С “Територия на меланхолията” Казанлък отбелязва 120 години от рождението на художника
За първи път на едно място може да се видят над 90 от творбите му, някои - непоказвани
Две неизвестни рисунки изскачат на гърба на две от картините, едната - негов автопортрет от 1934 г.
“120 години от рождението на Васил Бараков. Територии на меланхолията”. Така се нарича изложбата, посветена на художника в родния му град Казанлък, в която са включени непоказвани и дори 2 непознати досега негови творби.
Според критици “меланхолия” и “зелено” са двете ключови думи за творчеството на Бараков. Те обединяват богатото му наследство от пейзажи, някои от тях - индустриални, портрети, натюрморти.
Авторът, творил през почти целия ХХ в., днес сякаш е позабравен. Казанлък възкреси спомена за него благодарение на деветмесечните усилия на директора на художествената галерия д-р Пламен Петров. Така бе открита най-голямата изложба на Бараков след смъртта му през 1991 г. Последното му самостоятелно представяне приживе е било през 1983 г. в далеч по-малък мащаб.
“От различни галерии в страната и от частни колекции успяхме да съберем почти 400 негови творби. Поради липса на място показваме около 90 от тях, но всички ще бъдат събрани в специален каталог. Той ще излезе през ноември с финансовата подкрепа на Министерството на културата”, каза Пламен Петров пред “24 часа”.
Близо една четвърт от картините се представят пред публика за първи път. Като например портрета на сина на художника - Мирослав, рисуван около 1950 г., когато е бил на 6 г.
“Помня, че позирах на баща си за този портрет
Направи го за пет сеанса - не рисуваше бързо”, разказа пред “24 часа” 78-годишният д-р Мирослав Бараков, микробиолог. Картината е от личната му колекция - една от малкото работи на художника, които съхранявал в дома си.
По онова време семейството живеело в Пловдив, където Васил Бараков бил художник декоратор в драматичния театър. В този град преминава младостта му, в началото на 30-те години на миналия век с него е свързана неформална творческа група на художници, която Цанко Лавренов нарича “Бараците”. Това е приятелството и в живота, и в изкуството между
Васил Бараков, Златю Бояджиев и Давид Перец
Години преди това се запознали в пловдивско ателие, в което упражнявали писането на различни шрифтове - изработвали табели и реклами. Дори един от митовете е, че нарочно ходели да чупят рекламите, за да им поръчат фирмите нови.
После тримата отново живели заедно на квартира като студенти в Художествената академия в София - Бараков бил приет последен, чак през 1929 г. Били бедни, но задружни, дори ходели заедно да рисуват пейзажи по Родопите.
За тях критиците днес казват, че ги обединявала волята, която тримата демонстрирали в нелекия си житейски път. Златю Бояджиев си налага да рисува след прекаран инсулт, Давид Перец твори след дълги перипетии - бяга в Париж и се завръща. На Васил Бараков му се налага да
оцелява с изписване на табели - бил всепризнат майстор на шрифта,
след като критиката го заклеймява като формалист и едва ли не буржоазен художник след участието му в т. нар. румънска изложба през 1947 г. Тя е определена от властта като “мрачна и формалистична”.
Година по-рано Бараков и група художници са командировани за няколко месеца в Румъния, където рисуват тамошната действителност. Това било и първото излизане на твореца в чужбина. И в този си цикъл Васил Бараков остава верен на себе си - той харесвал стила на Сезан като художник, без да се съобразява с налаганите нови догми на социалистическия реализъм.
Чак през 70-те години на миналия век тази изложба била реабилитирана и показана отново, но Васил Бараков вече е принуден за 10 и повече години да се оттегли от активния живот на художник. Завръща се отново с целия си блясък след 1960 г.
Странна е неговата съдба като творец -
едновременно отричан и възвеличаван, оплюван и харесван
Като автор бил един от любимците на Светлин Русев, чийто авторитет пред тогавашната власт е несъмнен. Един факт, разказан от Пламен Петров: През 1960 г. у нас организират изложба, посветена на 90-годишнината от рождението на Ленин. В нея участва и Васил Бараков, но не с портрет на вожда или с картина, свързана с Октомврийската революция в Русия, а с... пейзаж. И то във времето, когато пейзажът, меко казано, не е сред любимите жанрове на социалистическата критика.
Трудностите в живота на Бараков не били само след 1944 г. Показателна е историята на първата му самостоятелна изложба, подредена в Студентския дом в София на 30 април 1938 г. Критиката тогава се изказва ласкаво за все още младия художник, но не е направена нито една откупка.
Но и тогава, и по-късно, та чак до последните си творчески години, когато се обръща към "висшия пилотаж в изобразителното изкуство - натюрморта", по думите на Пламен Петров, Васил Бараков ще твори по своя си начин.
“Изкуство като на никой друг български художник, което като че ли е създадено, мислено, сътворено с една-едничка съкровена цел -
да се превърне в апотеоз на меланхолията”,
пише Пламен Петров. И още: "От израстването, през скитничеството из живата и мъртвата природа, през странстванията по чужди земи и из туловищата на фабриките, "смилащи в търбуха си десетки човешки същества" Васил Бараков преминава тихо, спъвайки на пръсти, плахо като дете - почти всякога неудовлетворен, недоволен, неспособен да се възрадва от постигнатото. Никога нищо не е достатъчно. Дори и болката, болка толкова непоносима, така силно преживяна, че не позволява дори стон".
Според критиците, другата особеност на творчеството на Васил Бараков е присъствието в почти всяка от творбите му на зеленото във всичките му нюанси - труден цвят по всеобщото признание. Самият художник е споделял, че
за него зеленото в природата е като кръвта за човека
Затова дори стените в казанлъшката галерия, на които са окачени картините, са оцветени в тъмнозелено.
Изложбата ще остане в Казанлък до 20 ноември, после ще бъде показана в София. При нейното подреждане лъснала изненада - на гърба на две от картините, на които е изобразен популярен навремето модел от Художествената академия в София, неочаквано бяха открити други две рисунки, незабелязани от никого до момента - къща и автопортрет на Бараков, вероятно от 1934 г.
Той толкова впечатлил организаторите на изложбата, че го поставили на нейния плакат.
“Само не очаквайте да излязат непознати рисунки и от втория пласт на картините на Бараков. За него се знае, че щом завършел една картина, я оставял и повече никога не се връщал към същото платно”, обяснява Пламен Петров.
