Петър Момчев беше единственият жив досега от сниманите във филма "Калин Орелът"
87-годишният мъж пазеше ревниво ролките с филмовата лента в дрешника при най-скъпите си дрехи и буркана с парите за погребението
На 13 октомври т. г. сърцето предаде Петър Момчев от Жеравна. Тъжната новина съобщи кметът на селото Васил Рещов. Бай Петър беше останал последният жив, който се е снимал навремето във филма "Калин Орелът".
Материалът за него е написан няколко месеца по-рано, когато беше срещата ни в къщата му в Жеравна. Бай Петър току-що беше излязъл от болница, където "ремонтирали" сърцето и бъбреците му.
Копие на филма "Калин Орелът" върху 16-милиметрова чернобяла филмова лента пази ревниво в дрешника на 300-годишната си къща в котелското село Жеравна Петър Момчев, който на 6 август навърши 87 години. /До нея той къташе буркан със събрани в него пари за погребението си/. Като 12-годишно момче го снимали в масова сцена от този филм и той толкова се запалил по киното, че станал... кинооператор за цял живот. Навъртял 35 години трудов стаж покрай прожекционните машини и белия екран.
Бай Петър е единственият жив до днес участник в снимките на знаменитата лента. "Калин Орелът" има славата на първия социалистически български филм, завършен през 1950 г. изцяло с държавни пари в одържавената 2 години по-рано Българска кинематография.
"Бях ученик на 12 години, когато нашият учител ни заведе нас, три момчета от класа, при артистите в Тончовата къща, където снимаха "Калин Орелът". Помня още главният актьор Иван Димов - беше сериозен възрастен човек", разказва Петър Момчев.
Познавачите на историята на българското кино няма да се изненадат от факта, че някогашният ученик е запомнил актьора тъкмо като възрастен човек. По време на снимките през 1945 г. Димов бил едва на 48 години и гримьорите положили наистина сериозни усилия, за да го състарят на външен вид.
Историята на филма "Калин Орелът" е дълга. Режисьорът Борис Борозанов започнал снимките по сценария на писателия Орлин Василев още през 1945 г. като частна продукция. Снимали в Жеравна и Балчик, но не успели да завършат филма поради липса на средства.
Продължили чак през 1949-а, година след като кинематографията ни вече била изцяло одържавена. Продължили пак с Иван Димов в главната роля, но поканили и други известни навремето си артисти, дописали сценария в духа на новия социалистически героизъм.
На 20 март 2020 г. се навършиха 70 години от неговата премиера в столичното кино "Република". В новата лента от първия вариант на филма останали едва няколко масови сцени, в които се разпознава бай Петър. /Истината е, че най-вероятно той грешеше - в последната версия на филма едва ли е останало нещо от най-първите снимки, в които е участвал и той самият. Но понякога една заблуда, осмислила цял един живот, може да бъде по-сладка от реалността/.
Старият жеравнец днес си спомня, че бил на 12 години, когато го снимали във филма. Помни дори и това, че му платили хонорар за участието. Явно това било през 1945 година, тъй като бай Петър е роден на 6 август 1933 година. Пак тогава го карали и да рецитира стихотворението на Христо Ботев "Хаджи Димитър" - "Жив е той, жив е..." край одъра на умиращия главен герой. Не го учил специално, знаел си го от училище.
По-късно, във второто издание на снимките, рецитатор вече е синът на Иван Димов, който също се казвал Петър, а във филмовия разказ - Петърчо. По време на снимките бил на 11 години - доста съвпадения с адаша му от Жеравна.
На киноафиша от онова време останало името на Петър Димов редом до имената на акьори като Иван Димов, Борис Ганчев, Константин Кисимов, Петрана Ламбринова, Стефан Савов.
Разбира се, бай Петър от Жеравна нямало как да попадне на онази премиера преди 70 години, но много пъти след това е гледал "Калин Орелът". Гледал го, защото снимките му във филма толкова го запалили по киното, че станал кинооператор и често му се налагало да го прожектира. Най-напред помагал с кобилата си на кинооператорите от Котел да обикалят селата с прожекционния апарат и ролките с филмите, след това сам изкарал курса за оператори чак в Момчилград. Първото нещо, което трябвало да научи един кинооператор е, че филмовата ролка се зарежда на прожекционния апарат така, че героите да са с краката нагоре, за да излязат нормално на екрана.
"Първо пътувах по селата с каруцата и коня, по-късно ми дадоха мотоциклет с кош. Тогава нямаше ток, с прожекционния апарат карахме и агрегат. Опъвахме бял чаршаф за екран, през лятото прожектирахме киното си на открито. Сами надписвахме и афишите за филмите. А публиката събирахме, като пусках музика от стар грамофон. В началото той беше от тия, с фуниите, които се навиваха ръчно, за да свирят", спомня си старият кинооператор.
Правел графика си така, че във всяко село да има поне по една прожекция на седмица, в Жеравна - две. Местните му викали дядо Пеци и още помнят как преди всяка прожекция огласял селото с хитовете на съставите "Щурците" и "Сребърни криле". А хората идвали масово, в онези години нямали телевизия и кой знае какви други занимания по селата.
Понякога сам ходел до кинобазата в Стара Загора, за да си набавя "хубави филми". Бил се специализирал да ги селектира по заглавията, не му трябвали никакви рецензии. "Нали знаеш, тогава въртяхме предимно съветски филми и имаше такъв лаф - "филмът хубав ли е или е съветски". Е, имаше и хубави съветски филми, но нали прекаляваха с тях. А ние, операторите, даже имахме план за приходите от билети от съветските филми. Трудна работа, но аз се изхитрих и когато ме питаха дали филмът е съветски, казвах: азърбайджански е. Е, то пак съветски, но кой ще ти придиря толкова, хората идваха да гледат киното. А билетите струваха по 20 стотинки за възрастни и по 8 стотинки за ученици. Знаеш ли как е изпълнява финансов план със стотинки и как се събират хора с грамофон?", вълнува се и досега бай Петър.
В онези години хората предпочитали масово едни по-различни филми, особено индийските мелодрами като "Бродяга" и "Господин 420", египетският "Непозната жена" събирал много публика, турският "Дърветата умират прави" - също, филмите за индианци... А операторът от Жеравна се изхитрил и веднъж написал приходите си от индийските филми като от съветски, дори го наградили за това, а колегите му искрено се чудели как е успял да изкара толкова много пари от такъв, по думите им, загубен филм.
И други хитрости си имал дядо Пеци. Когато усещал, че дадено заглавие няма да върви, пишел върху афиша, че филмът е забранен за деца до 16 години. И това провокирало интереса на учениците, а той "си затварял" очите на входа. Друг път, по договорка с учителите, пък цензурирал по своему лентите - знаел кога главните герои ще се целунат на екрана и затулял с ръка обектива на прожекционния апарат. В киносалонът екранът потъмнявал, а възмутената ученическа публика го освирквала и хвърляла до тавана фуражките си в знак на протест. Свиркали яко и когато лентата се късала по време на прожекция, а това се случвло често. Копията на филмите били стари, трябвало да издържат много прожекции със скорост 24 кадъра в секунда и затова се късали лесно. А най-голяма била мъката, когато прожектирали български филми - акустика в салоните почти нямало и зрителите не разбирали какво се говори от екрана.
"Е, колко сеир съм събрал върху себе си", шегува се с работата си Петър Момчев.
Киното наистина било на почит в семейството на бай Петър, защото и съпругата му Василка изкарала курсовете за кинооператор, тя - в Елхово. И двамата започнали заедно да обикалят селата с подвижното си кино.
По онова време се случвало често и да бракуват старите копия на филмите след съответния брой прожекции. И когато наближило времето да се пенсионира, Петър Момчев прибрал едно такова бракувано вече копие на "Калин Орелът" - филм, в който някога го снимали и за който и досега казва, че му е любимият. "Къчардисах го, както казваме в Жеравна", добява старият кинооператор и пояснява, че тази дума означава прибрах го, а не откраднах го.
Така "къчардисал" и стар прожекционен апарат "Украйна", на който въртели филми с ширина на лентата 16 милиметра. Този апарат му се водел навремето, но нещо се повредил. И докато бил на ремонт, му изпратили друга машина, за да не спират прожекциите по селата. А по-късно, след ремонта, вече никой не се сетил за предишния прожекционен апарат. И бай Петър го прибрал заедно с копието на "Калин Орелът" и "един кинопреглед с новини за Тодор Живков".
Така бил готов за истинска прожекция и в дома си. Дори веднъж завъртял "Калин Орелът" пред възторжена публика по време на първото издание на Фестивала на народната носия в Жеравна. Навил го един от спонсорите, и той Калин се наричал. Но сега не може да го направи - лентата е изпокъсана на места, а когато БНТ снимала в къщата му поредната серия на поредицата си "България открай докрай", гръмнал усилвателят на прожекционния апарат. Екипът се уплашил да не запалят къщата, а домакинът трябвало да ги успокоява. А тази негова къща е вече на 300 години, навремето в нея се помещавало килийното училище на селото.
Бай Петър знае как да залепи старата лента, но няма условия и подходящото лепило вкъщи. Този път не е дал на ремонт и машината си "Украйна". Но ги пази ревниво, скътани най-отдолу в дрешника, под завивките от чеиза на сватбата им с баба Василка отпреди повече от 60 години.
Той има още една причина да боготвори филма "Калин Орелът" - родът му по майчина линия са бежанци от Източна Тракия, от Чорлу. А майка му се казвала Калина, така - Калин, кръстили с баба Василка и средния от трите си синове.
Старият кинооператор е забелязал, че българските кинаджии харесват да снимат в родното му село Жеравна филмите си и ухажват селото му. След "Калин Орелът" тук дошли камерите на филма "Царска милост", в който пък се снимал баща му Ранди. После снимали тук "Шибил", "Неочаквана ваканция", в по-ново време - "Възвишение". Затова бай Петър няма да се учуди, ако някой друг от неговите съселяни, като него едно време, намери начин да се запали и да се посвети на киноизкуството.
