим, да страдаме и да правим неща, които не ни харесват, само и само защото обществото, родителите или други хора ни го налагат. Така просто ще остареем, ще се обърнем назад и ще се питаме с тъга: “Какво направих в този живот?”. Живея с основа от философията на системата, която преподавам – човек да намери себе си, за да бъде щастлив”, споделя още Хриси.
