- По-вероятно е 52-ият парламент да не излъчи правителство и нови избори през юни, когато Радев да се яви като "спасител"
- Свои, чужди, конструктивна опозиция, коварни приятели и зрители: обществото е разслоено на 5 групи
- Доверието и съгласието са двете оси на координатната система - важно е как ще се разпредели по тях вълната на протеста
“Какво работите сега”, обърна се преди няколко дни журналист към партиен ветеран. “Нищо, депутат съм”, отвърна откровено той.
Тези, които нищо не работят, и гневните хора, които ги свалиха именно заради усещането, че вкупом са безполезни, сега трябва някак да се разберат накъде тръгва България.
Накъде да тръгва Тошко Йорданов, социалните мрежи вече му посочиха - към Сицилия. Младите лекари, а и младите българи като цяло няма да простят на заместника на Слави Трифонов безцеремонните думи, с които прати медиците на село в Сицилия, а тук ще си внесем доктори за по 500 долара. От последните изказвания тези дни на сценариста, който е водач на депутатите от ИТН, не личи промяна в наратива, но както се казва, всеки политик “сам си преценя” как да говори на избирателите.
Поне публично обаче не личи и нещо друго, което в момента е по-важно от емоционалните изблици на Тошко - политическите лидери на протеста да задават някаква ясна посока. “Промяната” и “Демократична България” дори като че ли бяха изненадани колко много хора излязоха на улицата. После - че премиерът Росен Желязков толкова скоро обяви оставката на правителството. Ясно е, че тази енергия помпа бъдещия им изборен резултат, но също така е ясно, че той
няма да им стигне за мнозинство
МЕЧ и АПС, които подписаха внесения от тях вот на недоверие, също няма да помогнат за такова (ако изобщо хората на Доган прескочат бариерата). С ГЕРБ е немислимо, с “Възраждане” няма да стане. Тогава единственият ключ е неродената формация на президента.
Румен Радев обаче не бърза. Трябва да му се признае, че спазва конституцията като военен устав, поне дотук. И все повече близки до него дават да се разбере, че надали и сега ще скочи на партийния терен - година преди края на мандата си, въпреки свръхочакванията да го направи.
Простата политическа математика сочи, че е по-вероятно 52-ият парламент да не успее да излъчи редовна изпълнителна власт. И когато се извърти още един празен цикъл и се окаже, че зимата на нашето недоволство ще свърши с нови избори през юни, тогава вече Румен Радев, около 5 месеца преди вота за нов президент, може да излезе и да каже на народа - явно само аз мога да ви спася.
Няма да е изпуснал вълната, защото ще има нова.
Няма да е понесъл негативите покрай влизането на еврото,
ако се пусне още от Нова година в партиен инжеринг и така де факто поеме част от общата политическа отговорност за цени и доходи.
Ако има бързи следващи избори през лятото, всички участници в политическата вакханалия ще са препрани да се коалират по-фриволно в името на това да се спре новият хаос в държавата. И ПП-ДБ с Радев - също. Иначе в момента отношенията им биха могли да се определят като студен мир - “Промяната” за него още са “шарлатани”, но все пак пенсионирането на Кирил Петков открехва врати. Позициите на Радев срещу еврото и за кремълската политика са огромна червена линия, но пък колко такива у нас са били прекрачвани в името на “каузи”. В случая явно каузата е срещу новото начало на Делян Пеевски.
Акад. Николай Денков, който е зам.-председател на ПП, прогнозира този петък в свое тв участие “грандиозен провал” на Радев като бъдещ политически лидер. Но пък предната вечер също в ефир съпредседателят на ДБ Ивайло
Мирчев отговори доста уклончиво на въпрос за сътрудничество с президента
Така или иначе Радев има да избира служебен кабинет, от който ще зависи как ще се проведат изборите, така че е много вероятно пратеници на ПП-ДБ да опитат да координират с него този процес. Не че домовата книга, на която същите тези лидери насадиха себе си и президента, дава голям избор. Впрочем сред слуховете за нов кандидат-премиер се завъртя името на Андрей Гюров, когото ПП прати в БНБ, макар че там процедурата е доста неясна. Като подуправител първо бе отстранен заради конфликт на интереси (не излязъл навреме от фондация), после съдът го върна, сега е в много дълъг отпуск, но това не го вади от списъка.
Многото въпросителни около плановете на Радев, младостта на протеста, който няма нито житейския опит, нито знанието какво да прави след оставката на правителството, заявката на мнозинството, че минава в опозиция и отговорности по бюджета повече няма - всичко това вади няколко плана зад въпроса “А сега накъде?”.
Първо, площадът, който изглеждаше като един, докато скачаше и пееше, постепенно ще покаже многото си лица. Той бе разнолик още вечерта, след която властта падна, а и в предишните си големи, шумни, еуфорични проявления. Събираше го опиянението, но след изтрезняването до голяма степен всяка група ще потече в свое русло.
Дали тези джензита, които телевизиите интервюират от сутрин до мрак,
ще припознаят партийците от трибуната на протеста за свои говорители?
Докато бяха само лица от парламента, повечето младежи и девойки дори не им знаеха имената. И не ги интересуваха.
Трябва да излъчите своите формални лидери и с тях да се води разговорът какво искате да се случи в държавата, призова и Росен Желязков, когато обяви оставката на кабинета си. Засега младите се заричат най-вече да не емигрират от България и да следят внимателно изборите да са честни. Което е хубаво обещание, но не отговаря на въпроса как и от кого ще се сбъдне искането им за нов начин на правене на политика.
Психологът проф. Пламен Димитров напомня, че две са ключовите измерения, за да има консенсус в едно общество - доверието и съгласието. Можем да си ги представим като две оси на координатната система. “И около тях дори в мирни времена хората се групират и категоризират в пет групи - свои, чужди, конструктивна опозиция, коварни приятели и зрителите - т.нар. кибици”, обяснява професорът.
(Виж подробно за теорията му горе)
Как ще се разпредели вълната на протеста по скалата на доверието, за да тръгне обществото към съгласието, е първата голяма неизвестна.
Второ, идва осъзнаването, че донякъде победата е пирова най-вече по отношение на най-чувствителната тема за всеки - джоба му. Единственият възможен бюджет, вторият възможен или какъвто и да го наречем, отива по дяволите заедно с 10-те процента увеличение на доходите в държавния сектор. Синдикатите вече плашат с нови протести, но срещу кого ще протестират? Срещу протестиращите?
Ясно е, че ще бъде удължен тазгодишният бюджет и че това не е прецедент (три пъти за последната петилетка), но
тепърва различните групи от обществото ще видят реалността в портфейла си
С което стигаме до третото - КЗК и КЗП -
двата най-важни регулатора около въвеждането на еврото, се превръщат в нещо като изпълнителна власт в сянка
Основно върху тях ляга отговорността да контролират цените при новите обстоятелства. Защото няма подписани споразумения с големите вериги, няма - поне засега, кой да разпореди мерки, които да стопират спекула с цените. Отделен е въпросът, че заради политическото безвремие България ще изпусне летящият старт, който дава въвеждането на еврото, защото то обикновено върви със засилен интерес от инвеститори. Те няма да преговарят с временна власт.
Но все пак важното е, че процесът е необратим и заклинанията на “Възраждане” за референдум или илюзиите, че нов кабинет може да заяви отказ от новата валута, няма как да сработят.
Така че България посреща 2026 г. с две исторически събития - новите си пари и факта, че стана първата европейска страна, в която вълната от протести на поколението Z срина правителство, както отбелязва и “Уолстрийт джърнъл”. Остава да видим как “свои”, “чужди”, “коректни”, “коварни” и “кибици” ще донапишат тази история.
