Много хипотези и свидетелства. Никола Обретенов пише, че революционерът бил разочарован от бездушието на народа
Почти век и половина мистерии покриват последния ден на поета революционер. С изстрел в челото или в сърцето е убит той, къде е лобното му място и дали убиецът не е синът на баба Тонка Никола Обретенов?
На 20 май (1 юни 1876 г.) четата на Христо Ботев е в подножието на връх Вола. Предния ден той е очаквал Врачанският революционен комитет начело със Стоян Заимов да вдигне хората си на въоръжено въстание. Но това не станало и войводата пише писмо на апостола на революционния окръг да приготви своята чета и да излиза в Балкана. Заимов му отговаря, че е по-добре Ботев да превземе Враца, в която редовната османска войска била само 200 души. При обсъждането Войновски, единственият завършил военно образование, отклонява това предложение, защото “по стратегически съображения трябвало да стоят на свободно място”. Малко след това пристига Митьо Хаджиангелков и съобщава, че от околните села Горна и Долна Кремена, Старо село и Влашко село ще излязат 500 души при Костеновския мост. На уреченото място не се появява никой въпреки предварителните обещания.
Тогава четата на Ботев тръгва към Вола. Там хората му намират една овчарска колиба, вземат 5-6 агнета (после никой от оцелелите четници не може да си спомни точния им брой), пекат ги с пити хляб в близките пещери.
Овчарят обаче си поисква парите за агнетата, а Ботев му отвръща: “И аз народ съм дошъл да освобождавам” и ядосан му подхвърля 4 турски лири. След това часовите съобщават, че идва турска войска, четата се изтегля към Балкана и заема позиции по върховете около Вола – Купена, Камарата, Клена и Околчица.
На свечеряване аскерът се оттегля. Щабът на четата прави съвещание и анализира обстановката. Ботев е седнал в средата,
отдясно е Перо Херцеговинеца-Петър Спасов Симеонов, наричан още Македонеца, до него са Георги Апостолов и Сава Пенев, а отляво – Никола Обретенов, Димитър Тодоров-Димитрото и Димитър Габровеца-Тодорчето. В този миг се чува изстрел и войводата пада убит. От всички, присъствали на смъртта му, оживяват само Никола Обретенов, Сава Пенев и Димитрото, но затова пък спомени за последния час на Ботев пишат почти всички оцелели участници в четата. От тях се раждат загадките къде и как е убит Ботев и кой е неговият убиец.
Пръв за последното сражение на четата пише Йордан Кършовски, но премълчава къде това е станало и фактите около смъртта на войводата. Той не е бил пряк свидетел. След него Стоян Заимов още през 1878 г. в Русе записва спомените на Никола Обретенов и тези записки попадат у Захари Стоянов, който ги използва в книгата си “Христо Ботйов. Опит за биография”, написана след 11 г. Там той пише доста неверни неща - Ботев е убит на връх Вола под един разцъфнал шипков храст и куршумът го уцелил в челото.
След излизане на книгата сам признава, че e загърбил истината, защото смърт от куршум в челото и под цъфнал храст му се сторила по-героична.
Други останали живи четници твърдят, че Ботев намира смъртта си на връх Околчица. През 1900 г. Стефанаки Савов (дядо на политика Стефан Савов) води туристическа група из Врачанския Балкан, за да установят лобното място. Те стигат до извода, че войводата е намерил смъртта си на връх Клена. Тези спомени са публикувани в сп. “Родина”, кн. 1 от 1901 г.
Същата година по повод на 25-годишнината от подвига на Ботев е създадена комисия от 9 от останалите живи четници, която да установи мястото, на което е убит, и там да се изгради паметник. Тя решава, че главното сражение е било на върховете Околчица, Камарата, Клена и Купена и стига до извода, че най-подходящ за паметника ще е Околчица, като “на място видно, лично достъпно и близо до последното сражение.”
И това място за Ботевата смърт не се приема. През 1926 г. литературният критик Боян Пенев прави опит отново да установи лобното място на Ботев. Той се доверява изцяло на Захари Стоянов и казва, че той е убит на връх Вола.
След като се връща от обиколката си обаче, Боян Пенев пише в сп. “Златорог”, кн. 5-6:
“Поетът е убит от българи. Един българин от Враца се изповядал пред митрополит Константин, че след разпръскването на четата намерил Ботев, скрит в една пещера, ограбил го и го блъснал в скалистите бездни.”
Година след него и Никола Обретенов, без да назовава имената на местностите, също тръгва по стъпките на войводата и свидетелства, че убийството е станало южно от връх Вола, в подстъпите към връх Камарата.
През август 1927 г. комисия от Министерството на народното просвещение начело с Димитър Страшимиров и проф. Йордан Венедиков, също проследява пътя на четата, намира мястото на последното сражение и казва, че Обретенов е прав - Ботев е убит под връх Камарата. През 1953 година друга комисия, този път от БАН, начело с акад. Михаил Димитров, потвърждава тези изводи. Днес обаче е прието, че Ботев е убит на връх Околчица.
След като е говорил със Стоян Заимов, Никола Обретенов потъва в почти 40-годишно мълчание. През 1915 г. той го нарушава пред руския журналист Евгений Волков, който също търси истината за смъртта на Ботев. Пред Заимов Обретенов казва: “С излизането си биде убит, като го удариха НЯКОЛКО куршума у гърдите от скритите наблизо черкези”. Пред Волков обаче твърди, че е убит с куршум в сърцето и продължава: “Четата беше вече заминала надолу към извора. В това време Хр. Ботев се изправи да види няма ли някъде неприятел и откъм изток, от тази страна, дето беше нашата чета, изгърмя ЕДНА пушка, без да видяхме кой стреля, и го удари право в сърцето”. Това още повече засилва слуховете – изстрелът идва не от позицията на аскера, а от мястото, където е четата.
В опит да опровергае слуховете във в. “Независимост”, свързван с Димо Кьорчев, в броеве от 31 май и 1 юни 1926 г. Обретенов ги задълбочава и си спомня: “След прекратяване на сражението не се чуваха никакви гърмежи, нито пък изсвири втора тръба. Ботев се повдигна, непредизвикан от нищо, но просто като войвода, за да види какво става с момчетата – отиват ли към извора. Аз съм уверен, че ако някой от нас се беше надигнал, куршумът щеше да удари него. Имало е някой, който се е целил, но не предполагам да е следял Ботева”. На въпроса “Кой уби Ботева?” Обретенов отговаря: “Не може с положителност да се отговори освен с предположение. Ний не виждахме никакъв неприятел, никакъв черкезин и никаква пушка повече не пукна, макар Заимов да пише, че между тях и черкезите е имало престрелка до тъмнина. “Черкезинът Джамбонес на 21 май сутринта в Челопешката гора уби Перо, а Апостолов със светкавична бързина го свали от коня.” Джамбонес е нарочен и за убиец на Ботев. По-късно се явява и друг - Джабал Мустафа, местен търговец, който сам се хвалел из кръчмите. Тези факти са напълно непотвърдени.
Друг четник, Спас Соколов, който пише спомените си през 90-те години на по-миналия век, свидетелства, че е имало сражение и “войводата беше ударен, но боят не се прекрати”.
Мистерията задълбочава и братът на поета Кирил Ботев, генерал, макар и сам четник през 1876 г., който почти до смъртта си отказва да говори за смъртта на Христо с аргумента, че тогава се е сражавал на друга позиция. Едва в края на 30-те години на миналия век той казва, че напълно се доверява на спомените на Димитър Тодоров-Димитрото, който му разказвал, че брат му станал и отишъл напред към гребена на върха, просто за да се отдели от групата и в това време се чул смъртоносният изстрел. После обаче допълва: “Лично аз не съм писал спомени и нямам намерение да пиша, защото онези истини, които зная, ще засегнат мнозина”.
Ако се доверим отново на Никола Обретенов, то часове преди смъртта си Ботев е бил обзет от отчаяние. Синът на баба Тонка свидетелства, че косата и брадата му посивели, дрехите му били окъсани от трънаците по козите пътеки и дори преди да ядат агнетата, хората от неговия щаб му обули цървули, защото ботушите му останали без подметки. Ботев бил напълно разстроен от това, което виждал в родината си, която тръгнал да освобождава, и бездушието на народа. Тогава казал на Перо: “Моето мнение е, понеже отнигде помощ няма, затова, ако искате, да ме последвате да отидем в Сърбия.”
Някои посочват за убиец Никола Войновски, защото единствен в четата разбирал от военна страгетия, а Ботев му пречел. Други казват, че убиецът му е Перо Херцеговинеца заради свадата помежду им преди убийството. Трети изказват още по-смелата хипотеза, че убиецът е Никола Обретенов, защото в спомените си винаги дава объркващи факти – значи се чувства гузен. Едва ли някога ще има отговор на тази загадка.
Карлово и село Осен се борят да ги признаят за родно място на поета
Захари Стоянов посочва за негово родно място Калофер и близо половин век никой не оспорва това твърдение.
През 1932 г. в мартенския брой на сп. “Българска мисъл”, излизащ под редакцията на проф. Михаил Арнаудов, е публикувана статия от изследователя на Левски и Ботев Иван Хаджов. Той цитира излезлия том 1 на “Документи за българската история”, в който е отпечатано писмо на руския консул в Пловдив Найден Геров до Руския азиатски департамент за отпускане на стипендия на Христо Ботев, за да учи в руско учебно заведение. То е въз основа на сведения, дадени от баща му Ботьо Петков, сам той от Карлово. Там пише дословно: “Христофор Ботев, болгарин, из града Карлово”. Хаджов го цитира и заключава, че понеже е замесен и бащата на поета, то вмъкването на Карлово не може да се отдаде на грешка или на изтърване на перото.
Карловци получават статията, веднага организират комитет начело с Никола Славчев и искат да вдигат паметник. Ръководителят му пък се впуска да събира сведения за раждането на Ботев и пребиваването на семейството му в Карлово. Интересна подробност пък е, че и самите калоферци нямат мнение къде точно се е родил Ботев, тъй като баща му нямал собствена къща в града. Идеята, че родният му град е Карлово, набира скорост. Минали са 85 г. от рождението и мисията на Славчев изглежда обречена. Той обаче не се отчайва и публикува една статия в пловдивския в. “Юг” от 4 и 8 юни 1933 г. под заглавие “Заветът на баба Ботьовица Петкова”. Там той цитира Екатерина Ат. Попова от Карлово, съседка по времето, когато семейството на Ботьо Петков живее в града и пред която майката на Ботев уж се изповядала. Той пише, че тя казала “Паметникът на моя син Христо трябва да бъде издигнат тук, защото той тук се е родил”.
На помощ идва и Никола Панайотов, който съобщава, че неговата баба, починала през 1919 г. на 95-години, неведнъж му разказвала, че по Коледата през 1847 г. ходила на пилаф на третия ден от рождението на Христо Ботев.
Славчев цитира по-нататък, че още в първия ден на коледната ваканция даскал Ботьо се прибрал с бременната си съпруга в родната си къща, за да прекара празника с баща, майка и сродници. Жена му родила там, след ваканцията Ботьо отишъл в Калофер, а жена му останала в Карлово с първородния си син, докато навърши 40 дни. В потвърждение на хипотезата си най-накрая Славчев е намерил и свидетел на раждането, но не посочва име.
След това изважда и последния си коз.
Той е братът на поета Кирил, който уж бил казал пред Петър Попов и Лазар Касабов, че той също е роден в Карлово. Завършва със спомена на починалата през 1932 г. в Карлово Ирина Стоянова, братовчедка на даскал Ботьо. Тя разказала пред Славчев, че 40 години се мъчила да разсее заблуждението, че Христо Ботев е роден в Калофер.
Генерал Ботев обаче се възмущава от написаното
и в писмо до Славчев го уведомява, че всичко написано от него е лъжа. По-късно той дарява къщата на своя дядо по майчина линия в Калофер и там е издигнат паметник на брат му. А що се отнася до документа на Найден Геров, го обяснява с това, че за да изкара, че Христо Ботев е роден в по-голям град, е написал Карлово, тъй като тогава Калофер е бил зависим административно от Карлово.
В търсене на истината се включва и свещеникът от църквата “Св. Богородица” в Калофер, който твърди, че Ботев не е роден в Карлово, а в Калофер. Той казва, че през 1918 г. го извикали Лала Брадинова и Мария Загорчева, които били на 75 и 78 години, и му казали: “Попче, слушаме, че се говори в Калофер, че Христо Ботев бил роден в еди-коя си къща, понеже баща му нямал своя, но ние знаем, че той е роден в нявгашното вехто училище при черковата. Там имаше свободни стаи и там живееха тогава.” А разбрали, че роденото дете е Христо Ботев, защото, като ядели на софрата, майка му казала, че ще го кръсти Тинко, галено от Христо, и допълнила, че това име е на Господа.
Калоферецът Никола Начов, историк и член на БАН, през 1933 г. проследява местоработата на Ботьо Петков в годините от 1843 до 1850 и категорично отрича синът му да е роден в Карлово, тъй като той не е бил в града. Този съществен довод обаче не пречи карловци да се доверяват изцяло на своя съгражданин.
Спорът за родното място на Ботев продължава и в последните години. Намериха се историци и краеведи, които посочват, че той е роден в криводолското село Осен. Основните им аргументи са от фейлетона “Примери от турското правосъдие”, в който Ботев пише: “Такива чувства изпитах, кога влизах и в родното си село Осен, до Враца.”
Сред другите им доводи са, че Ботевите четници разказвали, че по време на похода към Враца Христо Ботев им казвал, че ще минат близо до родното му село. И тази версия се основава на спомени на стари хора. Те пък твърдели, че понеже в Осен не е имало черква, то Христо Ботев бил кръстен в с. Девене, където такава имало от 1843 г. Като аргумент се изтъква, че даскал Ботьо бил учител в селото. Тогава селото не е имало училище, но той уж подготвял неколцина младежи за учители.
