Когато мъжете са на път, съдбите им пътуват към тях, е казал Хусеин ибн Али
В края на земния си път мнозина, попитани за какво най-много съжаляват, отговарят, че не са пътували достатъчно и това е, което биха правили повече, ако можеха да върнат времето назад.
На въпрос за какво биха похарчили парите, ако спечелят от лотарията, обикновено сред първите пет възможни отговора най-често хората посочват отново пътешествията по света.
Тогава учудващо ли е, че веднъж открили радостта от пътуването, ние искаме все още и още?
Много преди да сме направили дори и първата крачка, пътят ни вече е започнал. Той се заражда в онова вътрешно неспокойствие, което шепне, че някъде там - отвъд хоризонта, отвъд познатото - ни очаква нещо повече. Пътуването е древен инстинкт, вплетен в самата тъкан на човешкото съществуване - от номадите, следващи лунните цикли, порива на вятъра в гривите на конете и нуждата от нови пасбища за стадата, до съвременния човек, който търси себеизява сред стъклените меандри на мегаполисите.
Следвайки този хилядолетен порив, ние продължаваме да вървим не за да стигнем някъде, не за да трупаме километри, а за да познаем по-добре и може би да намерим себе си.
Философията на пътешествието се крие именно в това - човек се променя с всяка предприета крачка, а пътят му не е просто движение в пространство, а състояние на съзнанието.
Или както поетично казва имам Хусеин ибн Али, пред чийто златокуполен мавзолей попаднах преди 30 години при първото ми пътуване до Кербала: “Докато мъжете са на път, съдбите им пътуват към тях”.
Още в зората на човешката култура Омир превръща пътуването в мит. Неговият Одисей не е просто герой, който се прибира у дома - той е архетип на човешкия дух, който преминава през изкушения, страхове и откровения, за да осъзнае, че истинската Итака е нещо съкровено, което през цялото време носи в себе си.
Стоиците Сенека и Епиктет говорят за пътуването като вътрешна дисциплина и няма значение къде отиваш, ако не можеш да избягаш от себе си. А най-силната проповед на свети Августин Блажени, която дори невярващите са запомнили, е, че светът е книга и тези, които не пътуват, прочитат само първата страница от нея. По-късно Гьоте ще го каже дори с още по-изчерпателна категоричност: “Който не е виждал света, той не познава сам себе си”.
Мишел дьо Монтен в своите “Опити” разглежда пътуването като школа на толерантността - виждаш различното, без да го осъждаш. Защото не просто отиваш на дадено място, а придобиваш нова гледна точка, както би казал Хенри Милър. Затова и Марк Твен е толкова убеден, че пътуването е фатално за предразсъдъците, тесногръдието и ограничения мироглед.
Разбира се, има и такива автори, които гледат на пътуването като духовна практика. Британският писател Пико Айер например смята, че в този свят, в който можем да отидем навсякъде, най-неочакваното и радикалното пътешествие, което бихме могли да предприемем, е това към тишината. Понякога трябва да спреш, за да разбереш движението, казва той, да останеш на място, за да чуеш пулса на света. А може би пък изкуството на пътуването се състои по някакъв начин и във възможността за самовглъбяване, съзерцание, осмисляне и възхита?
Затова някои казват, че пътешествието се е отделило и вече няма нищо общо с днешните туристически пътувания. То повече се родее с някогашното поклонничество, защото е насочено не към материалното, а към сакралното, към духа и себепознаването. И ако духът е отворен, то дори разходка по обикновена поляна в близкото село може да бъде впечатляваща дори повече от омаята на тропическия рай, с който подсъзнателно свързваме представата си за библейския Едем.
Не пейзажът ни вдъхновява, а начинът, по който го гледаме, пише Ален де Ботон в “Изкуството да пътуваш”. Според него пътят е начин да мислене, пътувайки, ние се учим да забелязваме.
Без съмнение пътешестването е истинско изкуство - то събужда поетичните ни заложби, кара ни да се влюбваме, да бъдем философи и откриватели. И може би затова, макар и обръгнали от път, ние все така не сме готови да намерим пристан. Следващата terra incognita е още един нов поглед към необозримото. Географията е само фон на духовното преображение. А пътят е метафора на свободата, стремеж към сливане с природата и с духа на света. Това е разбирането и на романтиците от XIX век като Байрон, и на битниците от ХХ век като Керуак.
Макар и опит за бягство от фалша на дигиталния свят, за съжаление, съвременните масови пътувания и организирани почивки се движат стриктно по някакъв предварително заплануван модел. Често пъти видян и копиран именно от дисплея, някакво подражание на смисъл. А може ли да има нещо по-безнадеждно от едно планирано забавление?
Най-добрият начин да изпитаме наслада по време на път е спонтанно да се натъкнем на вдъхновяваща история. Затова истинските преживявания най-често са плод на абсолютната случайност. Или с други думи, на Божието провидение. И точно по тази причина именно непредвидените неща са тези, които в крайна сметка помним, когато се завърнем отново към тихия уют на дома. По тази причина продължавам убедено да твърдя, че най-уникалните и интересни места на света са там, където от самото начало е повече от сигурно, че всичко ще се обърка.
След 20 години, както ни предупреждава Марк Твен, ще бъдем по-разочаровани от това, което не сме направили, отколкото от вече стореното. Затова всеки път, когато ни се удаде случай, трябва да вдигнем платната и да напуснем безопасния си пристан. По възможност, оставяйки на кея прекалените претенции, защото това е товарът, който най-много тежи по време на път.
