Това е несправедливост към един млад живот, който имаше бъдеще, мечти, планове и място в този свят, казва Делка Илинова, за която липсата става все по-голяма
Той трябваше да бъде тук. Вместо това, ние живеем с празното място, което никой и нищо не може да запълни. С въпросите без отговор. С болката от една истина, която не приемаме и няма как да приемем.
Това написа майката на застреляния от военен в карловското село Каравелово Никола Киров Делка Илинова. Жената изрази мъката си, след като се навърши половин година от смъртта на 23-годишния ѝ син.
Трагедията се разигра през лятото. На 16 юли Никола отишъл на гости на военния Нечо Цанков, за да отпразнуват раждането на второто му дете. Гостите се събрали в двора на къщата на снайпериста в Стрямската бригада. След полунощ домакинът извадил пушка и започнал да я насочва насам-натам. Жена го предупредила да я прибере, но той твърдял, че е празна, а след малко застрелял Никола Киров. Младежът издъхнал за минути.
Цанков получи обвинение в умишлено убийство със средство, опасно за мнозина. След задържането си определи загиналия като "най-близкия ми приятел", а съдът го пусна под гаранция от 5000 лв.
Почернената майка сочи, че с времето липсата на сина ѝ не намалява, а напротив - става по-голяма.
Вижте цялата публикация на Делка Илинова:
Изминаха шест месеца от деня, в който животът ни беше разкъсан завинаги.
Шест месеца, откакто нашия скъп син Никола не е до нас — не по волята на съдбата, не по естествения ход на живота, а защото му беше отнето правото да живее.
Това не е само загуба.
Това е несправедливост.
Несправедливост към един млад живот, който имаше бъдеще, мечти, планове и място в този свят.
Несправедливост към нас родителите, които трябва да живеем с болката от това да надживеем детето си.
Шест месеца по-късно липсата му не намалява.
Тя расте.
Днес тя е тиха, постоянна и всеобхватна.
Никола, скъпото ни дете,
липсваш ни в малките неща, които другите не забелязват.
В погледите, които търсят теб.
Най-тежкото е осъзнаването, че времето не лекува.
То само ни показва колко дълбока е раната.
Колко несправедливо е всичко това.
Колко много живот е бил прекъснат.
Никола не беше просто име в нечий спомен.
Той беше син, който носеше обич.
Беше близък, който оставяше следа.
Беше човек, чието присъствие имаше значение.
Той трябваше да бъде тук.
Да живее.
Да обича.
Да порасне.
Да остарее.
Вместо това, ние живеем с празното място, което никой и нищо не може да запълни.
С въпросите без отговор.
С болката от една истина, която не приемаме и няма как да приемем.
Несправедливостта тежи не по-малко от загубата.
Защото знаем, че това не трябваше да се случи.
Че този край не беше негов.
Никола ще остане завинаги част от нас.
В мислите ни. В сърцата ни. В тишината, която говори по-силно от думи.
Липсваш ни повече, отколкото може да се изкаже.
И тази липса няма край.
Обичаме те!
Майка и татко.
