Иван Бубев от Павел баня се определя като въртоглав
Работи еднакво добре с дърво, желязо и камък
Обича да дарява, на 90 години мечтае да превърне дома си в етнографски музей
"Доста неща съм направил, но и отчитам пред себе си, че не можах да се възползвам изцяло от това, което ми е дадено, а животът е само веднъж". Тази е личната равносметка пред "24 часа" на най-възрастният дърворезбар у нас, член на Съюза на българските художници - Иван Бубев от Павел баня, който на 18 март т.г. навърши 90 години. За юбилея си той не стана почетен гражданин на курортното градче. И не защото местната управа не го предлага - напротив, едва ли има друг в курорта, който да заслужава повече тази чест, и три пъти хората подписка правили за него, но той се е запънал - не иска и не иска.
"Аз съм си такъв - особен характер, въртоглав. За мен професорът ми по дърворезба от Художествената академия Асен Василев казваше, че съм голям чешит. Имам си и обяснение за това. Баща ми Лалю е бил кавалерист и е изкарал цялото време от Балканската до края на Първата световна война на фронта. Брат му нямал този късмет, загинал още като новобранец. Като баща ми се върнал и се оженили с майка ми Йордана, първо им се родило едно момче, но то умряло още като бебе. След това идва сестра ми и те решили - дотук с децата.
Но след 12 години става грешка и майка ми забременява с мен - по това време тя била на 38 години, баща ми - на 42, хора на възраст според тогавашните разбирания. Баща ми бил овчар, по цял ден ходел с овцете по полето. Майка ми вършела цялата земеделска работа на нивите и изведнъж - трудна! Ами сега кой ще оре, кой ще сее, кой ще работи - що ви трябваше това на тези години, подхванали ги дядо и баба. И няколко години преди да почине, баща ми ми призна: "Майка ти, като забременя, ние искахме да се махне туй нещо. И правихме всякакви опити - като идем на нивата, тя лягаше върху стърчишката на каруцата и се притискаше и въртеше около нея, белким се откачиш по някакъв начин". Но не съм се откачил, родил съм се. Но с това си обяснявам, че съм някак особен", разказва старият резбар.
Но след това раснал като обичано дете. Оцелял, дори когато го нападнала крава заради червената му антерийка, бил 2-3 годишен. С рога си животното му разпрало устата до бузата. Добре, че кравата не промушила окото му... Тогава докторът се видял в чудо - шил раната, с копчета я закопчавал. Ала баща му не заклал виновницата - била му нужна на нивата, с крави оряли тогава земята. Но е пребил от бой. И после, след години, когато кравата остаряла и я продали на един касапин, той разправял, че едното й ребро било счупено от оня бой.
Отрано станало ясно, че изтърсакът Иван расте сръчно момче. Бил се метнал на баща си, който пасял овцете, но и бил самоук резбар. Имал вкъщи малка работилница и от дърво обичал да дяла разни неща, най-вече фигури на животни. От тях и до днес са останали много и Иван вярва, че ще има на този свят време да ги подреди в един домашен етнографски музей. Заедно със стомните, съдовете, становете, чекръците и другите някогашни предмети от бита, с които е пълна къщата му. И с работите на двама дърворезбари - животните на бащата и паната на сина. На първо време трябва да направи лавици и полици за тях. А и самата къща си е музей - строена е през 1912 година. В часа, когато майсторите слагали дограмите, без време започнала да бие църковната камбана, за да извести, че е обявена Балканската война.
"Освен белега на устата, имам и на ръката, още стои - рана от теслата, с която ходех от малък. Имах и своя малка бичкия. Бях наистина доста сръчен - в училище имахме предмет ръчна работа и съм правил хурки, налъми, дръжки за пищови. Но помня, бях в първи клас - пети по сегашному, по някаква причина след училище не отидох на нивата, както обикновено, а останах свободен вкъщи. Чудя се какво да правя, но не чета и пиша. Баща ми тъкмо беше приготвил едно дървено трупче, около метър дълго, да прави корито на прасето, но все нямаше време. И аз, като видях трупчето, викам, що не опитам аз да го направя. Седнах на сянка по една ябълка, започнах с тесла, разхвърчаха се едни бели трески... И до вечерта, докато те се върнат от нивата, го направих. Помня много добре, че баща ми води кравите към обора и като видя коритото, спря се и вика: "как го направи туй корито, бе? Брей, браво бе, мойто момче, браво, дай да ти целуна ръката". И ми целуна ръка. Моят баща ми целуна ръка". Този е един от най-ярките спомени на Иван Бубев от детството му.
И това как още 10-годишен ходел сам да оре на нивата с тежък железен плуг. "Сутрин мама ми го качи в каруцата, защото тежи и сам не мога. Като ида на полето, чакам някой да мине, та да ми го свали от колата. След това впрягах кравите и започвах да ора".
"Тогава общината беше до нас. Когато се учех да чета в първо отделение, аз обичах да влизам там и да чета надписите по вратите: кмет, касиер, бирник... И накрая, върху една врата вляво - архитект. Напълно непозната за мен дума, определих я за себе си като неприятна. Даже викам: не знам какво значи, обаче никога не бих станал такъв. А то - след като учих 2 години гимназия в Казанлък, един мой братовчед, инженер и учител в Строителния техникум в Стара Загора ме записа тъкмо архитектура там, защото съм рисувал хубаво. Преподаваше ми известният архитект Христо Димов. Чертаех добре аз, но математиката никак, ама никак не ми вървеше и стана ясно, че не мога да продължа да следвам архитектура.
А и трябваше да отида войник. Беше през 1953 г., когато завърших. Отивам на военна комисия и се оказа, че само за една година, моята, имало закон, според който на кандидатите за войници, ако родителите им са възрастни и няма кой да ги гледа вкъщи, те остават да се грижат за домакинството. Ако се ожени през туй време донаборникът, жената му остава и той влиза в казармата. Или пък, ако починат през това време родителите му, отново отива войник. Аз не го знаех това нещо, но влязох в този параграф и останах вкъщи. На следващата година това са го махнали от закона, но аз се възползвах.
И докато си бях у дома в Павел баня, един ден извикали баща ми в общината и му казали, че от Казанлък се обадили, че ще има самодейна изложба на приложните изкуства и в сценария имало да се направи една овчарска гега. Там се случил един нашенец, който казал: аз познавам един човек от Павел баня, който може да направи гегата. Затова викат баща ми и той обещал. Но тука зимата голяма - добитъци, крави, овце, кокошки, сеното свърши, не знам какво свърши, и баща ми ходи насам-натам да търси провизии... С една дума, вика: аз няма да мога да я направя тая гега. Как няма, ти си обещал, но той непреклонен, тогава викам защо да не взема да я направя аз. Вярно, дялках много неща, но нямах смелост, кураж, не смеех да посегна към подобно нещо. Мислех, че и умения нямам, че да направя туй, което правеше баща ми. Но си казвам: защо пък да не се опитам да я направя тази гега?
Почнах с обикновени ножчета, както работеше баща ми. Нямаше длета. И просто се изненадах от себе си, че успях. Но видях, че там по дървото има дребни шарчици и отидох при един циганин - майстор ковач, да ми направи няколко инструмента - платих му с една торбичка боб на този човек, нямах друго. И като почнах аз, баща ми се учуди. Но толкова му е въздействал моят майсторлък, че рече: аз пък ще направя една крава от дърво. И я направи.
Дойде време да занеса в читалище "Искра" в Казанлък при една чиновничка нашето творение, тя вика: тези неща са за Чудомир. И му се обажда тя по телефона, той слезе от втория етаж по една вита стълба. А тогава на мода беше Вълко Червенков. И аз си рекох - що не се опитам да направя и Вълко - човек, колкото повече не знае, по-смел е някак си. Намерих снимков материал и го направих в цял ръст върху дърво. Нося аз на Чудомир кравата, гегата и Вълко. Не го познавах тогава, само по име. И му казвам, че съм от Павел баня, нося тези неща за изложбата - на мен и на баща ми, и му подавам гетата. Въртя я той, гледа я, нищо не каза - остави я настрани. Подавам му и кравата - пак погледна и я остави настрани. Подавам му и Вълко, той беше пълен, едър мъж, аз, изглежда съм го направил още по-пълен и Чудомир вика: а бе ти със слама ли си го напълнил, както пълнеха дюшеците едно време, и ми го тикна в ръката, върна ми го.
Кравата и гегата останаха за изложбата. Аз се върнах в Павел баня. Знам, че сестра ми живее в Казанлък, тя ще ги прибере, щом изложбата свърши. Даже ги показаха в местния вестник "Искра" на снимка - кравата и гегата, пишеше Лалю и Иван Бубеви от Павел баня направиха това и това. По това време точно ми се обади същият братовчед от Стара Загора, той вече не беше учител, почнал работа в Напоителни системи, строяха канали - намерил ми работа като техник, да съм идел. Почнах като инвеститорски контрол и ходех в командировки по селата. И през лятото, един ден се връщам от командировка, а срещу градската градина имаше един пенсионерски клуб. На едно табло пише: Окръжна изложба на самодейното изкуство. Пък аз мисля, че като закрият изложбата в Казанлък, сестра ми ще прибере нашите работи, бяхме се уговорили.
Но си викам чакай да вляза и гледам - кравата и гегата там, в окръжната изложба. Два-три пъти влизах да ги гледам. Един ден, пак се връщам от командировка, шефът ми там вика, имаш тука една покана, да се явиш в София на обсъждане на националната изложба на самодейното изкуство.
Отивам в София - имам вуйчо там, сварвам и баща ми. И на него изпратили хабер. И отиваме на изложбата в деня на закриването - тя беше в Университета, в лявото крило към турското посолство. Бяха насядали на една маса журито, и там гледам един човек - висок, слаб, с голо теме и дълга бяла брада - аз като дете такъм съм си представял дядо Господ, а се оказа, че това е Владимир Димитров-Майстора. Закри се изложбата, прибрахме си нещата.
И там разбрах, че имало училища по резбарство, че имало в Академията такава специалност и реших - това е моето бъдеще. Като се върнах в Стара Загора, започнах да се готвя за нея. В Казанлък имаше курсове, организирани от Художествената гимназия, ходих при учителя Караджов няколко пъти. И влязох в Академия. На изпита рисувахме глава от натура. Учих при проф. Асен Василев".
Днес в резбарското ателие на Иван Бубев вече има много инструменти - само различните му длета са 120. Но е чувал, че в Европа имало към 500 вида.
В Павел баня той е известен като твореца, който дарява. Последно направи като дарения иконостаса на новоосветената черква в близкото село Виден. Работел по свой проект, а дървеният материал - мура от Рила планина, поръчвал и получавал за своя сметка. Негови дарения на родния му град са декоративната решетка в местното училище, паното, посветено на Чудомир и брат му Георги в библиотеката на читалището, паметния кът за земеделеца Мильо Денев, убит след преврата през 1923 година. Измайсторил от дърво и образа на д-р Иван Балев - местна легенда. Той бил лекарят, който помагал на партизаните, но вместо да му благодарят, новите властници след 1944 г. го пратили на лагер в Белене, защото бил анархист. И там докторът спасявал затворници, като ги оперирал с джобно ножче на светлината на газена лампа.
Сред най-интересните истории на бай Иван е тази с двата изсъхнали бряста в Павел баня. Той я разказва много колоритно: "Брястовете съхнат навсякъде, и тук, двата бряста-братя в центъра стояха сухи няколко години. Беше през 2003 година. Падат клони и трябваше да ги поокастрят за безопасност, но ме помолиха за мнение как това да стане по-естетично. Отидох и казвам на резача къде да реже. Минава една комшийка, работеше в озеленяването, и пита: защо си тук, да не си решил да правиш нещо по бряста? А през тази година се навършваха 125 години на Павел баня. Наистина ме бяха помолили от читалището да направя нещо за годишнината. Бях им казал, че наоколо е много мръсно и ще взема да почистя доброволно. Но като мина тази жена, си рекох: чакай, защо не? Ако не беше минала, нямаше да се случи.
И сътворих две пана по снагите на двата изсъхнали бряста. Но нали са на открито, преди година и нещо единият прогни и падна. И един местен бизнесмен решил, без да ме пита, да го прибере и да го подари за двора на свой подчинен. Даже то бяха вдигнали с камион. Но общественото мнение се надигна, намеси се и кметът Иса Бесоолу и сега паното си е на старото място. Укрепено. Но е ясно, че като стои навън, това нещо отива по дяволите. Дано общината прибере двете пана в читалището".
Но преди да се върне в Павел баня през 1980 година, Иван Бубев след Академията започнал в София. Със следването му се събрали 25 години живот в столицата, там и бил женен за първата си съпруга. През това време, като член на Съюза на българските художници, бил на свободна практика и получавал поръчки чрез творческата организация. От там го наемали да работи при строителството на държавните резиденции - основно камини и дърворезба - детайли на врати и тавани. Бил на резиденциите в Бояна, в Правец, във Воден. В Бояна проектирал и изработил 5 камини в президентската резиденция, занимавал се и с ковано желязо. Работил и в къщите, където отсядали чуждестранните гости.
"Като се разчу из Павел баня, че съм в Бояна, хората си мислеха, че Тодор Живков всяка вечер идва при мен да наглежда работата. И майка ми, като ме изпращаше към София, все ми заръчваше: "Много здраве на Тодор Живков и да му кажеш да увеличи пенсиите, че Господ го убива!". Не зная дали наистина той е идвал, но за да дойде той, аз не е трябвало да бъда там", разказва със смях Иван Бубев за неосъществените си срещи с бившия Първи.
Много често му поръчвали и друго - да изработи красиви дървени кутии, в които слагали подаръците за гостуващи у нас държавни глави. Измайсторил такива кутии за съветските ръководители Хрушчов и Брежнев, за френския президент генерал Шарл дьо Гол трябвало да направи различни дървени гаванки в битов стил, а за югославския вожд Юсип Броз Тито, за 80-годишнината, им поръчали да изработят от чисто сребро съд за розово масло - в Павел баня го наричат конкума. Работили го заедно с железаря Рангел Юосифов, с който били тандем и по резиденциите. И през цялото време ги охранявал човек от УБО, за да не откраднели среброто. Накрая напълнили съда с розово масло - към 800 грама, и го дарили на Тито.
"Последната кутия, която съм правил по поръчка, беше през 2003 година за Владимир Путин. Тогава от Националния парк-музей "Шипка-Бузлуджа" в Казанлък дариха на руския президент, който беше през март в България, моята кутия, в която сложиха щик на руски войник от Руско-турската освободителна война през 1877/1878 г., както и войнишки копчета от онова време", разказва резбарят.
Сега заедно с изкуствоведката Виолета Василчина от София сега са се заели да направят албум за творчеството му. Вече са заснели някои от обектите, на които е работил през годините, но им предстои още много работа. Най-трудното е дали ще ги пуснат да снимат в държавните резиденции. Специално за този албум Иван Бубев се е заел да изработи и цял букет от дървени цветя.
Съжалява, че няма свои ученици в този занаят, но не се намерили желаещи. Двата му синове били сръчни, но нищо повече.
"Най-добър за дърворезбата е орехът. За иконостаса във Виден ми трябваше мура, за по-грубите неща е подходяща акацията - има интересни шарки", обобщава старият резбар. Продължава да работи и с метал - отвън, на улицата пред дома си е поставил метални рози сред храсти от чимшир и къщата се познава отдалеч. Дълбае и в камък. Сред последните му "хрумки" са две каменни пана върху врачански камък. На едното е изобразена глава на овца, на другото - житени класове.
"Не се чуди, за гробовете на баща ми и майка ми са - татко цял живот беше овчар, ходеше с овцете, а мама работеше все сама на полето. И понеже често са я виждали там сама, хората я бяха нарекли "вдовицата с бялата кърпа". Погребани са един до друг, както са били цял живот. Между двата камъка, на трети, ще бъдат изписани техните имена. Там ще бъде и моето - завещал съм да ме положат един ден в гроба на баща ми", не крие Бубев.
Но не иска да завършва песимистично. И пак се връща към плановете си за превърне къщата си в Павел баня в истински ентографски музей. Да завърши започнатото барбекю на двора, да изпише портата към улицата. А ако не успее? Старият резбар има отговор и на този въпрос: "Актьорът Христо Пъдев е от нашия град. Един ден го гледам да се разхожда с фотоапарат на гърдите. Помолих го да направи една снимка и го заведох пред една изоставена кирпичена къща, срутила се от самосебе си. После изпратих снимката на малкия ми син с посланието: "Това ще стане и с нашата къща, ако не се погрижите за нея". Надявам се, че това никога няма са се случи". В синовете е надеждата му за по-нататък, нищо, че и двамата живеят в София.
