С участието си в Купата на Африка играчите на Судан накараха 51 милиона сънародници поне за дни да забравят за ужаса на войната и да се почувстват като нормални хора
"Там всеки ден е битка за оцеляване. Ако не те застигне куршум, ще те довърши гладът или липсата на питейна вода. Много от нас не оцеляха, но на нас Всевишният ни подари живота и ние сме длъжни да изпълним мисията докрай", насълзяват се очите на 24-годишния футболист Джон Мано. Той и съотборниците му от суданския национален отбор изживяха своята футболна приказка, класирайки се за Купата на африканските нации, където дори стигнаха до осминафиналите. Сега обаче ще трябва да се изправят пред друга жестока реалност.
След края на голямото шоу повечето футболисти ще се завърнат по клубните си отбори, но за играчите на Судан няма път назад. Родината им продължава да е разкъсвана от гражданска война, която започна през 2023 г. Оттогава насам военният конфликт между армията и местната милиция "Сили за бързо реагиране" (RSF) взе над 140 000 жертви и доведе до може би най-тежката хуманитарна криза в света. По данни на ООН над 13 милиона души са изгубили домовете си и са били разселени в съседни африкански държави, а близо половината 51-милионно население гладува и няма достъп до питейна вода. И на този фон националите сътвориха невиждан подвиг, класирайки се за Купата на африканските нации, където постигнаха и престижна победа над Екваториална Гвинея с 1:0.
И думата "подвиг" в никакъв случай не е произволно избрана. Преди избухването на войната суданският национален отбор по футбол е на дъното и продължава да копае надолу. Тимът не успява да спечели нито един от квалификационните си мачове за световното в Катар през 2022 г., завършвайки на последно място в групата. После оръжията започват да трещят, разрушавайки сгради и убивайки хора и животни. Но от руините като по чудо покълват семената на надеждата, че именно футболът може да послужи като бягство от пълното отчаяние и на най-популярния спорт е даден шанс да се спаси.
Още в първите дни на кървавия конфликт футболното първенство е спряно, а много от стадионите са повредени или напълно разрушени от бомбите. Враждуващите сили обаче позволяват на двата най-популярни местни клубове "Ал-Хилал" и "Ал-Мерих" да се преместят в първенството на съседна Мавритания. Именно тези два отбора осигуряват 70% от състава на националния отбор. Към тях се присъединяват онези щастливци, подвизаващи се в чужбина.
На практика обаче това са същите онези футболисти, които ядат здрав пердах по време на квалификациите за предишното световно. Избухването на войната сякаш успява да промени мисленето на суданците, които довчера са служили за боксова круша на останалите африкански отбори. Те вече не се борят за жалки премии или за вниманието на чуждестранните мениджъри. Те играят в името на цял един народ, който живее в ада и няма право на втори шанс.
С подобни мисли в главата националите на Судан сякаш получават някакво много специално гориво, което потича във вените им и ги превръща в неуморни машини. Довчерашните загубеняци тези дни не само играха в турнира за Купата на Африка, но и до последно се бориха за класирането си на световното първенство в САЩ, Мексико и Канада. Отборът победи в шест поредни мача и дори в един момент водеше в своята квалификационна група, но в крайна сметка остана на трето място за сметка на фаворита Сенегал и Демократична република Конго, която ще играе плейоф.
"Нашите успехи са може би единствената обединяваща сила в Судан в момента. Нацията ни е разделена на две - между армията и привържениците на RSF, но всичко това остава настрана за 90-те минути, когато играе националният отбор. Тези момчета осъзнават прекрасно, че носят надежда на своите сънародници и това ги окрилява на терена", заявява пред CNN Sports един от шефовете в Суданската футболна асоциация Мазин Абусин. Той признава, че не всички феновете на футбола в Судан успяват да се докоснат до магията на националния отбор. В много райони от страната отдавна няма ток и местните мъже, жени и деца не могат да чуят дори по радиото за геройските изяви на техните любимци.
"Трудно ни е да играем футбол, когато около нас има толкова много смърт. Мой приятел се опитваше да избяга в Египет, но на границата се оказа, че е забравил важни документи у дома. Върна се да ги вземе и тогава са го заловили. Започнали да го разпитват дали помага на армията и още преди да успее да им обясни, че няма нищо общо с военните, вдигнали оръжията и го застреляли с десетки куршуми. Тази случка не ми излиза от главата дори когато съм на терена. Не знам как продължавам да играя футбол", разказва пред спортната дирекция на Би Би Си суданският национал Джон Мано. Някои от бившите му съотборници в клубния отбор се оказват големи късметлии и успяват да се измъкнат в първите часове или дни след избухването на военните действия. Нигерийският играч Чарлз Колинс бяга към границата, обут единствено в черни шорти.
"Чух, че навън се стреля, и се втурнах полугол към спасението. Само аз си знам как успях да се придвижа от столицата Хартум, където живеех и играех футбол, до границата с Египет. Имах събрани към 20 000 долара, но нямаше как да ги взема със себе си. Но не съжалявам чак толкова за парите. Важното е, че се измъкнах жив оттам", категоричен е Колинс. Той със сигурност ще забрави за преживения страх, ще си намери нов отбор и ще се завърне към нормалния ритъм на живот. За милиони суданци обаче "нормалното" е безвъзвратно изгубено и успехите във футбола продължават да са онова безценно бягство от реалността, което спасява психиката от безвъзвратно самоунищожение.
Текст под снимка
Суданската нация е разделена на две - между армията и привържениците на RSF, но всичко това се забравя през 90-те минути, когато играе националният отбор.
СНИМКА: РОЙТЕРС
