- Тя е една от малкото българки с време под 2 минути на 800 метра
- От година двамата с мъжа си живеят в с. Лясково до Стара Загора - режат храсти и косят тревата на двора
САЩ, щата Аризона. Лято, някъде около 2006 г., горещината надхвърля 50 градуса. Полицията е получила информация, че наркотрафиканти от Мексико са прехвърлили през границата и са укрили в кратера на угаснал вулкан около 800 кг наркотици. Границата на щата с държавата Мексико е дълга над 600 км и това е напълно възможно. Отрядът за бързо реагиране на местната полиция в пълно бойно снаряжение трябва да провери сигнала. Групата тръгва, готова на всякакви изненади. Сред бойците има и българка - Петя Страшилова от Стара Загора. Снаряжението ѝ с бронежилетката, оръжието и раницата на гърба тежи поне 70 кг.
Сигналът се оказва фалшив, но тренировката си струвала. Не е по силите на всеки, още по-малко на жена.
Пак лято, юли 1993 г. На универсиадата в Бъфало, САЩ, една стотна от секундата не стига на Петя Страшилова да вземе бронзов медал на 800 м гладко бягане и тя остава четвърта. Плаче много.
“Тогава видях за първи път Америка. Хареса ми, че е уредена страна, в която се спазват законите и се прави много за спорта”, казва днес Петя. Решила, че иска да живее в САЩ, а 6 г. по-късно успяла да постигне американската си мечта. Макар и в началото нелегално и уж за малко.
У нас тя вече има славата на една от най-добрите български лекоатлетки в бягането на средни разстояния. Републикански шампион на 800 м от 1990 до 1998 г., неизменен шампион на 1500 м между 1991 и 1994 година, с много успехи и на 400 м. Участник на олимпиадата в Атланта, САЩ, макар че не успява да се класира за финала. 20 години тя е състезателка на столичния клуб “Левски” и една от малкото българки, успели да пробягат 800 метра за време под 2 минути. Нейният личен рекорд е 1,59,38 мин.
“В тези дисциплини много е важно човек да има конкуренция,
да знае, че на пистата някой го води или му диша във врата. А по мое време вече бях сама, затова и ми беше по-трудно. Преди мен е имало много силни лекоатлетки от България в бяганията на средни разстояния, но шампионките Николина Щерева, Светла Златева, Цветелина Кирилова и Иванка Бонова вече бяха свалили шпайковете. Дори Бонова ми беше треньор, докато бях студентка във ВИФ. Тренирах и при Георги Димитров”, спомня си Петя.
Трудно ѝ било и преди това. За да я приемат за ученичка в спортното училище на Стара Загора, трябвало да се яви на тестове и
да се надбягва с момчета. Победила ги на 60 м,
макар и на писта от червена сгурия и с маратонки - още нямала шпайкове. Сред първите ѝ треньори в родния град бил Иван Костин.
Никак не ѝ било лесно и в началото в Америка. През 1999 г. претърпяла операция на дясното коляно и потърсила място със сух и топъл климат, за да не я боли кракът. Тогава се сетила, че на олимпиадата в Атланта се запознала с американски треньор по лека атлетика от щата Аризона - щат с подходящ за нея климат. И заминала.
“Когато пристигнах в САЩ, не знаех и дума английски. Дори в началото бях нелегално, после ми издадоха зелена карта като на изявена лекоатлетка. Заживях в град Финикс, столицата на щата. Намерението ми беше в САЩ да се подготвям за участие в олимпиадата в Сидни през 2000 г., но емиграционните власти бяха непреклонни: или отивам в Австралия да се състезавам от името на България и не се връщам в Америка, или оставам в САЩ, докато не уредя формалностите по пребиваването си. Дадох си сметка, че съм в края на състезателната си кариера - родена съм през 1965 г., и се отказах от олимпиадата”, разказва Петя.
Някъде около 2003 г. напуснала активната лека атлетика, но решила да остане близо до спорта. Затова се записала в 8-месечна полицейска академия - така можела да участва в полицейските олимпиади на САЩ. Не сбъркала - от една такава олимпиада дори
се върнала с 10 златни медала
Но по-важното било, че физическата издръжливост и подготовката на спортистка много ѝ помогнали да влезе и да взема успешно изпитите в полицейското училище.
Била зачислена в отряд за бързо реагиране, стигнала до степен помощник-шериф в район с население почти 4 млн. души. След това я прехвърлили към отдела, който се занимавал с отвличания на деца.
“Там, на мексиканската граница, често отвличат деца - за да проституират, или пък дори да им вземат органите за нелегални операции. Най-тежко ми е било, когато трябваше да вземаме деца от майките им, които не полагаха грижи за тях, за да ги дадем за отглеждане в по-добри условия - в приемни семейство или в домове, в САЩ има такава социална система. Случвало се от домовете на жени, които се занимават с наркотици, да вземаме децата им. Тези деца винаги бяха гладни, макар че майките им имаха пари, шишетата с мляко в хладилниците все стояха празни. Бях се научила в джоба си винаги да нося някаква храна, защото знаех, че децата ще ми поискат, щом ме гушнат”, спомня си Петя.
Вече се била развела с първия си мъж, когато срещнала Робърт Нейбауър. Той също бил шериф в полицията, но като бивш снайперист от армията станал един от полицейските специалисти по оръжия и тактика. Бил ѝ учител по стрелба. Преди това служил в суровата Аляска.
От 2016 г. и двамата са пенсионери. Робърт се отдал на хобито си - спортната стрелба. Петя поработила още малко - като касиер в голяма търговска верига. Харесвало ѝ, защото можела да общува с много хора.
От една година са в България. Купили къща с двор в с. Лясково край Стара Загора, за да са близо до майка ѝ. Почиват си, като подреждат градината - режат храстите и косят тревата. Обикалят по желание на Робърт крепостите у нас. Мъжът, макар да не говори български, недоумява как е възможно да се говори за корупция в средите на полицията. “В Америка бяхме обучени да оказваме първа помощ, например при катастрофа. Когато има пострадал, отиваш при него и му се представяш. Задължително
трябва да го питаш дали иска да му помогнеш - има религиозни хора, които не позволяват,
и после семейството им може да те съди, че си им помагал против волята им - такива са там законите”, разказва Петя.
“Ако те спрат като шофьор за превишена скорост, не е прието да размахваш веднага полицейската си карта. Правилата там са други - трябва да предупредиш проверяващия, ако имаш служебно оръжие в колата . Така разбират, че и ти си полицай, но ръцете ти задължително трябва да са изпънати напред - знак, че няма да използваш оръжието си. На мен дори са ми изпращали фиш за глоба, защото не съм спряла на “стоп”. След подобно нещо веднага трябва да уведомиш началниците си. Колежка се опита да осуети полицейска проверка, като размаха служебната си карта, и веднага я уволниха”, разказва тя.
Петя и Робърт не крият, че са се върнали в България, защото не харесват управлението на президента Джо Байдън. Мъжът е републиканец и се надява човек от неговата партия да спечели следващите президентски избори в САЩ през 2024 година. Може да е пак Доналд Тръмп - Робърт харесва например усилията му САЩ да построят ограда на границата си с Мексико, за да се пазят от мигранти и трафик на хора и наркотици. Но този път от партията му можело да кандидатират и жена - американците винаги искат да има нещо първо при тях, а досега жена не е ставала президент на САЩ, смята Робърт Нейбауър.
Е, тогава той с удоволствие би се върнал в родината си, защото не всичко в България му харесва. Особено това, че заради езиковата бариера не може да общува свободно с другите. Затова и не иска да го правят ловец в Лясково - може да не разбере колегите си по време на лов и да стане беля. Но иначе вече им помага, като ремонтира пушките им като бивш снайперист от армията и полицията на САЩ.
Ако зависи от Петя, най-добре би било да карат 6 месеца през зимата в Аризона, където е по-топло, и 6 месеца през лятото у нас, защото тогава температурите в американския щат достигат до 55 градуса по Целзий. И без това привикват към българското си село - двамата вече са в настоятелството на местното читалище и помагат на доброволни начала на пациентите от дома за умствено изостанали възрастни хора в Лясково.
Петя сега помага и на най-малките лекоатлети от клуб “Берое” в Стара Загора - къде със съвети, къде с екипировка. Тя има дъщеря от първия си брак - Кристина, която вече е лекар в САЩ.
