След ужаса пред “Индиго” случилото се в сръбската река е втората национална драма с най-сериозен отпечатък, казва кметът Генчо Генчев, който 17 г. след гибелта на 12 деца от Свищов направи докторат за смъртта
17 години след катастрофата в река Лим, в която загинаха 12 деца от Свищов, трагедията стана тема на докторски труд.
За първи път в изследване от близо 300 страници кметът на дунавския град Генчо Генчев търси отражението на двете най-тежни събития в новата история на Свищов - земетресението от 1977 г. във Вранча и удавените ученици в граничната река през 2004 г., върху травматичната памет.
С научната разработка Генчев стана доктор по етнология на Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”.
“Травматичната памет и въобще изследването върху смъртта е един процес, който етнологията изучава като част от бита, традициите на едно общество и динамиката на промените, които следват. След ужаса пред дискотека “Индиго” в София тази в Лим е втората национална трагедия с най-много загинали деца и оставили най-сериозен отпечатък на национално и международно ниво”, обяснява Генчев.
На 4 април 2004 г. България, Сърбия и Черна гора бяха разтърсени от гибелта на 12 ученици в туристически автобус, паднал в придошлите води на река Лим. Към 22 ч българско време група от 34 ученици и 16 възрастни се прибира от екскурзия в Дубровник.
На завой по планинския път близо до село Гостун между градовете Бело поле в Черна гора и Приеполе в Сърбия шофьорът Илия Измирлиев изгубва контрол и автобусът се спуска по стръмния 15-метров скат надолу към реката.
Пролет е, Лим е
придошла и е
дълбока 6 метра
“Голяма част от децата бяха полусънени, може би и заспали. Изведнъж започна един страхотен тътен, усети се неравност, започнаха светлините да присветват и да угасват. Писъци, жесток кошмар.
Това става за няколко секунди, усети се изведнъж, че спряхме някъде, спря и дрънченето. Нямаше ток в автобуса, не знаем къде сме, обаче започна да влиза вода. Аз завиках: “Към люковете, към люковете!”, спомня си учителката по биология Вера Блажева. Тя е единствена от колегите си, която години по-късно говори за ужаса.
“В един момент водата стигна до гърдите, автобусът продължаваше да се пълни. Не знам шофьорът ли беше излязъл, изведнъж люкът се махна отгоре. Не знам как съм излязла на покрива. Започнах да викам: “Давайте ръцете!” и да ги дърпам.
Вадих, докато
имаше ръце
Не можех да избирам кого да измъкна. Бръкнах пак в дупката, пълна тъмница, водата вече е догоре и няма никой”, разказва за кошмара учителката.
“Всеки да си види другарчето, кой с когото беше седнал”, крещи Вера Блажева. Ужасените деца започват да се обаждат, че Светльо го няма, Антония я няма, други ги няма.
Тогава преподавателката Боряна Кожухарова влиза през люка в потопения рейс и вади Антоана.
“Д-р Чонова прави изкуствено дишане, помъчи се нещо, но каза, че няма признаци на живот. Даже нея първа я закачихме на въжето към сушата, за да отиде в линейка и да се помогне, но се отвързала, като започнаха да я дърпа от силното течение”, продължава драматичният разказ.
В шока Блажева не забелязва, че колежката Кожухарова е извадила от потъналия автобус и 18-годишния Юлиян. Той е най-големият и се гмурка да спасява, но последния път не изплува. Според показания в разследването на трагедията лекарката го “отписва”, но младата футболна надежда има жизнени функции. Издъхва на път за болница.
Сутринта на 5 април 10 от учениците са обявени за изчезнали. Водолази, служители на планинската служба и полицията от Приеполе до вечерта намират 8 от тях. В издирвателната операция се включват и специализирани части на армията на Сърбия и Черна гора.
“Татко, ти чу ли, че има катастрофа с автобус с български деца в Лим и те са от Свищов?” Този въпрос чува от дъщеря си в слушалката на 5 април бащата на Юлиян - Георги Манзаров.
“Звъннах на едно момиче, Мариянка, питам къде е Юли. Тя ми даде телефона на втория шофьор Димитър Керкелов. “Мисля, че не е жив”, чух отсреща и оттам всичко приключи”, спомня си той. Качва се в колата и тръгва.
По пътя го пресрещат приятели и го свалят от кормилото, с тях продължава като в транс. И други
свищовски
семейства
поемат към
прокълнатата
река, за да
търсят децата си
Още живи свидетелства е събрал в докторския си труд Генчо Генчев. Най-разтърсващ за него е разказът на един от водолазите - Валентин Иванов от Бургас. Той е в българската група спасители, изпратени да издирват последните две деца от изчезналите в Лим. Близо 25 дни продължава спасителната операция. Всеки ден претърсват около 44 км.
Едва не губи живота си в бързите води на каньона.
“Няма да забравя очите на родителите. Всеки ден бяха с нас. Всеки ден се молеха: “Хайде да отидем да потърсим, хайде да отидем!”
Ние им угаждахме, защото аз знам какво е, сблъсквал съм се с десетки такива случаи. Тези очи и до днес не преставам да помня и да са пред мен”, разказва Иванов.
За него това е най-голямата трагедия, която помни и в която е участвал. Тялото на 15-годишния Светослав Колев е извадено на 25 април. А 13-годишната Антоана Евтимова е открита чак на 4 май.
“Спомням си, че колегите, които ги намериха, трябваше сами да ги преоблекат в моргата.
Колега прекрати
водолазната
си дейност
по тази причина. Получи много лоша травма - психическа. Момиченцето беше точно на възрастта на дъщеря му и той го преживя много тежко”, допълва водолазът, цитиран в научния труд.
В дните след трагедията гневът се насочва към възрастните. Учителите напускат професията, някои и града. Обвинения, че са се спасили, преследват семействата на живите. Оцелелите деца по-късно също се изселват.
Свищов за тях е само рана, не искат да си спомнят.
Съсипани от мъка, родителите на мъртвите намират смисъл да продължат да живеят чрез фондацията “Ангели от Лим” и в търсене на отговорни. Каузата им е да предотвратят нови трагедии. Успяват да извоюват промени в правилата за ученическите екскурзии - да няма нощни преходи, децата да пътуват в изправни и нови автобуси, учителите да са по-внимателни, когато поемат ангажименти.
Единственият осъден е шофьорът на автобуса Илия Измирлиев. Той изтърпя наказанието си от 4 г. затвор. Почина внезапно през декември 2017 г. До последно смяташе, че техническа повреда е причина за трагедията.
Според кмета на Свищов 17 г. по-късно градът е белязан от трагедията, не се е помирил.
“Родителите няма как да простят за загубата си, докато са живи, това споменават в интервютата. Животът продължава, но при едните остава трайна болката, докато другите живеят с тази болка”, обобщава Генчо Генчев.
Вера Блажева, която сега е секретар на комисията за малолетни, не може да забрави въпросите: “Защо не помогна на детето ми? Защо извади едната ми дъщеря, а не извади другата? Защо точно тези си вадила, защо не си извадила моето?”
“Те никога няма да излязат от сърцето ми.
Сънувам ги, не
ме винят, даже
ме успокояват
Яви ми се едно от момичетата и ми казва: “Не се сърдете на мама и на баба, госпожо.
Те един ден ще разберат, че не са били прави да ви обвиняват”, разказа Блажева. Ходи и пали свещички за 12-те ангели от Лим не на 4 април, а когато го почувства.
