В опростения нов свят на емоджита непрекъснато си напрегнат, че не разбираш или ще бъдеш разбран неправилно. Занапред все по-често ще ни мъчи въпросът "защо"
Лекотата на промените у нас създаде усещане за нереалност, за това, че всичко случило се не е истинско и сме част от куклен театър
Парадокс: спечелилите от прехода често са по-недоволни от загубилите
- Г-н Кръстев, ако тръгнем от формалния повод за тази наша среща - 35-годишнината на "24 часа", тъй като това по същество е и историята на българската съвременност, не ви ли се струва, че днешният свят изглежда като да се намира в началото на българския преход? Хаос, в който всичко е възможно и нищо не е сигурно. Всеки може да си присвои нещо, което ще бъде негово само до момента, до който може да го гарантира със сила. От друга страна, как да обясним най-добре на по-младите ни читатели българския преход? Този разказ понякога граничи с легендата, а в същото време много българи се отнасят към този исторически отрязък с неудовлетворение и се връщат към него само защото той често напомня сам за себе си като досадна патология. Защо говорим за българския преход като за херпес?
- В някакъв смисъл светът наистина започна да прилича на България от началото на 90-те. И не само на България, а на Източна Европа. И докато другите някак си са объркани и това, което ги плаши в света, е, че не разбират какво става, имам чувството, че нас, източноевропейците, ни плаши това, че разбираме какво става. А го разбираме по една много проста причина. В света се случва радикална промяна, а ние това вече сме го преживявали, макар и по различен начин, в напълно различен политически контекст и със съвсем други очаквания. Но едно от нещата, които наблюдаваме сега и които много напомнят за времето, в което се появи в. "24 часа", е промяната на скоростта на живота.
Всеки, който е бил на определена възраст през 1989-1991 г., независимо от политическите му пристрастия и от това как се отнася към едно или друго в тези 35 г., не може да забрави колко бързо се случваха нещата. В петък ти вече не можеш да си повярваш какво си мислил в понеделник.
Тази промяна в скоростта ми се вижда ключово важна. Един от големите проблеми на прехода и това, което го прави нелегитимен в очите на много хора, не са просто социалните трудности, с които мнозина се сблъскаха, а това, че през 1990-1991 г. всичко като че ли изглеждаше възможно. Пък изведнъж се оказа, че не е така. Това обърка хората, че всичко уж стана много лесно. Тази лекота накара хората да не вярват в реалността на случващото се. Изведнъж стана много лесна и смяната на икономиката, и непрекъснатото завъртане на политически партии и играчи. Едно от нещата, които забравят специално по-младите хора, които се опитват да разберат тоя период, е огромният страх през 1989-1990 г. какво може да се случи. Страхът от всички сценарии за използване на сила беше ключов и за двете страни. В момента, в който страхът изчезна и беше ясно какво вече е недопустимо, тогава дойде тази лекота, а тя се оказа объркваща и плашеща. Как е възможно толкова лесно изведнъж някакви хора да станат толкова богати? Как стана толкова лесно някакви хора толкова радикално да сменят политическите си убеждения? И според мен тази лекота парадоксално създаде усещането за нереалност, за това, че всичко, което се е случило, някак си не е истинско, че сме част от някакъв куклен театър.
- А как би трябвало да звучи този разказ, за да е максимално близо до събитията, които в действителност се случиха? Разбира се, някои от тях тогава не можеха да бъдат оценени с истинското им значение за бъдещето, но пък от днешна гледна точка, три десетилетия по-късно, вече можем съвсем без емоции да ги определим като важни.
- Едно от основните неща, което се променя в начина, когато гледаш назад, а не напред, е, че всяко случило се нещо ти изглежда неизбежно. Например ако си млад човек, който се интересува от история, ти тръгваш с идеята, че примерно разпадането на Съветския съюз е исторически предначертано. Само че през декември 1990 г. Пентагонът събира всички водещи свои специалисти по Съветския съюз и основният въпрос, който е зададен, е колко голям е шансът за разпадането на Съветския съюз.
- И те казват, че няма такъв шанс?
- Консенсусът е, че това е много малко вероятно развитие, тъй като, както те казват, великите сили много често преживяват кризи, но много рядко извършват самоубийство. Защо го казвам? Тук има комбинация на изненада - случило се е нещо, което ако гледаш напред, ти се вижда много малко вероятно, а когато гледаш назад, ти се е виждало неизбежно. Това е причината много трудно да си представим какво е в главите на хората, които живеят през този период. През февруари 1990 г. Центърът за изследване на демокрацията, току-що създаден, прави първото независимо социологическо проучване. Мисля, че Деян Кюранов и Цветозар Томов бяха част от него и един от въпросите беше: Готови ли сте да жертвате живота си в за каузата на социализма? Мнозинството от българите отговарят с "да". Шест месеца по-късно почти такова мнозинство иска забраната на комунистическата партия.
Много лесно е да кажеш, че през февруари все още ги е било страх да кажат какво мислят, а през май вече са можели свободно да изразят себе си. Но истината е, че през тези четири месеца са се случили толкова много неща, че всъщност хората - същите, които през май са искали забраната на комунистическата партия, не могат да си представят какво точно са мислили през февруари.
В началото на прехода страна, която влиза в капиталистическа икономика, естествено произвеждаща социални неравенства, живее с утопията на Ленин, за разлика между най-големите и най-малките заплати 1 към 3. Затова е тази противоречивост на промените. В главите на хората стоят много различни неща едновременно. Другото ключово важно е, че при една такава промяна много трудно можеш да си представиш къде си ти самият и къде е твоята страна. Усещането в България, особено през 1990-91 г., беше, че едни 10 г. са достатъчни и България ще има икономическото и социално развитие на страна като Австрия например.
По парадоксален начин изчезна идеята за бъдещето като нещо, което не знаем и не разбираме. В смисъл, че ти знаеш какво е бъдещето - бъдещето на България е Австрия или Германия. И в някакъв смисъл бъдещето вече не е място във времето, а става място в пространството. Ако искаш да отидеш в бъдещето, просто отиваш в Германия. Можеш да отидеш индивидуално или можеш да отидеш колективно със страната си, като влезеш в Европейския съюз.
Но някак си пътешествието във времето се оказа пътешествие в пространството. И сега, 35 г. по-късно, основният въпрос за бъдещето е отпаднал, ние няма какво да се интересуваме много от това каквото ще стане, защото горе-долу знаем.
Това е краят на историята. Ние си представяме, че оттук нататък бъдещето много повече ще прилича на това, което живеем днес. Ще има технологични нововъведения, но като икономическа и политическа система сме стигнали до тази крайна точка, след която нова революция не се очаква.
- И тук идва сблъсъкът?
- Да, защото изведнъж се появява сегашната ситуация, в която усещането е, че ако нещо не се промени, светът е обречен. Заради екология и климатични промени, заради демография, заради AI и идеята, че хората ще бъдат подменени от машини... Казвам го, защото това доведе до изчезването на бъдещето, при това два пъти. Единия път с усещането, че то е пристигнало, а втория - че е изчезнало. Една от особеностите на Студената война е, че тя никога не става гореща, защото и двете воюващи сили мислят, че бъдещето е на тяхна страна. В прочутата си теория за сдържането Джордж Фрост Кенан казва: Ние трябва да изчакаме Съветския блок, който ще се разпадне на базата на вътрешните си противоречия. Ако четете марксистска литература от този период, ще видите, че основната теза е: Историята е на наша страна, в полза на социализма, трябва да изчакаме капитализмът да се самоизяде. По тази причина и Западът, и Съветският блок нямат интерес войната да започне, защото утре те ще бъдат в по-силна позиция. Сега това, което се е променило, е, че има различни геополитически актьори, които се страхуват, че може би в бъдещето те ще са в по-слаба позиция и ако искат да направят нещо, най-добре е да го направят сега.
- В целия този период кога според вас ние, българите, сме били най-удовлетворени? Били ли сме всъщност удовлетворени от пътуването във времето и пространството, от настоящето, в което се намираме, или бъдещето, което ни предстои?
- Това, което се случва при всяка промяна, е не просто, че се променя животът, а че той за различните хора се мени по различен начин. Трудно е за всички нас да бъдем доволни дори когато, гледайки отвън, няма причини да не бъде така. Но всичко най-добро и всичко най-лошо понякога са едно и също. Например отварянето на границите. От една страна, това е огромната възможност за хората не просто да пътуват, но да учат навън, да работят навън, да имат други доходи. Но, от друга страна, за много от хората, останали в България, отварянето на границата значи, че най-близките им ги няма. Това значи, че страната е загубила около 2 милиона население заедно с родени и неродени деца. Изведнъж това, което ти е донесло най-много надежда и оптимизъм, в следващия момент се оказва, че от него най-много си загубил.
Другият важен момент е, че се променя начинът, по който сравняваш своя живот. В класическия социалистически период ти сравняваш живота си с живота на своите родители. Затова някъде през 70-те или 80-те години на миналия век имаше едно усещане в широки слоеве, че да, ние сме по-добре, защото живеем по-добре от своите родители. Което е характерно за всички индустриални общества. Сега изведнъж поради абсолютно новата информационна ситуация ти знаеш и как живеят хората на твоята възраст, с твоето образование на различни места по света. И това сравнение започва по съвсем друг начин да те кара да мислиш за себе си и света.
През 1980 г. има едно известно световно изследване на ценностите, което открива, че нигерийците са толкова щастливи, колкото западногерманците. Няма никаква връзка между икономическото развитие на страната, доходите, които имаш, и щастието. През 2000 г. повтарят същото изследване и се оказва, че нигерийците са точно толкова щастливи, колкото техните доходи предполагат. Какво се е случило? Главното е, че мнозина нигерийци вече са се сдобили с телевизор и могат да видят как живеят западногерманците. Същото се случва на българите, и то по много по-драматичен начин, защото ние вече сме част от това по-голямо пространство. Ти през цялото време сравняваш себе си и искаш да получиш веднага това, което други са получили в рамките на две или три поколения. И затова се появява един парадокс, че много често едни от най-недоволните са не хората, които реално са загубили от прехода, а тези, които най-много са спечелили. Тяхната идея вече е: да, аз съм спечелил, но като се сравнявам с това, което са спечелили други, моят успех изглежда нереален.
Друго, което е важно да се отбележи, е, че има много малко институционални успехи в страната. Имам чувството, че ние сме гении на започването, но много по-често сме гении на незавършването. В този смисъл в "24 часа" имате пълното основание да бъдете горди с това, което сте. Тъй като прекалено много неща започнаха и не завършиха в България.
- Казвате, че самият факт, че първият независим частен всекидневник в България все още съществува, е достоен за отбелязване?
- Това е ключово важно, защото след 35 години ти вече можеш да гледаш и напред, и назад. Можеш да видиш какво остава след теб. Има и друга голяма промяна, която определя част от тая динамика на разбягващия се свят. Преди имаше две неща, които дисциплинираха човешкия живот. Първо, човек е смъртен, а от друга страна, човек живее с идеята, че общност, примерно нацията, мислена не просто като държава, а като културна общност, е безсмъртна. Което значи, че много хора са готови да умрат, за да живеят вечно. Ти загиваш за страната си и знаеш, че тя ще те помни. Ще имаш паметник...
- ...в някакъв национално-есхатологичен смисъл.
- Да, но сега изведнъж какво се оказва? Първо в Силициевата долина е пълно с хора, които мислят, че няма да умрат. Съвсем сериозно. И това тотално променя начина на мислене. Как един човек, който мисли, че няма да умре, се отнася към децата си, как се отнася към родителите си, към света... От друга страна, много малки култури започват да изчезват или да се страхуват от изчезване. Ще говори ли някой български език след 100 г.? Ще чете ли някой всичките тези статии, които са написани за тия 35 г.? По парадоксален начин целият този информационен свят запазва дигитално всичко, но изчезва потребителят. Ще се интересува ли някой от всичките тези SMS-и и туитове, които са изпратени, като че ли днес всички сме длъжни да си водим дневник? Едно време воденето на дневник е нещо специфично, но изведнъж се оказва, че няма кой да чете този дневник. И обществата като че ли се превръщат в музеи. Но музеи в малък провинциален град, който никой не иска да посещава.
- Темата за щастието е много интересна. Преди малко споменахте примера с нигерийците и германците. Съгласен съм, че моментът на сравнението е ключов. Поради това днес, когато вероятно сме най-задоволени в материален смисъл, ние сякаш сме и най-неудовлетворени. Страхувам се да кажа нещастни, но определено имането не ни прави щастливи. Ние непрекъснато наблюдаваме в социалните мрежи нечие чуждо манифестиране на "щастие". Изглежда, сякаш някакви хора постоянно живеят в петзвездни хотели с инфинити басейни и две преплетени палми над райския плаж. И това, докато ние се бъхтим в несгодите на битието. Влизайки в тази матрица на сравнението, ние се превръщаме в едни катерици, които непрекъснато трябва да обикалят, за да събират жълъди. И тук се сещам за едно изследване за катериците, които непрекъснато крият запаси за зимата, след което забравят къде са скътали всичко събрано и преживяват само с една четвърт от това, което случайно после намерят. Чудя се дали ние не сме като тия катерици, които се щурат непрекъснато и в крайна сметка забравят къде им е щастието?
- Изключително интересен въпрос. Преди време си говорих с оперната певица Александрина Пендачанска, която в момента се е върнала в университета, занимава се с философия и пише книга, свързана с това защо самата идея за щастие и преследването на личното щастие не присъства до голяма степен в начина, по който българите дори от края на XIX и началото на XX век говорят за себе си.
Как се говори за бъдещето - това не е само българска характеристика, но в България е много силно изразено. Ние сме изключително песимистични за света, както и за България, но иначе сме си окей.
Появява се първо въпросът какво значи да си признаеш, че си щастлив? И тази идея за щастието като успех или за щастието като вътрешно състояние започва много да разделя. Преди повече от 20 г. заедно с Боряна Димитрова и "Алфа рисърч" направихме сравнение между американците и българите в отговора на един прост въпрос: Мислите ли, че живеете по-добре от другите, като другите или по-лошо от другите?
Оказа се, че множеството американци твърдо мислят, че са по-добре, отколкото всъщност са. А в България беше обратното - хората мислят, че са по-зле, отколкото са. Примерно 60% мислят, че са по-зле от другите, което видимо не е възможно.
- Как си го обяснявате?
- Този тип мислене в някакъв смисъл е свързано със защитен механизъм. Ако решим да се занимаваме с такава народопсихология в свободен план, то можем да кажем, че при нас намаляването на очакванията и цялото това защитно говорене ни пази от разочарования.
Но тук са много важни и поколенческите промени, защото има неща, които са се случили и вече сравняваме живота си по напълно различен начин от преди.
Първо живеем много по-дълго и имаме много повече възможности. И както се оказва, да живееш вече един живот, не е достатъчно. Това е обща тенденция, която може да бъде наблюдавана на различни места в света, но идеята е, че вече не искаш цял живот да правиш само едно нещо. Дори да се справяш добре, дори това да ти носи успех, вече не изглежда като онзи успех преди. Искаш да живееш на различни места, искаш да имаш различни професии, различен романтичен живот... Има го усещането, че ти през цялото време правиш някакъв избор, но ако стоиш с този избор, той вече не е достатъчен. Това го има и при нас вече, то функционира чрез информационното пространство и консуматорското общество.
За човек от моето поколение, когато си купиш някакво сако, е хубаво да го харесваш, тъй като ще го носиш следващите 2-3 г. Но сега цялата система е направена така, че ти купуваш и има огромно желание на самия продавач ти да го върнеш още първите 48 часа и да вземеш нещо друго пак от него. Всеки избор изглежда като временен и проблемен. Изчезва идеята за лоялност към изборите, които сме направили. И в този смисъл самата идея за щастие вече е сведена до това колко много различни възможности имаме. Но в началото те те радват, но след това започват да те потискат, да ти създават усещане за перманентна неудовлетвореност. Каквото и да избереш, ти през цялото време мислиш какво си загубил от това, че не си избрал нещо друго. Според мен това вече не е толкова българска характеристика, а на модерния свят. Но в България тя се усеща по един много драматичен начин, защото допреди две поколения назад България все още бе доста патриархално общество. Повечето от нас имаме родители, които са дошли от селото в града. За тях това като културен шок е било много по-голямо, отколкото сега за нашите деца, които отиват от България да живеят в Париж, в Лондон или където и да било по света.
- Защо в България, пък и не само, у все повече хора расте съмнението и разочарованието по отношение на Европейския съюз? При все че никой няма желание да живее по-източно от Европа.
- По много причини, но основното, специално за България и страните от Източна Европа, се състои в идеята, че ние влизаме в един свят без кризи, в който нищо лошо не може да се случи. Нe сме отчели, че тази Европа ще се промени до голяма степен, защото ние сме влезли в нея. Една от големите илюзии на прехода, като това е илюзия и за Запада, дори много повече, отколкото за Източна Европа, е че Изтокът ще се промени, но Западът ще си остане същият. Това няма как да стане.
Другото, което много притеснява хората, е направеният избор. Мислиш, че когато си направил някакъв голям исторически избор, то вече всички основни въпроси са решени. Но се оказва, че нито един не е решен. В момента, в който си си казал: Ето ние най-сетне влязохме там, където ни е мястото, самият въпрос за мястото на Европа в света се явява като огромен проблем. Можем да говорим за това с часове.
В края на XIX и началото на XX век геополитически Европа представлява светът. Неслучайно другото име на Първата световна война е Европейската война. По време на студената война нито Съветският съюз, нито Съединените американски щати са класически европейски сили, но Европа е основният театър, на който се решава бъдещето на света. Разделеният Берлин - какво ще се случи там? Светът е втренчен в Европа. След края на студената война има един период, който е ключово важен. Ние го живяхме, но по никакъв начин не го преживяхме. Това е моментът, в който Европа мислеше за себе си като лаборатория на един бъдещ свят. Появи се това голямо политическо образувание, което е постнационално. Националната държава - такава, каквато я знаем, не присъства. Тя пази културната си идентичност, но няма национална икономика. Европа стана голяма, важна и като че ли всички искаха да имитират Европа. Тя беше непрекъснато обградена от страни, които мечтаеха един ден да бъдат част от ЕС. После постепенно се наслоиха различни процеси, дойде финансовата криза, анексията на Крим, която ескалира с войната в Украйна...
Изведнъж ти, който непрекъснато си мислил за това как променяш света, си изправен при един враждебен свят, който иска да промени теб. Превърнал си се в мисионер, който се е затворил в манастира и се опитва да удържи това, което има. Отприщиха се и други страхове. Един от тях безспорно е демографският страх. През 1900 г. населението на Европа е около 25% от населението на света и разбира се, Европа произвежда много повече от всеки друг район на света. Ако демографските проекции са верни, през 2100 г. населението на Европа ще между 6 и 7% от това на света. Хората не си дават често сметка до каква степен демографските проекции, верни или не, създават усещане към бъдещето, страх или надежда. И така в един момент си изправен пред свят, в който има прекалено много хора, но недостатъчно като нас. Този тип страхове според мен също имат огромно значение за случващото се в България.
Неслучайно демографският страх, а не просто миграцията е ключов за обяснението на възхода на крайната десница. И ако трябва да бъдем честни, крайната десница е в някакъв смисъл също мигрантска партия, но от хора, които искат да мигрират в миналото. В един свят, който познаваш и в който искаш да си стоиш.
Но междувременно едно в света е изчезнала идеята за дом. Домът като място, което ти разбираш и където теб те разбират. Идеята за дом и за национална култура е малко като с родния език. Ти не знаеш как си го научил. Говориш го, преди да си усвоил граматиката. Но ние всички вече живеем в много по-голям свят. В този свят впрочем всяко нещо трябва да се обяснява, защото аз не знам ти какво разбираш. И затова всички тези емоджита в социалните мрежи са там, защото ти иначе не знаеш значението на думите в различните култури. Затова всяко нещо трябва да бъде силно опростено. Но в този опростен свят имаш усещането за напрежение. Ти не се чувстваш у дома и непрекъснато се страхуваш да не бъдеш разбран погрешно. Никога не си сигурен, че разбираш света, в който съществуваш. И това е вярно и за мигрантите, и за хората, които пътуват. Независимо дали българи, които отиват някъде другаде, или някой, който идва в България. Но то е вярно и за хората, които не пътуват никъде, но имат усещането, че светът покрай тях се е променил толкова много, че те вече не го разбират. И според мен тази тревожност изведнъж се превежда автоматично на политически език и се появява разочарованието. Ние сме много критични към Европа до момента, в който дойде въпросът каква е реалната алтернатива. Критичността към Европа не е свързана с факта, че хората изведнъж са повярвали отново в националната държава, всичко това е по-скоро символическо. Например голяма част от българите вярват в българския лев, който отдавна не е суверенна валута. Този суверенен лев е спрял да съществува в мига, в който е въведен валутният борд. Ето този тип символизъм е ключово важен. Тази тема е много хубаво показана във "Времеубежище" на Георги Господинов, където страните именно защото не могат да се разберат за бъдещето, започват да организират референдуми за това къде в миналото искаш да живееш.
Погледнете миналото, от което хората, специално младите, най-много се интересуват. То е едно такова праисторическо минало, за което почти нищо не знаем. Като във фентъзи новелите. Хората се интересуват какво е ставало тук преди 3000 г. Време, за което ние почти нямаме сериозни исторически свидетелства. Колкото по-отдалечен е един период, изведнъж толкова повече е важен за нас.
Марк Андрийсън - един от големите инвеститори и предприемачи от Силициевата долина, излезе с манифест, в който каза: "Спрете да се интересувате от миналото! Аз обявявам война на цялата тази саморефлексия. Време е да правим велики неща, а не да гледаме назад".
Да, но там е работата, че ти не можеш директно от настоящето да отидеш към бъдещето. Парадоксално, но настоящето е като град, в който няма летище, а в бъдещето може да се стигне само по въздушен път. Тоест ти трябва да се върнеш в миналото, да го преначертаеш, да си го преизмислиш, да вземеш някакви елементи от него, за да може да си представиш каквото и да било бъдеще, различно от настоящето.
И точно в този смисъл, парадоксално, ние попаднахме в ситуация, в която имаме силни антиевропейски нагласи, от една страна, но нито една сравнително голяма европейска партия не иска излизане от ЕС или от еврозоната. И сега вече въпросът е как да променим ЕС, а не дали да има ЕС.
- Съгласен съм за това, че хората, колкото и критични да са към ЕС, напълно разбират липсата на алтернатива. Но за отчуждаването може би допринася и езикът, на който говори официален Брюксел. Може би емотиконите, които споменахме, днес играят ролята на ония черти и резки за езичниците, докато империята, Рим, говори на латински. Ясно е, че днес висшата администрация в Брюксел, тоест съвременният Рим, трябва да говори на някаква обща lingua franca, но проблемът е, че това, което хората в отделните страни членки чуват от Брюксел, е непонятно и отвлечено на фона на реалните проблеми, с които гражданите на ЕС се сблъскват всеки ден.
- Както в империята имаш латински език и той е общ, така имаш административен език, защото иначе ще трябва да се наложи езикът на една от страните членки. Което ще значи и културна доминация. Когато си въвел административен език, ти си го направил, селектирайки технократични елити. Но те с пълно основание много трудно може да се отнесат към обществата, дори и от тези, от които идват, по две прости причини. Първо, в Брюксел няма избиратели. Това, което всеки национален политик преживява, дори когато излезе на улицата, няма как да се случи на висшата администрация в Брюксел. Това е нейната сила и в същото време нейна слабост. Администрацията е прекалено логична и рационална. През цялото време се опитва да преизчисли ползи и загуби, което я прави силно предсказуема, но напълно отсича нейната връзка с обществото, което е емоционално раздрусано и през цялото време живее със своите травми, очаквания и скандали.
На върха в Рим ти говориш латински, но на латински не можеш да разкажеш това, което се случва в тези общества, от които се състои империята. Но в крайна сметка е въпрос на баланс. Защото не искаш всяка от кризите, които се случват в националните държави, изведнъж да я видиш усетена в Брюксел. А част от силата на Брюксел се състои в това, че той остава изолиран в някакви аспекти и отказва да приеме национални драми и да ги преживее като свои драматични кризи.
Друга причина, поради която хората често не разбират за какво говори Брюксел, е че основният език, на който Брюксел говори, всъщност е финансов. Това, което има значение за Брюксел, е движението на парите. Регулации и пари. Разбира се, основен проблем е това, че ЕС е създаден в един свят, който в момента изчезва. Цялата идея за сигурност на ЕС колабира в рамките на един-два месеца в момента, в който започна войната в Украйна. Защото ЕС е изграден върху идеята за това, че няма да има войни. Преди си мислил, че икономическата взаимозависимост е тази, която ти гарантира че война не може да има. Когато обвиняват Меркел специално за "Северен поток", трябва да уточним, че това не е търговски проект, а геополитически. Ние ще купуваме толкова много газ от руснаците, че на тях не може да им хрумне да нападнат Европа. Да, но на тях им хрумва и в този момент целият ти свят изведнъж колабира, защото ти това нещо си го правил през последните 50 г. с всяка друга страна и тази логика е сработила.
Второ, Европейският съюз е базиран до голяма степен, особено след войната в Ирак, на идеята, че военната сила няма особено значение. Това, че американците имат толкова много военна сила, как им помогна в Ирак? Та когато започна войната в Украйна, въпросът беше защо европейските страни не дават оръжие на Украйна? Една от основните причини е, защото го нямат. Когато войната започна, Украйна има муниции за шест седмици, а Германия за шест дни.
Изведнъж сме попаднали в свят, за който не сме предполагали. Основните идентичности, които са създадени по времето на Студената война рухнаха. След края на Втората световна война има четири страни, които са приети като изключителни не само в собствената си представа, но и в представата на всички останали. Съветският съюз и Съединените американски щати са двете идеологически държави, които конструират поствоенния ред. Другите две са Германия и Израел. Първата е държавата, която носи отговорност за това, което се е случило, втората е държавата жертва.
Съветския съюз вече го няма. Русия като тип геополитически играч е напълно различна сила. При САЩ това, което наблюдаваме и което много ясно артикулира президентът Тръмп, е, че тази идентичност на Америка като либерален хегемон е това, което той вини за провала на Съединените щати. И затова той атакува всичко - съюзниците и начина, по който съюзите са създадени след края на Втората световна война, икономическите отношения, институциите...
После Германия - страна, която е получила тази своя поствоенна идентичност, изградена на вина, но и на гордост. Гордостта, че те са първите, които са имали смелостта да се изправят срещу собствените си злодеяния. В момента всяка международна криза се превръща в криза на германската идентичност. Немски танкове в Украйна например. Или въпросът какво правиш с Израел, когато виждаш действия, в които изключително морализиращото германско обществено мнение не би могло да приеме на друго място в света? И разбира се, Израел, който от основна жертва в един момент в очите на общественото мнение вече се превръща в класическа фигура на агресор.
Това не е просто смяна на военна доктрина, на икономическа политика. Изведнъж тези държави изглеждат по различен начин, имат различна логика на поведение и идентичност. За мен голямата, радикална промяна е именно тази, която води до смяна на идентичността. И точно това се случва в момента в света.
- Доколко в тази обстановка е легитимен въпросът за нов европейски лидер? Може ли да се появи такъв и откъде?
- Много е трудно в една демократична среда да имаш лидер, който да може да се чувства свързан с толкова много хора, които не говорят неговия език. Езикът е ключово важен за една демократична политика, защото тя тръгва от идеята за силна общност. В този нов, променен свят, Европа ще трябва да преизмисли себе си. Не става дума да преосмисли своите граници. Дали ще влезе Украйна, дали Западните Балкани... Европа не може вече да разчита на външните гаранции на САЩ, енергийната зависимост от Русия е история, отношенията с Китай и китайските пазари са силно променени. Европа е изправена пред идеята да създаде своя собствена идентичност в един свят, който е напълно различен от света, в който тя е родена, и света, който се е научила да обитава. Това ще създаде и възможности, и напрежение.
Не е възможно ЕС в тази ситуация да оцелее, ако не създаде отбранителен капацитет извън отношенията си със САЩ. Това предполага нови военни бюджети, но и нови напрежения. Например германският военен бюджет след 5 г. ще бъде по-голям от военните бюджети на Франция и Великобритания заедно. Как ще реагират страни, които са имали винаги страх от Германия, особено националистическите среди в Полша или във Франция? Другото, което се променя пред очите ни, е идеята за неразпространение на ядрено оръжие. За жалост, моето усещане е, дано греша, че следващите 10 г. ще имаме поне още 10 нови ядрени държави.
- Защо?
- По една много проста причина - ядрената бомба става символ на суверенитет. И това го виждаме, включително и в Европа. Скоро полският президент декларира, че Полша трябва да има своя бомба. Вече е много трудно да кажеш какво точно представлява суверенитетът в един суперинтегриран свят. Той видимо не е национална икономика, освен ако не си Китай или САЩ. По никакъв начин не може да бъде измерен в елементарна политическа сила. Изведнъж се появява този символ на твоята защитеност - ядреното оръжие. Което имаш, за да не може да го използваш. В смисъл, че то е напълно илюзорна идея за тотална защита, но след това, което наблюдаваме в момента в Иран, мисли ли някой, че ако иранците имаха възможност да направят ядрена бомба, всички тези неща биха им се случили? Естествено, че не.
Тъй като си говорим и за годишнината на вестника, тоест за някакви периоди по-дълги, Вирджиния Улф, известната английска писателка, има едно прочуто есе от 1924 г., в което казва: "През декември 1910 г. човешката природа се промени." Това е свързано с английската литература и защо вече не може да пишем както пишем преди, тъй като отношенията между хората са други навсякъде. Между мъжа и жената, между господаря и роба, както тя обяснява. Но аз си мисля, че през 2020 г. човешката природа се промени още веднъж. И едно от нещата, за които не си даваме сметка, е, че до голяма степен светът, в който живеем, е постковид свят.
Тъй като всеки премина през личен опит, станаха възможни много неща, които изглеждаха невъзможни. Да си представим радикален еколог, който цял живот е мечтаел всички самолети да бъдат свалени на летищата и да не могат да излетят в един и същи ден. Мечтаел е, но е мислил, че това е невъзможно да се случи. Но то се случи. Или пък някакъв ултрадесен активист, който си е представял как в един и същи ден всички граници на света ще бъдат затворени. И това се случи.
Ние дори не си даваме сметка за всичко, което се е случило в главите на хората вследствие на това. За промените, които са произтекли. И когато си зададем въпроса днес как е възможно това или как е възможно онова, то е станало такова именно защото, използвайки онази метафора на Вирджиния Улф, в рамките на нашия живот през 2020 г. човешката природа се е променила. Всичко се промени - и отношението ни към машините, и към другите хора, и към другите поколения. И в този нов свят, в който ние живеем, 35 г. назад изглеждат като антична история.
- И освен че всичко се промени, съответно нищо не е сигурно.
- Човек се обръща и казва: "Всичко се промени навсякъде по света, но какво се промени в моя живот?" И това особено усещане, че хем всичко се е променило, хем всичко си е същото, създава напрежението, което кара хора с много различни политически възгледи, с много различен социален статус и живот да споделят някакво усещане за тревожност дори когато в личния им социум няма причини за това.
- Преди 10 г. ви накарахме да направите прогноза за следващите 25 г., но днес си даваме ясна сметка, че едва ли е възможно да прогнозираме дори следващите 5, особено ако говорим за изкуствен интелект и технологии.
- Една от особеностите с изкуствения интелект и въобще с всичките тия големи данни е, че ние ставаме все по-добри в това да прогнозираме света. Най-просто е да вземем прогнозата за времето. Тя силно се е подобрила за последните години именно заради съществуването на големи бази данни и на изкуствен интелект.
Ние може да направим прогноза какво ще стане, но не можем да обясним защо. И това е, с което ще се сблъскваме все по-често - свят, в който като че ли е по-лесно да разберем какво ще се случи и все по-трудно ще ни е да разберем защо. Очаква ни свят, в който въпросът защо е този, който ще ни мъчи.
